Резюме. Интервюто представя възгледите на писателя Захари Карабашлиев за литературното творчество, връзката между личния опит и художествената фикция, историческата памет и езика. Авторът определя автентичността като основен творчески принцип и подчертава значението на личното преживяване за изграждането на художествения текст.
Специално внимание е отделено на романите „Рана“ и „Последният ловец на делфини“, в които документалното и фикционалното се преплитат при осмислянето на травматични моменти от българската история. Карабашлиев разглежда художествената литература преди всичко като средство за емоционално въздействие, а не като пряко средство за обучение или обществено назидание.
В разговора са засегнати още ролята на образованието за съхраняването на историческата памет, многообразието на съвременния български език и отговорността на писателя като обществено ангажирана личност.
Ключови думи: Захари Карабашлиев, съвременна българска литература, художествена фикция, автобиографизъм, историческа памет, документализъм, образование, български език
Г-н Карабашлиев, Вие влетяхте в българската литература с романа си „18% сиво“. Очаквахте ли, че дебютът Ви ще бъде толкова успешен, изненадахте ли се от популярността му, или скептицизмът и самокритичността Ви държаха настрани от подобни очаквания?
Аз пиша от двайсет и няколко годишен, но никога не ми е било самоцел да публикувам. Бях самокритичен (и оставам такъв). „18% сиво“ излезе, когато навърших 40. Не съм имал или нямал очаквания. Просто исках да съм написал добра и силна книга. Мисля, че се получи.
Забелязвам една тенденция в творчеството Ви – в първите Ви произведения експлицитно се появяват автобиографични нотки, като например мотивът за емиграцията, които обаче постепенно заглъхват. В предпоследния Ви роман „Рана“, в който се кръстосват фикцията и фактът, те привидно отсъстват, но в приложенията към творбата личното отново изскача. Това ме кара да мисля, че животът на всеки човек е една вселена с безкрайни сюжети, а ако се обърнем и към семейните истории, ще видим там цели библиотеки с ненаписани книги. Смятате ли, че е възможно да се напише литературно произведение в пълно абстрахиране от личното?
Разбира се. Мнозина (навярно) го правят. За мен да се абстрахирам от личното, е като да искам да дишам, ама да е с чужд бял дроб. Защо? Няма нито смисъл, нито причина. Освен това аз дори и научнофантастичен роман за закъсала експедиция на Марс да пиша, пак ще вплета лична история, макар да не съм бил точно на това противно място (Марс). А и мисля, че най-важният императив към всеки създаващ нещо в изкуството (можем да използваме думата „артист“) е да бъде автентичен, да влее нещо от своя личен опит в голямата книга на колективната човешка история. Това те прави част от голямото човешко семейство.
Има една специфика в постройката на сюжетите Ви и тя се състои в характерното отваряне на няколко сюжетни линии, които невинаги накрая се заплитат в един възел, както беше в „Хавра“. Това целенасочен и търсен похват ли е, или е естествен, неконтролиран рисунък на творческия Ви почерк?
Целенасочено неконтролиран похват е. Всъщност нямам представа защо и как се получава така, но понякога при мен две истории категорично отказват да се разделят една от друга, колкото и силно да опитвам. А аз, ей богу, опитвам. И само когато се уверя, че е невъзможно да бъдат разделени, тогава започвам да работя за това да си помагат една на друга, опитвам да ги изкомпозирам както трябва. И това е вече сериозно и рационално усилие – да удържаш баланса между двете, да вземаш осъзнати решения коя колко да разработиш, коя да съкратиш, колко да я „орежеш“, как да я оформиш, в какъв вид, каква да е най-ефективно работещата „наративна стратегия“ (както обичат да казват сега) и т.н.
Решението Ви да преплетете два исторически разказа – за Тутраканската епопея и за обезбългаряването на Беломорска Тракия след Междусъюзническата война, на пръв поглед е доста екстравагантно. Изпълнението му обаче е толкова добро, че го превръща в естествено. Как стигнахте до тази идея?
Всъщност е напълно естествено, ако се подходи исторически – защото тези събития се случват в рамките на няколко години. И е цяло чудо, че ние в днешно време ги разделяме. А още по-голямо чудо е, че толкова малко се знае въобще за тези няколко драматични години – за обезбългаряването на Одринска, Беломорска Тракия, Македония, за Балканските войни, за Първата световна… Всъщност това велико и трагично време за България остава неразказано, неосъзнато, непреработено.
