Резюме
Статията разглежда употребата на чуждоезикови, предимно английски, изрази в българската разговорна реч като средство за редуциране, прикриване или дистанциране от емоционалната натовареност на посланието. Изходна точка са примери като Thank you, I like you и I love you, които в определени комуникативни ситуации се предпочитат пред българските им съответствия благодаря, харесвам те и обичам те.
Анализът се съсредоточава върху връзката между двуезичието, езиковата несигурност и емоционалната дистанция. Защитена е тезата, че значенията на изразите в родния език се усвояват не само семантично, но и чрез непосредствен житейски и емоционален опит, докато чуждоезиковите еквиваленти често се научават по-късно чрез образование, медии и косвена комуникация. Поради това чуждият израз може да функционира като своеобразна „маска“, която запазва денотативното съдържание, но отслабва личната и афективната му натовареност.
Разгледана е и по-общата способност на чуждите думи да създават допълнително равнище на абстракция, което в някои комуникативни сфери, например научния дискурс, има функционално предимство. В заключение чуждоезиковото влияние се оценява не като заплаха само по себе си, а като източник на нови стилистични възможности. Подчертава се обаче необходимостта родният език да остане основно средство за непосредствено и автентично изразяване на лични преживявания и чувства.
Ключови думи: роден език, чужд език, английски език, двуезичие, кодово превключване, емоционална дистанция, чуждици, език и емоции, разговорна реч, езикова глобализация
Умишлено озаглавявам езиковата си бележка на английски. На български би било трудно да изведем парадигматично близко словообразувателно правило за изграждане на прилагателно към мащеха по аналог на двойката майка–майчин. Мащехен или мащехин би звучало не само несвойствено за езика, но и трудно би подчертало противопоставянето с майчин. Ето защо остава stepmother tongue. Езикът на не-родната майка. Не-родният език.
Във всяка приказка, позната от детството, където присъства „втората майка“, тя е олицетворение на чуждото, което влиза в дома, преобръща живота на невръстното дете и е причина за неговото страдание. Езикът на мащехата в приказките, макар да не се откроява ярко, а често да е преразказан, може да се характеризира като дистанциран и студен. В него липсва майчина любов, често е изразител на прагматичните, прикритите или откровено злонамерените търсения на новодошлата жена. И точно тази студенина и дистанцираност на речта наблюдаваме в съвременната разговорна практика. Български фрази и изречения все по-често се заместват с английски еквиваленти.
Един обичаен пример е „благодаря“. Френското „мерси“, някога признак на изтънченост, отдавна е намерило своето място редом до „благодаря“, но то все пак не успява да се наложи над българския вариант и напълно да го измести. Това е така най-вече поради невъзможността за граматическо изменение или включването в словосъчетание с пряко допълнение на „мерси“ (ако се абстрахираме от някои силно разговорни практики като употребата на „Мерсете!“ и „Мерси ти!“). Затова в края на официален имейл винаги ще напишем „Благодаря Ви предварително!“. „Мерси“ доста по-трудно се налага в съвременния писмен книжовен език. Сега обаче на сцената излиза техен конкурент – английското „Thank you“, нерядко транскрибирано и директно като „Тенк ю“/„Тенкю“ (в разговорната писмена реч). Съвременните младежи назовават благодарността си основно чрез чуждоезикови еквиваленти.
Близък е и примерът, когато се изразяват любовни отношения най-вече между младите. Признаването на чувствата пред обекта на любовта е неоспоримо трудно и изисква голяма доза смелост и себепревъзмогване заради страха от отхвърляне. В такива ситуации чуждоезиковите конструкции „I kinda like you“, „I like you“, „I love you“ се явяват предпочитана алтернатива за изказване на значението на „Харесвам те!“ и „Обичам те!“.
Въз основа на тези два примера настоящата езикова бележка се заема да изясни каква е ролята на чуждия език (най-вече английския), когато говорим за своите чувства и емоции. Важно е да уточним, че разглеждаме конкретните случаи, в които в рамките на диалог, воден на български, се вмъкват отделни думи или цели словосъчетания и изречения на друг език.
