Появата на административната лексика е тясно обвързана със социалната структура и икономическото развитие на българското общество след Освобождението. Макар следи от официално-деловия стил да се откриват още по време на Възраждането – документ от 1841 г., след Освобождението стилът се развива динамично – турцизмите постепенно биват заменени от русизми или черковнославянска лексика. От развоя на книжовния език на развитието на стила се ускорява, благодарение на възникналите потребности на новите административни и международни отношения. Проследяването на социално-икономическите предпоставки за развитието на административната лексика е важна задача поради връзката между език и исторически контекст.
В края на 1876 г. император Александър II издава заповед за създаване на Канцелария за гражданско управление на освободените отвъд р. Дунав земи, начело на която застава княз Черкаски. Създава се с цел да положи основите на държавните институции на бъдещата държава. Подготвителният етап е важна стъпка – в него участват видни български дейци – проф. Марин Дринов, Найден Геров, Тодор Бурмов. Също така се събират множество статистически, юридически и исторически материали за българските земи, които са необходими за изграждане на новите национални институции. Всъщност това управление, което се създава, е известно като Временно руско управление, в него вземат участие и руски офицери и граждански лица, които влизат в създадената по-късно българска администрация. Но това се променя във втория етап, свързан с преминаването на р. Дунав от руската армия. Създава се ново гражданско управление в Свищов начело с Найден Геров. За първи път българите се изявяват като народ, които може да поеме съдбата в своите ръце, защото вземат участие в местното самоуправление. От около 3000 души във временната администрация, руските представители са само 250. Останалите са подготвени за тези позиции българи. Навлизането на административната лексика започва да се ускорява поради вече възникналите нужди да обслужва сферата на официално-деловите и правови отношения, да регулира взаимоотношенията и управлението между държавата, учрежденията, страните, гражданите и хората. Така вече е налице регулиращата и императивна роля, която изпълняват нормативните текстове и документи в областта на законодателството, дипломацията, администрацията.
На европейската карта на 01.07.1878 г. се появява нова държава – Княжество България в резултат на подписания Берлински договор. Земите, които обхваща, са Северна България и бившия Софийски санджак. Княжеството е определено като самостоятелно и трубутарно, което ще се управлява от християнско правителство и княз, който е свободно избран от народа. Берлинският договор внася промени на няколко нива. Санстефанският мирен договор урежда отговорността за управлението на освободените земи да се прехвърли именно върху императорския комисар, който за срок от две години да изгради новата държавна организация, а Берлинският договор променя срока на 9 месеца. През май месец 1878 г. длъжността поема княз Александър Дондуков-Корсаков. Той избира за столица Пловдив, но след Берлинския договор центърът на администрацията се мести в София. Създаден е Съвет на управлението.
Ръководената администрация от новия княз Дондуков започва работа в няколко направления – взема се пример от Русия за създаване на офицерския корпус, уставите, стратегията и тактиките на обучението, създава се българска земска войска, в края на годината започва да функционира военно училище в София, организира се действаща полиция, извършва се преустройство на съдебното дело и в данъчната област. Голямо внимание се отделя на учебното дело на проф. Марин Дринов. От август 1878 г. се определя новата структура на училищата и техните програми с т.нар. Привременен устав за народните училища. За това време администрацията постига своята цел – да изгради основните параметри на българската държавност и да създаде условия за самостоятелно развитие на Княжество България.
Самостоятелното развитие няма как да стане без закони. Берлинският договор задължава събрание в Търново, което да приеме Органическия устав на Княжество България, който да уреди законите, според които обществото да се развива. На 10 февруари 1879 г. по време на събрание се открояват два възгледа за промяна на мирния договор – събранието да бойкотира постановлението и да го преразгледа или да протестира пред силите и да се работи по основния закон. Резултатът в крайна сметка е, че по съвет на руската дипломация депутатите гласуват протестен мемоар и започват да разглеждат предоставения им проект, подготвен от Сергей Лукиянов с помощта на княз Дондуков и проф. Марин Дринов. Документът е изготвен на основата на вече съществуващи балкански конституции с консервативен дух, който дава повече правомощия на княза и изпълнителната власт, с Държавен съвет и запазването на тройната система за избор на депутати – по избор, по право и назначавани от княза. На 16 април 1879 г. депутатите полагат подписи под окончателния текст на основния закон, но вместо Органически устав (за да се игнорират постановките на Берлинския договор) на титулната страница е изписано: Конституция на Княжество България. Константин Стоилов предлага конституционен проект в края на 1879 г. след като Търновската конституция е вече приета. В него се предвижда състава на обикновеното народно събрание, създаване на Държавен съвет и въвеждане на имуществен избирателен ценз.
Според Наталия Киселова – специалист по конституционно право – в Търновската конституция се наблюдава влияние от редица текстове като Раздел II от Белгийската конституция от 1831 г., Румънската конституция от 1866 г. и от Сръбския органически устав от 1869 г. Сред откроимите достойнства на Търновската конституция са регламентирането на правата и свободите на гражданите, които са в съзвучие с основните принципи на европейския либерализъм, а именно чл. 57 и чл. 61.