Но тук държа да подчертая ролята на моя редактор Мирослав Александров, който, след като чете началото на ръкописа, ми обърна внимание, че героят ми Сава, може би идва от Одринска Тракия. И тази линия тръгна по този начин – моят редактор ме „командирова“ мисловно и аз поех по този път, по тази нова сюжетна линия. Дължа на Миро много!
В сюжетната линия за тракийските бежанци следвате плътно труда на проф. Милетич, а библиографското приложение показва колко солидно е обезпечен романът във фактологично отношение. У читателите, които се вълнуват от историята, остава естественото удоволствие от задоволения критерий за истинност, неизбежен при пресъздаването на исторически събития. В края на романа някои детайли от началото, наглед съвсем незначителни (имам предвид момента с пробягващото през пътя дете), придобиват друг смисъл и тогава естетическото удоволствие от мистичната развръзка е не по-малко. За читателя това успешно съчетание от истинност и фантазменост е удивително и очарователно. Как обаче Вие успявахте да мислите в двата дискурса едновременно – на документализма и на мистичната фикция? Това не е ли много трудно?
За мен именно там, в тази крехка, красива полоса между документализма и фикцията се крие радостта от творчеството. Но тя е и доста минирана. Трябва да се внимава.
Най-новият Ви роман – „Последният ловец на делфини“, също е смесица от факт и фикция и точно като „Рана“ засяга тежка национална травма, този път по-прясна. Темата за комунистическите репресии е донякъде мълчалива тема, има я, но слабо разровена, споменавана е, но не и изкрещяна. В нея сякаш има няколко „мълчания“ – на обществото, на палача, но и на жертвата, която иска да забрави, но без да прости. Кое според Вас е най-оглушително, с извинение за клиширания оксиморон?
Най-оглушително е сякаш мълчанието на образователната система в България. Тя е мълчалива както за страданията на жертвите, така и за жестокостта на палачите. А въпросите към образованието ни са много: колко сериозно е застъпен в учебниците по история политическият произвол в дните след 9 септември, как е наречена окупацията на Червената армия, какво се казва за Народния съд, как се елиминира елитът на България, има ли достатъчно информация за концлагерите и за всички форми на репресия…
Защото, ако децата ни не научат от учебниците как работи тиранията, може да се наложи после да се запознаят с нея в живота си.
За кого е предназначена най-вече тази книга – за жертвите и техните наследници, като дължима паметна дан, или за младите поколения, които трябва да знаят какво се е случвало в първите години от „народната власт“?
„Последният ловец на делфини“ е роман за четене. Като такъв, той няма предварително зададена програма, няма амбицията да обучава, информира, да дава отговори, да утешава или разгневява. Напълно съм наясно, че ако той успее да развълнува читателите си, ще се случат и някои от гореизброените. Но докато пиша, аз имам една цел – да докосна читателите си, да ги развълнувам. Всичко останало е вторично.
Имате ли конкретни наблюдения върху посоката, в която се движи българският език? Чувствате ли някаква езикова мисия, която, като човек на перото, трябва да изпълните?
Какво е „българският език“? Този, който се говори в бакалията? В парламента? На улицата? Езикът на жълтия вестник или в телевизионно шоу? Или езикът, с който говоря с майка си, или езикът на дъщерите ми? Всичко това е все „български език“. Така че въпросът е неточен. Но ако иде реч за художествен български език… всъщност и там не е по-лесно. Намирам за важно и интересно по-скоро да се изследва, да речем, употребата на езика в прозата на Виктор Пасков или в поезията на Иван Цанев, или в драматургията на Константин Илиев… или при най-съвременни автори. И това е вече обект на научен интерес, а не общи наблюдения.
За езикова мисия – не знам, не мисля за това.
Вие освен известен и любим писател сте и граждански активна личност. Коя е най-свидната Ви гражданска кауза?
Образованието. Но не правя достатъчно за тази кауза. А трябва.
Какво бихте казали на днешните студенти, избрали филологическото поприще?
Да изживеят яко и офлайн студентските си години.
Въпросите зададе доц. Диляна Денчева