В съвременния свят двуезичието (говорим за втори език, усвоен на по-късен етап от индивидуалното развитие) е силно застъпено и изисквано в много сфери на труда. За никого най-вероятно не е чуждо чувството да се затруднява да изрази нещо на друг език особено когато съответните синтактични конструкции се разминават с тези на родния или когато натрупаната лексика е оскъдна. Но също толкова характерен е и обратният случай. Може да бъде предпочетен чуждият език, който ние не познаваме добре, тъкмо защото минималните стилистични вариации, придаващи особена конотация на казаното, са неуловими и това е осъзнато и от адресата, и от адресанта.
Така езиковата несигурност в рамките на родния би била ловко скрита зад другия език. Но тя не се отнася единствено до стилистично, правоговорно или граматическо равнище. Човек прибягва до такава стратегия и в случаите, когато не е уверен, че иска да предаде посланието си с цялата емоционална натовареност на неговото значение. Ето защо да кажеш „I love you“, е много по-лесно, отколкото да изречеш „Обичам те“. Затова в младежката реч, а и не само, се наблюдава засилената употреба на чуждоезични конструкции.
Сега е важно допълнително да изясним механизма, по който работи това явление. Смисълът на чуждия израз може да е прекрасно познат и на говорещия, и на възприемателя. Разликата с родния език обаче е, че значението му е приучено в рамките на образователния процес или чрез социалните медии, т.е. то не е извлечено от директната комуникация с хора, които са влагали непосредствено своите емоции и чувства в казаното. Ето например „I love you“ е фраза с ясно значение дори за хора, които нямат и понятие от това как функционира английският език. Но те са узнали косвено смисъла. В общия случай в детството си не чуваме „I love you“, а „Обичам те!“. Никой не ни е обяснил изрично какво е обич и как се обича. Просто сме го възприели дълбоко в себе си на принципа на подражанието, което в случая е дълбоко когнитивно и емоционално обвързано с нашите преживявания. На по-късен етап от развитието си се сблъскваме с „I love you“, което се явява едно почти случайно буквосъчетание, до което сме научени да поставяме знак за равенство с „Обичам те“. И точно в тази приблизителност се крие причината да ни е по-лесно да употребим чуждия еквивалент, когато сме несигурни и искаме да прикрием нещо. Чуждият израз се явява един вид маска, всички знаем кой би трябвало да седи зад тази маска, но ни е попречено да надникнем зад нея, за да се уверим, че не се лъжем във възприятията си.
Чуждиците представляват едно ниво на абстракция, първичното значение не е непосредствено предадено. То „заобикаля“ през чуждия език, в известна степен се неутрализира и губи емоционалната си тежест. Разбира се, има други ситуации, когато това е дори желателно. Добър пример са научните текстове. Така в химията, ако мислим за разлагането на веществата, трябва или да оберем „разлагането“ от присъщи конотативни картини, обвързани със смърт, или да прибегнем до „дисоциация“. Последната изглежда много по-обрана в лексикален план и тежи единствено с терминологичния си смисъл. Когато обаче желаем да разговаряме откровено с някого и обсъждаме лични преживявания и чувства, е редно да проявяваме искреност на първо място пред себе си. Трябва да се научим да боравим с родния си език, за да се научим да боравим с емоциите си.
Най-вероятно тенденцията за употреба на чужди изрази ще се засилва все повече – всички сме вплетени в глобализацията на света и няма как да останем „непокътнати“ от чуждото езиково влияние. Впрочем то присъства във всеки етап от развитието на българския. Няма смисъл да се притесняваме от него. Това влияние ни предоставя нови различни стилистични регистри. В обсъдения пример чуждият език гради средищно равнище, един вид terra nullius („ничия земя“), където можем да се откъснем от бурните чувства, да се отрезвим, да погледнем ситуацията отстрани. Не трябва да забравяме, че „Обичам те!“ също може да е само поза и прикритие. Важното е да съхраним в себе си първичния и истинен смисъл на думите, които в нашето развитие са белязали най-съкровените ни чувства. И да се научим да ги изричаме. В този смисъл значението, което стои зад „Обичам те“, ще бъде неуязвимо, дори самите звуци на езиковия знак да се изменят под влиянието на чуждите езици или вътрешноезикови промени. А употребата на „I love you!“ ще предпази „Обичам те!“ от „захабяване“ и ще повиши стойността на изразяване на истинските чувства с думи, които са явни техни въплъщения.