Резюме. Статията разглежда метафоричните модели в изразяването на болка в българския дискурс на пациентите. Пациентите са склонни да вербализират болката чрез въплътени, образно-базирани и често безлични конструкции, които отразяват сетивния опит, а не биомедицинска категоризация. Тези метафорични форми функционират като стабилни, културно обосновани комуникативни ресурси, но в рамките на стандартизирания медицински дискурс такива изрази често се възприемат като неясни или неточни. Полученото несъответствие в интерпретацията подчертава ролята на културните модели и значението на интерпретативната компетентност за разбиране на смисълосъздаването от страна на пациента в клиничното взаимодействие.
Ключови думи: болка, метафори, дискурс на пациента, клинична комуникация, въплътен език
Клиничната комуникация между лекар и пациент е комплексен и специфичен процес, при който медицинското знание се осъществява чрез езика, но и през културните модели за осмисляне на процесите в тялото. Изразяването на оплакванията или болката заема централно място в тази комуникация, тъй като в много от случаите те не се наблюдават директно, а достигат до лекаря през пациентския разказ. Именно в такава ситуация може да се прояви напрежението между професионалния медицински дискурс, използван от лекарите, и разговорния регистър на пациента, който обикновено си служи с образни и метафорични средства. Това напрежение се усложнява още повече от факта, че част от бъдещите лекари са чуждестранни студенти, чието обучение протича на английски език. Те неизменно се сблъскват с българоезичната и културно специфичната среда в клиниката. Заради различната степен на владеене на български език се формират дискурси, в които участниците функционират чрез различни режими на изразяване и използват несъвпадащи модели за вербализация на болката.
Обичайно пациентът представя телесното преживяване чрез метафоризирани наративни модели, като така то остава неразпознато от чуждестранните студенти, обучавани в терминологично ориентиран и стандартизиран медицински дискурс, който не им позволява да разберат, възприемат и интерпретират сетивно-образната форма, представена от пациента, както и да извлекат съществената клинична информация.
Пациентите мислят и изразяват оплакванията си през усещания, а не диагностично заради наложилата се метафоризация на усещането за болка и болест. По обективни причини голяма част от хората не съобщават симптоми, а изграждат наратив, в който тялото не се концептуализира като биомеханична система, а като организъм, който пищи, гори, стяга, скърца, бъка, дере, натиска, бие, дърпа, тропа, прескача, разлива и др. Тези глаголни форми не изпълняват стилистична или експресивна функция, а са основни маркери за болката в българския пациентски дискурс. Изрази като пищят ми ушите, скърцат ѝ коленете, стягат ме гърдите реализират модел на болката, изграден върху телесни усещания, и съответстват на културния код. Пациентът не описва физиологичен процес, а въплътено физическо усещане, като превежда физиологичното в сетивно чрез познати категории като звук, натиск и движение. В този смисъл метафоризацията не е вторичен или драматизиращ похват, а естествен начин за предаване на преживяването на болката от страна на пациента.
В основата на множество пациентски изрази болката е представена като физическо действие, извършващо процес върху тялото: реже ме, пронизва ме, цепи ме и т.н. Този модел позволява на пациента да обективизира вътрешното усещане като събитие, което „се случва“ на тялото му, но за чуждестранните студенти подобни формулировки често се възприемат като хиперболизации и са неясни, тъй като медицинският английски работи с изрази от типа: pain radiates (болката ирадиира), the patient experience palpitations (пациентът съобщава за сърцебиене).
