Резюме. Статията разглежда прояви на вътрешна непоследователност в съвременната българска книжовноезикова норма и по-специално в нейната правописна и правоговорна кодификация. Изходна точка е съпоставката между термините синкоп и апокопа, чието нормативно представяне разкрива различия между тълковни, правописни и специализирани справочници. На тази основа се поставя по-общият въпрос за съгласуваността на кодифицираните правила при структурно и семантично сходни езикови единици.
Разграничават се естествени непоследователности, възникнали в резултат от историческото развитие на езика, и изкуствени непоследователности, породени на равнището на кодификацията. Анализът е съсредоточен върху втория тип. Приведени са примери от нормативната лексикография, свързани с дублетност, словообразуване, слято и разделно писане, както и с различия в нормативното ударение. Съпоставките показват, че при близки по строеж и произход думи често се прилагат различни принципи, които трудно могат да бъдат изведени като последователна система.
В заключение се защитава тезата, че нормативната кодификация следва да осигурява яснота, предвидимост и вътрешна съгласуваност. Когато тези характеристики липсват, овладяването на правописа и правоговора се затруднява и книжовната норма рискува да се превърне от средство за ефективно общуване в самостоятелна система от трудно предвидими предписания.
Ключови думи: книжовноезикова норма; кодификация; правопис; правоговор; нормативни речници; дублети; езикова непоследователност; ударение; български език
Още в първите няколко месеца на своето обучение всеки студент по филология се сблъсква с най-различни езиковедски термини – някои от тях добре познати от часовете по български език в училище, но и много други, неизвестни и далеч по-претенциозни от първите. Синкопите и апокопите трудно биха подминали който и да е кандидат-филолог, а осмелят ли се да се покажат на някой изкусен познавач на книжовноезиковата норма, могат да се превърнат и в интригуващ езиков казус, а защо не и в предмет на цяла статия.
Нещо такова сполетя двата термина, когато преди няколко месеца след урок за видовете фонетични промени потърсих значението на синкопа в Речника на българския език (онлайн). За свое голямо учудване, в речниковата статия се натъкнах на първо значение ‘синкоп’[1]. Оказа се, че в българския език думата битува и с двете форми – синкопа (ж. р.) и синкоп (м. р.), или поне за това свидетелства академичният тълковен речник. Важно е да се отбележи, че според авторите на изданието то „представя лексикалното богатство на българския език от последните 150 години в неговото стилистично и функционално разнообразие“, т.е. Речникът отразява общонародна, но и диалектна лексика; архаизми, но и неологизми; книжни и разговорни думи. При това положение в него могат да се открият както възприети в книжовната реч варианти на писане и произношение, така и някои неустановени в съвременната книжовноезикова практика форми. Ето защо в случая със синкопа и синкоп следва да се прибегне до действащия нормативен правописен справочник. Понастоящем това е платформата „Български езикови ресурси онлайн“ (БЕРОН), а според нея място в книжовния език е заслужил единствено синкопът. Предшественикът на онлайн речника – хартиеният Официален правописен речник на българския език от 2012 г. – е на друго мнение обаче. В него синкопа и синкоп са представени като дублети, без да се дава препоръка за употребата на някой от тях. Прави впечатление, че в нито един от двата справочника не е вписан свързаният със синкоп(а) термин апокоп(а). Той обаче може да бъде открит в Речника на българския език (онлайн) с единствена форма апокопа (ж. р.). След въпрос, отправен от мен към Службата „Езикови справки и консултации“ на Института за български език, получих следния отговор: „Литературният термин е апокопа в женски род. Така е представена думата в речниците на литературните термини“. При тези обстоятелства можем само да се надяваме синкопът и апокопата да не застанат един до друг в някой текст, за да не смущават читателите с изострено езиково чувство.
Истината е, че този случай на непоследователност в действащата книжовна норма далеч не е единствен. Особено тревожно е наличието на такава несъгласуваност между еднотипните словни единици в една „система от научнообосновани и обществено приети правила за изговор, писане и употреба на езиковите средства“[2], каквато би трябвало да е нормата. Не бива също така да забравяме, че тя все пак е подчинена на езиковите нагласи у носителите на съответния език. Ако езиковата действителност повелява съществителното мисъл да е от женски род, а всяко негово производно от рода на смисъл, замисъл, размисъл да е от мъжки, то нормата е длъжна да се съобрази. Друг е въпросът за това доколко се справя с тази задача, но още тук следва да уточня, че разминаванията между речевата практика и езиковите правила не са предмет на разглеждане в тази статия.
