Както във всички славянски езици, така и в съвременния книжовен български освен формите на притежателните местоимения (мой, твой, негов и т.н.) се откриват и т.нар. възвратни притежателни местоимения (свой, свое, своя и т.н). Въпреки че и двата вида местоимения имат обща семантична структура, отпращаща към изразяване на отношения на принадлежност; от морфологическо гледище се осмислят като прилагателни, докато в изречението изпълняват функция на съгласувано определение, те се различават по своята граматична употреба. Стремежът към смислова еднозначност и непротиворечивост при построяването на изказвания, както и естественият усет на носителите на езика предполагат грешки, при които неправилно се използват формите на двата вида местоимения, да не бъдат дотолкова разпространени в езиковата практика. В ежедневната употреба на езика обаче – най-често под формата на устна реч в неофициален разговор, но също така все по-настойчиво както в журналистическата реч, така и в разнообразните форми на писмена комуникация, се наблюдава тенденция към смесване на значението на двата типа притежателни местоимения, при което формите на обикновените притежателни местоимения постепенно поемат функцията на възвратните притежателни местоимения. Преди да премина към коментара на отделни примери[1] на неправилна употреба, смятам за необходимо да разгледам някои от граматическите особености на двата вида местоимения, както и да обърна внимание на граматическото значение на всеки един от тях. Подобно на останалите видове местоимения обикновените притежателни и възвратните притежателни местоимения не назовават пряко предмети и техните признаци – те „указват“, насочват към вече назовани предмети и признаци: напр. Мария има сестра. Нейната сестра учи медицина (нейната сестра в случая замества съчетанието сестрата на Мария). Формите на двата типа местоимение изразяват принадлежност и пряко зависят от рода и числото на съществителното име, означаващо притежавания предмет (твоят часовник, своето дете, неговата работа) – морфологически те се реализират като прилагателни. За разлика от притежателните местоимения (мой, твой, негов, неин, наш, ваш, техен) възвратните притежателни местоимения не отразяват лицето, числото и рода на притежателя – те зависят единствено от граматическия род и число на притежавания предмет (свои хора, своя болка, свой живот). Особено характерна за съвременния български език е употребата на енклитики – едносрични думи без собствено ударение, които се изговарят заедно с предшестващите ги думи. Като енклитики в речта функционират кратките форми на притежателните и възвратните притежателни местоимения: ми, ти, му, ѝ, ни, ви, им (това са кратките дателни форми на личните местоимения, които по исторически причини са започнали да изразяват принадлежност в българския език) и си – в значителна част от граматически и логически неправилните примери грешки са допускани именно в употребата на кратките форми на местоименията като енклитики.
В ежедневната употреба на езика все по-често се допускат груби граматически грешки, които крият в себе си опасност от смислова нееднозначност. Употребата на формите на обикновеното притежателно местоимение вместо възвратното притежателно местоимение в много от случаите води до двусмисленост, като по този начин сериозно може да се наруши смисълът, който говорещият влага в изказването си. Въпреки че изрази като Той успя да разкрие душата си и да разкаже неговата история (Би Ти Ви, 12.12.2023 г.) са граматически правилни и от тази гледна точка напълно възможни в езика, в тях все пак се открива двузначност, която затруднява правилното разбиране на смисъла от страна на адресата на съобщението: в случая се има предвид, че субектът той е успял да разкаже своята история, но употребената форма на обикновеното притежателно местоимение „негов“ указва, че разказаната история всъщност се отнася към другиго, т.