В пациентската реч тялото се възприема и като „механизъм“, при който органите функционират като елементи на машина – сърцето ми прескача, нещо ми блокира, кракът ми се изключи, колената ми скърцат, зрението се развали и др. Тези метафори са не само широко разпространени в българския пациентски говор, но и изграждат възприятието за проблемите в тялото като механична повреда. Подобен модел обаче не съвпада с медицинското разбиране, при което организмът се разглежда като биологична система, и това разминаване несъмнено може да породи напрежение в комуникацията между участниците в диалога. Метафоричният репертоар на пациентската реч не се изчерпва с механичната концептуализация на телесната дисфункция, а паралелно активира и други образни модели, основани върху сетивно-емоционални преживявания – изрази като гърми ми, гори ме, пàри ми, пламна, мъжди и т.н. са част от възприемането на възпалението като огън. В народната медицина възпалителните процеси традиционно се асоциират с топлина, което до голяма степен обяснява честата употреба на лексика, свързана с огън, но за чуждестранния студент подобна метафорична рамка не е интуитивна, тъй като медицинският английски обозначава възпалението чрез термини като inflammation (възпаление), irritation (дразнене), а не чрез образни конотации. Така например изразът гори ми ухото може да бъде погрешно интерпретиран като безобидно локално затопляне, докато реално той може да кодира начален стадий на възпалителен процес в областта на средното или външното ухо.
Една от най-характерните особености на българската пациентска реч е тенденцията към икономия на езикови средства. Пациентите рядко формулират пълни описателни изречения, а предпочитат метонимично мотивирани безлични предикативни конструкции от типа лошо ми е, тежи ми, прескача ми, дърпа ме и т.н. Подобни изказвания функционират като комуникативни маркери, сигнализирайки наличие на проблем, без да предоставят диагностична информация за чужда езикова и културна среда. За чуждестранните студенти такива формулировки създават затруднения, тъй като в английската медицинска терминология симптомите обикновено се описват с пълни изречения, например I occasionally feel my heart racing (понякога усещам, че сърцето ми бие много бързо); It burns when I pass urine (пàри ми, когато уринирам), а не чрез кратки лексикални формули. Безличните конструкции като стана ми лошо, тресе ме, боли ме и под. не просто описват състоянието на пациента, но са и вид апел към лекаря да поеме инициативата в разговора и чрез въпроси да изгради диагнозата. Пациентската реч е силно зависима от социалния и културен контекст – жестове, интонация, възраст, образование, социален статус. Студентът, обучаващ се на английски език и лишен от интуиция по отношение на локалната културна среда, често игнорира този контекст и това води до неправилна интерпретация на изказването или до пълно неразбиране на оплакванията. Подобни образни и метафорични формули са характерни и за други езици, но за обучаваните чужденци затруднението възниква от необходимостта да разпознават и интерпретират българските разговорни модели, които, дори и при буквален превод, изискват културно „прекодиране“. Интерпретацията на емоционалния пациентски изказ в клиничен контекст предполага развитие на езикови умения за целенасочено изграждане на съдържанието, което остава недоизказано, чрез уточняващи въпроси, трансформиращи симптоматиката на разговорния код в клинично релевантна информация.
Българската пациентска реч не е хомогенна система, а социално диференциран дискурс, който отразява възрастта, образованието, регионалния произход и социалния статус на говорещия. Например формулировките на по-възрастните пациенти се отличават с използване на традиционни образи като прескача ми сърцето, върти ме главата или много съм изтощен, направо съм рухнал, докато по-младите поколения често интегрират англицизми и разговорни хибриди, например сърцето ми прави някакви странни бъгове, дизи съм и чувствам се тотално бърнаутнат. В голяма степен това поставя чуждестранните студенти по медицина в ситуация на комуникативна дезориентация и респективно несигурност, която още повече затвърждава езиковата им бариера.
Друг „културно-комуникативен проблем“ са случаите, при които не самият пациент, а негов близък „поема“ ролята на говорител. Този модел, при който семейството говори вместо пациента, може да се определи като „феномен“, различен от западните практики на автономна пациентска комуникация, и поставя чуждестранните студенти пред поредното предизвикателство, а именно да разграничат интерпретативния разказ на близките от действителната симптоматика на пациента. Част от този наратив – тези хапчета го съсипаха, много го мъчи или тази терапия го изцеди – не следва да се тълкува буквално, а като културно обусловени маркери на тревожност, умора и преживяване на болестта и лечението.