При това положение лесно може да се откроят два вида непоследователности – естествени (възникналите в хода на многовековното езиково развитие) и изкуствени (появилите се на ниво кодификация). И тъкмо на втория вид несъгласуваност в нормата ще обърна внимание тук.
Вече стана дума за противоречието във формата на иначе свързаните синкоп и апокопа, но да видим колко далеч можем да стигнем с примерите. И като казвам далеч, бързам да отбележа, че това наречие си има дублетни форми – далече и далеко[3]. Логично би било и в случая на сложните наречия, образувани от предлог и това наречие, също да се допуска дублетност, но нещата съвсем не стоят по този начин… Отдалеч и отдалече, но не и отдалеко; издалече и издалеко, но не и издалеч. Решим ли да съчетаваме с предлога на, възможностите ни пък съвсем се ограничават, защото БЕРОН предлага единствено надалече. Цветята – казва още Речникът – могат да повехват и повяхват, да повехнат и да повяхнат, но само да увяхват и пак така само да увехнат. Ако сте почитатели на метъла и хевиметъла, не си и помисляйте, че сте метълисти, защото правописът тутакси ще размаха пръст, че сте металисти. И ако усвояването на същия този правопис досега сте го имали за леснопостижимо, вече преспокойно може да го таксувате за трудно постижимо. Ако Правописният речник беше човек, за него, без да се замислям, щях да кажа, че не е никак широко скроен, а си е направо тясноскроен. Някои може би биха го набедили за душевноболен или пък психично болен, след като изобилства с такива отклонения…[4]
И ако си мислите, че примерите се изчерпват дотук, почакайте да стане дума и за правоговора. Ясно е, че в българския език ударението е подвижно, и свидетелство за това откриваме в народностната си същност – в Бълга̀рия живеят бъ̀лгари, които говорят на бъ̀лгарски. Въпреки това в някои случаи на колебание при поставянето на ударение тази подвижност преспокойно може да се избегне в рамките на книжовната норма. В случай че решим да ѝ се доверим, ще може да изговаряме антибио̀тик и антибиотѝк, но само антибиотѝчен и пробиотѝк; ѝзнос, но вно̀с-изно̀с; отчѐтлив, отчѐтливо (наречие), но отчетлѝвост; неповрѐден и неповредѐн, но само повредѐн и увредѐн; чу̀чурче и чучу̀рче, но само чу̀чур. Не дай си боже пък да ставате на четирѝдесет, че ще трябва да празнувате четѝридесетгодѝшнина. За темперамѐнта на правоговора може да се каже много, но без съмнение той е изключително темперамѐнтен и темпера̀ментен.
Объркахте ли се? Ами объркващо си е. За съжаление, кодификаторът последователно поддържа тази непоследователност години наред в своите нормативни речници и все по-мътни стават изгледите за скорошна промяна на това положение. Там, където следва да откриваме реда в езиковата действителност, той липсва, а съвършеното неразбиране на същностните предназначения на нормата от страна на упълномощените да я определят, превръща познаването на правописа и правоговора от инструмент за постигане на истински важни цели в самоцел. Писменият и произносителният стандарт следва да служат за недвусмислено предаване на общонародния език в писмен и устен вид, а оттам и за улеснение на говорещите български в разбирането помежду им. Вместо това всеки, който се стреми да познава добре нормата, се оказва принуден да дири непрекъснато сенките, които кодификаторската безпринципност хвърля върху книжовната реч.
БИБЛИОГРАФИЯ
БЕРОН. Официален правописен речник онлайн, https://beron.mon.bg/leksema/ebd9216d1a07c0a76620ce57f90ddf5a [06.03.2026]
Върбанова 2024: Върбанова, П. Слонът в стаята на българския правопис. – Тоест, 27 юни 2024, https://www.toest.bg/slonut-v-stayata-na-bulgharskiya-pravopis/ [06.03.2026]
ОПРБЕ 2012: Официален правописен речник на българския език. София: Просвета, с. 576.
Речник на българския език (онлайн), https://ibl.bas.bg/rbe/синкопа/ [06.03.2026]