е. към друго трето лице. В тази връзка е редно да се познава граматическото правило, което нормира употребата на възвратните притежателни местоимения в книжовния език. Както във всички други славянски езици, така и в българския формите за възвратно притежателно местоимение се употребяват, когато определеният предмет е притежание на субекта в изречението (глаголното лице); в случай че предметът е притежание на друго лице, тогава се използват формите на притежателните невъзвратни местоимения (напр. Димитър се подписа с моята писалка – Димитър е подлог, моята указва, че конкретният предмет не принадлежи на Димитър). В речевата практика обаче употребата на двата типа местоимение невинаги се свежда единствено до съобразяване с изискванията на правилото, разгледано по-горе: в изразите Ти обичаш своя брат и Ти обичаш твоя брат притежанието е изразено чрез двата вида местоимение, при което не се усеща никакво разминаване в смисъла: въпреки че определеният предмет принадлежи на подлога и това предполага употребата на „своя“, в езиковата практика двата типа за изразяване на притежание са еднакво разпространени. В известна степен може да се каже, че се наблюдава тенденция, състояща се в постепенното изместване на възвратното притежателно местоимение от формите на обикновеното притежателно местоимение. Важно е да се подчертае, че изрази от типа Аз се подписах със своята писалка и Аз се подписах с моята писалка; Ние успяхме да разкажем своята история и Ние успяхме да разкажем нашата история се приемат за еднакво допустими и взаимозаменяеми от книжовноезиковата норма, доколкото при употребата на невъзвратни притежателни местоимения в 1 и 2 лице (мой, твой, наш, ваш), които определят даден обект като принадлежащ на субекта в изречението (също в 1 или 2 лице), не може да се открие двусмисленост – подобни изрази се определят като смислово тъждествени. Когато подлогът е от трето лице обаче, заменянето на възвратното с обикновено притежателно местоимение е напълно недопустимо, тъй като двете различни употреби се различават смислово: в изречение като Той се връща поне веднъж годишно в България за рождения ден на майка му се проявява очевидна двусмислица, след като адресатът остава с впечатлението, че става въпрос за две трети лица – за субекта той и за още един той, който е синът на майката в примера и е нетъждествен с вършителя на действието. В този случай поради неправилната замяна на възвратното притежателно с обикновено притежателно местоимение отправителят на съобщението несъзнателно деформира първоначалния смисъл, който е възнамерявал да вложи в него. Вариантът, в който вършителят на действието и синът на майката са едно и също лице, би изглеждал по следния начин: Той се връща поне веднъж годишно в България за рождения ден на майка си. Причините за такъв тип смислови неточности могат да бъдат потърсени в някои от граматичните особености на притежателните местоимения: важно в случая е, че техните форми освен от рода и числото на притежавания предмет зависят и от рода на притежателя, когато той е в 3 лице (напр. бащата на Петър – неговият баща; майката на Петър – неговата майка; бащата на Мария – нейният баща; майката на Мария – нейната майка) – различават се форми за мъжки и среден род (негов, негова, негово) и такива за женски род (неин, нейно, нейна). Възвратното притежателно местоимение от своя страна не отразява лицето, числото и рода на притежателя: би могло да се допусне, че говорещият несъзнателно и чисто интуитивно е склонен да употреби невъзвратно притежателно местоимение, което съвпада по граматичен род със субекта в изречението, без да отчита възможността за промяна в смисъла. В изреченията Пенчо Славейков посещава Брунате за пръв път година преди смъртта му (от документален филм за Пенчо Славейков, излъчен на 3.12.2023 г. по Би Ти Ви) и Заради болката от загубата на единствения ѝ син майката […] беше емоционална (от вечерната емисия новини на БНТ на 14.12.2023 г.) глаголните лица са съответно от мъжки и женски род (респективно Пенчо Славейков и майката); неправилно използваните кратки форми на притежателните местоимения за 3 лице са употребени с оглед на това да отговарят на граматичния род на вършителя на действието – по този начин обаче в изказването се налага присъствието на още едно трето лице притежател, различно от подлога (в първото изречение се разбира, че става дума не за смъртта на поета, а за нечия друга смърт, докато във второто излиза, че въпросната майка скърби по загубата на нечий друг син, сина на друга жена). Сходни по тип грешки не се допускат единствено в