В англоезичната медицинска комуникация подобни изказвания биха се тълкували като драматизация, докато в българския контекст те са част от пациентския дискурс. Разликите в комуникативната експресия често водят до недоразумения – това, което за чужденеца може да звучи грубо, дори понякога агресивно, всъщност за българския пациент е естествена проява на доверие и откритост. Способността за контекстуално разбиране включва способността да се интерпретира не само езиковата форма, но и комуникативното намерение, заложено в изказването. В клиничния контекст това умение е от ключово значение, тъй като пациентската реч често съдържа недоизказана информация, която невинаги е пряко изразена в лексикалната структура на изказа. За чуждестранните студенти по медицина развитието на умението за разбиране на контекста означава преминаване от преводаческо към интерпретативно владеене на езика. Aко изразът прескача ми сърцето бъде интерпретиран буквално като субективно усещане, без да му се придаде медицински терминологична стойност, това може да доведе до пропускане на диагностициране на аритмия. В този смисъл прагматичната грешка не е просто езиков проблем, а рисков фактор в медицинската практика. Студентът очаква комуникация по схема: назован симптом – връзка с медицински термин – поставяне на диагноза, докато пациентът не тръгва от терминологията и диагнозата, а от: усещанията в тялото си – начин на преживяване на усещането – описание с образи и метафори (пàри, скърца, дърпа, реже, цепи, изгаря и т.н.). Това разминаване поражда объркване и недоверие и в двете страни, тъй като пациентският разказ изглежда неясен и неточен спрямо очакванията на академичния медицински дискурс, а пациентът, който е изключително прецизен в рамките на собствения си когнитивен и културен код, не среща разбиране и адекватно диагностициране от страна на лекаря си.
Метафоричният пациентски разказ за болката следва собствена вътрешна логика, която е културно и комуникативно мотивирана от езиковия код и социалния регистър. Когато тази логика не бъде разпозната, възникват недоразумения, които могат да доведат до неразбиране или подценяване на информацията, а тя е от фундаментално значение за диагностицирането и последващото лечение.
Благодарности
Настоящата статия е отпечатана по проект КП-06-Н80/11 от 15.12.2023 г., финансиран от Фонд „Научни изследвания“ на МОН, втори етап с Допълнително споразумение № ФНИ 5425 от 20.11.2025 г. Тема на проекта: „Българският език в държавните институции и в публичното пространство: кризи на общуването и общуването по време на кризи“; научен ръководител: проф. д-р Владислав Миланов. Изпълнител на проекта: СУ „Св. Климент Охридски“. Авторката на статията изказва специална благодарност към ФНИ за оказаната подкрепа.
БИБЛИОГРАФИЯ
Арнаудова, Александров 2013: Арнаудова, М., И. Александров. Емоционални състояния – тревожност, страх, агресия, депресия. – Медицинска психология, с. 36. Балканска 2009: Балканска, П. За умението да общуваме с пациента. – Сестринско дело 41, № 3, 26–30.
Веков 2011: Веков, Т. Двустранният процес на комуникация между лекари и пациенти. Как пациентът може да спечели искреното съчувствие на своя лекар. – Медицински преглед. Сестринско дело, бр. 3–4, 22–26.
Кънчева 2016: Кънчева, П. Българската медицинска терминология – поглед към нейното дефиниране, характеризиране, развитие и съвременно състояние. – Български език 63, 1, 56–65.
Николова 2012: Николова, Е. Комуникацията като социално-психологически феномен. Велико Търново: Фабер.
Петкова 2021: Петкова, Б. Формиране на комуникативната компетентност у чуждестранните студенти по медицина чрез работа с автентичен текст. – В: Сборник от Международна научна конференция „Образование, наука, икономика и технологии“, Бургаски държавен университет „Проф. д-р Асен Златаров“, 24–25 юни, кн. 3, т. 17, 52–58.
Тачева 2014: Тачева, В. Комуникативни умения в медицинската практика. Варна: Стено.