Правото за собственост е обявено за неприкосновено. Никой не може да бъде наказван без лична присъда и личната кореспонденция става защитена от Конституцията. Според нея избирателно право имат всички български граждани над 21-годишна възраст, без жените – те нямат такива права, но такова уточнение не е направено в текста на Конституцията, защото не е необходимо. Търновската конституция провъзгласява страната за конституционна монархия с народно представителство като по този начин е регламентиран и принципът на разделение на властите, а именно – законодателна, съдебна и изпълнителна. Князът контролира изпълнителната власт, като уволнява и назначава министрите, а те от своя страна са отговорни и пред княза и пред Народното събрание.
Освен чрез достиженията на Търновската конституция, устройството на държавата активно се развива и през следващите десетилетия, като начало поставя Драган Цанков след като поема властта. Заедно с правителството той развива ползотворна дейност по изграждането на административното, икономическото и политическото устройство на държавата. Изградена е административна система, състояща се от общини, околии и окръзи. По същото време либералите се опитват да постигнат надмощие в борбата между институциите. Възникват противоречия с монарха по повод Закона за народното опълчение, който влиза в противоречие с правомощията на княза. Същият проблем възниква и с гласуваното от парламента решение за законодателни пълномощия на Правителството на Петко Каравелов (министър-председател от 28 ноември 1880 г.). Следващите години са белязани от грешките и поуките на управляващите. Борбата за надмощие между институциите продължава 5 години и завършва с победа на Либералната партия, която се разцепва след това.
България в края на XIX в. преживява модернизация на всички нива в държавата, с темпове, непознати дотогава. Отпускат се заеми на прохождащи индустриални предприятия, започва разработването на Закон за подпомагане на родната промишленост. Българската индустриализация също забързва своето развитие. Със Закона за насърчаване на местната индустрия от края на века и разширяването му по-късно през 1905 и 1909 г. предприемачите получават привилегии като ниско данъчно облагане, облекчен вносен и износен режим, предимство при използването на държавната инфраструктура, която се превръща в цел на държавата – да я модернизира като започва строежа на железопътни линии, шосета и пристанища. Условията, които се създават, дават основание да се твърди, че в България настъпва „българското чудо“ в икономиката. Времето на индустриалната революция е в първите 10-15 години на XX век. Създават се и нови индустриални клонове – химически, циментов. Внедряват се нови технологии. Тези промени се отразяват и на занаятчийския сектор. Народното събрание гласува Закон за сключване на междутърговски договори, показващи стремеж България да бъде наравно с другите държави на всички нива, създава се Закон за създаване на висше училище.
В началото на XX в. управляващите се стремят да постигнат две основни цели – модернизация на икономиката и обединение на всички българи в една държава. Но тези две цели са в противоречие с приетите клаузи след Берлинския конгрес, според който България няма право да води самостоятелно външната си политика. Това налага реакция от страна на държавата като началото се поставя с Манифеста на цар Фердинанд I за обявяване на независимостта на България. В следствия на това се налагат и промени в Конституцията – в текста на основния закон термините княз, княжество и производните им са изменени съобразно приетата през 1908 титулатура. Броят на министерствата се увеличава, както и продължителността на техния мандат – 4 години. Някои от членовете на Конституцията са предпоставка за появата на тайната дипломация в българската политика.
Следва десетилетие, изпълнено със сътресения. Пътят към националните катастрофи се изминава в периода 1912–1919 г., в които изградената българска буржоазна държава показва своите положителни, но и своите отрицателни страни. Първата национална катастрофа е резултат от Междусъюзническата война – от постигнатото обединение на български земи не остава почти нищо. По време на Първата световна война бедите продължават – провежда се политика на неутралитет, обвързаността с Германия осигурява участие в световния военен конфликт, българската армия е принудена да воюва. Втората национална катастрофа настъпва с подписването на Ньойския мирен договор от 1919 г., в резултат на която България задлъжнява към победителите в размер на 2 млрд. и 250 млн. златни франка. Двете национални катастрофи подкопават и изменят същността на създадената политическа система в България до момента. Част от институциите се закриват, но има и такива, които се запазват и по-късно възвръщат цялата си власт, а именно армията и монархията. Въпреки всичко в края на този период настъпват реформи – Българският земеделски народен съюз (БЗНС) се очертава като основна политическа сила с лидер Александър Стамболийски. Настъпва преустройство на българското общество. Първата реформа е свързана с приемането на Закон за съдене на виновниците за народната катастрофа, в резултат на който са арестувани министрите от всички кабинети, действали по време на войните. Приет е и Закон за задължително гласуване. Друга голяма реформа е свързана със създаването на Отделение за обществена безопасност в рамките на Министерството на вътрешните работи като по този начин за първи път в България се създава политическа полиция. Именно с тези и още последвали реформи се налагат промени, които засягат цялото българско общество. Следващото десетилетие е изпълнено явни резултати от това.
В края на този период все още може да се твърди, че жизненият стандарт на българите остава далеч от този на високоразвитите европейски страни, но големият напредък променя из основи стопанските, битовите и културните навици на населението. Законите, които се създават и приемат в този период, дават основание да се смята, че социално-икономическото развитие, макар и с падения, е налично и е двигател както за създаването на нови институции, които да обслужват обществото и властта, така и за развитието на лексиката, която да обслужва тези институции.