условията на неформален диалог, но все по-често се срещат и в текстове, писани от журналисти: в примерите Официалната мотивация е, че паметникът е опасен заради лошото му състояние (цитат от текст от онлайн платформата „Барикада“, публикуван на 13.12.2023 г.) и Прадядо ми Цонко е бил учител и убеден привърженик на социалистическата идея. Заради участието му в Плевенската комуна през 1920 г. е лежал в затвора и е лишен от учителски права (цитат от текст от Портал „Култура“, публикуван на 16.12.2023 г.) отново вместо кратката форма на възвратното притежателно местоимение си, необходима, за да изрази притежание на субекта (който във втория пример липсва, но се подразбира), е употребена кратката форма на обикновеното притежателно местоимение за 3 лице му. По същия начин притежателното местоимение е използвано вместо възвратното притежателно местоимение в изречението Лексикално-семантичните групи не зависят от конкретната им контекстова употреба в речта („Учебник по българска лексикология“, 2020, с. 110, УИ „Св. Климент Охридски“) – при синтактичен разбор ясно се долавя, че употребата на кратката форма на местоимението за 3 лице множествено число в случая е неправилна; правилен би бил вариантът, при който след правилно разчитане на синтактичната структура се изрази притежание на подлога чрез възвратно притежателно местоимение: Те (лексикално-семантичните групи) не зависят от своята (а не от тяхната) конкретна контекстова употреба в речта. Ясно се вижда как в речевата практика невъзвратното притежателно местоимение настойчиво се налага и в случаи, когато е необходимо възвратно притежателно местоимение – това явление може да се обясни като естествено следствие от разширената употреба на формите на обикновеното притежателно местоимение за 1 и 2 лице единствено и множествено число; след като изрази като Ти обичаш своите родители; Ти обичаш твоите родители; Вие обичате своите родители и Вие обичате вашите родители са еднакво разпространени в разговорната реч и еднакво допустими в книжовния език, в съзнанието на носителя на езика по неправилна асоциация се утвърждава и погрешната употреба на притежателни местоимения в 3 лице в изречения като Той обича неговите родители и Те обичат техните родители. Важно е да се подчертае, че при първите двойки изрази съвместната употреба на двата вида местоимения е позволена, доколкото се получават смислово тъждествени конструкции, докато при вторите двойки смесването на местоименията е недопустимо, тъй като между изреченията е налице съществена смислова разлика. Подобен тип грешки могат да бъдат избегнати едва в случай че говорещият или пишещият субект съумее да развие у себе си определен усет към синтактичните функции на отделните части на изречението; факт е, че при изрази, в които относително цялостно е разгърната синтактичната пълнота на изречението, т.е. откриват се както главни, така и второстепенни части заедно с разнообразни подчинителни и съчинителни връзки, е по-вероятно да се допусне грешка при употребата на кратките форми на възвратните и обикновените притежателни местоимения. Книжовно-граматичната норма изглежда силно разколебана в това отношение именно при някои случаи на по-сложни синтактични конструкции. Показателни за това са примерите: Едно и също граматично значение могат да имат цяла група от думи, които се обединяват според принадлежността им към една и съща част на речта и от общи граматични форми и категории и Лексикалното и граматичното значение се противопоставят и по начина на изразяването им. (двата примера са взети от „Учебник по българска лексикология“, 2020, с. 79, УИ „Св. Климент Охридски“), както и усложненият от синтактична гледна точка израз Сходството между лютивината като вкус и остро болящата рана е толкова голямо, че изразът „люта рана“ не се възприема като метафора, а по-скоро в буквалното му значение, но дистанцията (при запазено сходство) между лютивината и човешкия нрав е предостатъчна, за да има място за метафората „лют човек“ (цитат от книгата на Исак Паси „Метафората“, издадена през 1988 г.). При първите два примера се налага използването на възвратно притежателно местоимение, след като се изразява притежание на субекта в изречението – в единия случай думите се обединяват според своята принадлежност към една и съща част на речта, докато в другия лексикалното и граматичното значение се противопоставят по начина на своето изразяване. В третия пример, който се отличава със значително усложнена синтактична структура, при която простите изречения са свързани както със съчинителни, така и с подчинителни връзки, действително е по-трудно да се отчете употребата на обикновеното притежателно местоимение като погрешна – за читателя сякаш не съществува съмнение относно смисловата структурата на конкретните отношения на принадлежност; употребата на притежателно вместо възвратно притежателно местоимение в разглежданото изречение може да бъде обяснена, след като бъде взет под внимание фактът, че глаголното лице търпи върху себе си, а не извършва глаголното действие, тоест използван е страдателен залог. Разгледаното и многократно приложено по-горе правило за възвратното притежателно местоимение предполага употребата на формата си вместо кратката форма на невъзвратното притежателно местоимение му, след като се изразява притежание на глаголното лице (по този начин подчиненото изречение ще придобие вида: Изразът люта рана не се възприема като метафора, а по-скоро в буквалното си значение) – от друга страна обаче, използваният страдателен залог въвежда различно отношение между подлога и глаголното действие, вследствие на което логическият вършител на действието не съвпада с граматическия: по тази причина практически не се открива смислова нееднозначност във варианта: Изразът люта рана не се възприема като метафора, а по-скоро в буквалното му значение; граматически правилен и смислово съобразен би бил примерът Изразът се възприема в своето буквално значение, но употреби като Изразът се възприема или е възприет (от някого) в неговото буквално значение също така не предполагат двусмислиност и в този смисъл са допустими. По друг начин е изразена принадлежността в изречението Такова е метафорическото значение на повечето пословици (което също най-напред е посочено от Аристотел), чието съществуване и устойчивост се обясняват чрез свързаността им с многобройни конкретни състояния и ситуации, пряко нефиксирани в тях (цитатът е от книгата на Исак Паси „Метафората“, издадена през 1988 г.) – тук се открояват различни смислови отношения, които се забелязват при вглеждане в синтактичната структура на изречението: им не бива да бъде заменяно със си, тъй като се отнася не до съчетанието съществуване и устойчивост от подчиненото изречение, а до несъгласуваното определение повечето пословици от главното изречение.
Приведените примери показват доколко в съвременната речева практика – било в условията на ежедневното битово общуване, било в отделни извадки от медийни и научни текстове – формите на обикновеното притежателно местоимение настъпателно поемат граматичните функции на възвратното притежателно местоимение. Днес е еднакво вероятно да чуем в своето непосредствено общуване изрази както от типа на Аз осъзнах своята грешка, така и на Аз осъзнах моята грешка, въпреки по-големите претенции за книжовност на първия вариант. От особена важност в случая е да се разбере, че съвместната употреба на двата вида местоимения е допустима от гледна точка на книжовноезиковата норма, доколкото двата израза, в които отношенията на притежание са изразени с помощта на различни местоимения, не се различават смислово. В 3 лице обаче замяната на възвратното с обикновено притежателно местоимение е абсолютно недопустима, тъй като двата израза не биха били смислово тъждествени. Както в устното, така и в писменото общуване следва да се избягват смислови неточности, възникнали вследствие на неправилна употреба на местоименията. Познаването на граматичното правило за употребата на възвратното притежателно местоимение е ключово за редуцирането на всякакви смислови грешки при изразяването на отношения на принадлежност: съблюдаването на логическата последователност в изказването е от особено значение за безпроблемното осъществяване на комуникативния акт.
ЛИТЕРАТУРА
Миланов, Вл. (2022). Езиковата бележка – от Балан до днес. София: УИ Св. Климент Охридски.
Пашов, П. (2005). Българска граматика. Пловдив: Хермес.
Правопис и пунктуация на българския език. (2011). София: Просвета.