Тодоров Богослав-Тервел, „Денят, в който няма да те видя“, Издателство Изида, София 2023 г. 96 стр. ISBN: 9786192351618
Днес по-рядко средностатистическият читател бива привлечен от лириката. Все повече хора твърдят, че предпочитат романа пред стихосбирката, сюжетността на разказа пред безвремието на поезията, яснотата и целенасочеността пред блуждаещите мисли и неясните чувства. Голяма част от съвременните хора са реалисти и за тях абстрактното, поетичното и мистериозното са по-скоро разход на време и енергия, тъй като творбите от този вид са трудни за разбиране. Те превръщат читателя в съавтор, защото изискват тълкуване. Както пише Георги Господинов: „Има книги, които се движат линейно от точка А до точка Б като в учебник по математика. Качваш се на първа страница и знаеш точно кога и къде ще пристигнеш на последната. Повечето читатели обичат такива книги, големите издателства също. Тук нищо не разсейва, не затруднява четенето, качваш се, пътуваш, слизаш и забравяш“[1].
Дебютната стихосбирка на Богослав-Тервел Тодоров няма нищо общо с учебник по математика. Тя прилича на картина на Густав Климт, на композиция на Глен Гулд (и ако сравненията ми ви се струват отвлечени и сюрреалистични – това е целта и само така може да се опише подобна творба). Стихията на младостта се усеща във всеки един стих, във всяка една дума. Видно е, че талантливият автор е в най-искрената възраст, когато се чувства най-силно и се мисли най-мащабно, когато човек се бунтува срещу всяка малка несправедливост и копнее да спаси целия свят с изкуството си. Възрастта на битките с вятърни мелници, скритите вопли и първите либета. Тоест, възрастта на мечтите, високите цели и идеали. В „Денят, в който няма да те видя“ всяко стихотворение е блян, болка или бунт, а книгата е сякаш универсалният дневник на младежката душа, в който с присъщата чувствителност и лека наивност са описани различни открития и трепети.
Правят впечатление множеството алюзии към вече съществуващи текстове (в някои случаи са включени дори почти точни цитати, което отхвърля възможността тези разпознавания да са само лична интерпретация). Мотивът за надеждата например се представя чрез израза „кръв от къртица“ (4.), а този за времето – чрез цитата: „само то е в нас и ние в него сме“ (5.). Друг вид диалог с чужди текстове се наблюдава в цялата стихосбирка, но поради липсата на точни цитати, ще разгледам следващите „препратки“ като моя собствена интерпретация (от гледната точка на млад читател). Седмото стихотворение напомня на „Вяра“ на Никола Вапцаров както идейно, така и чрез използвани изрази като: „да пия от живота неуморно“ и „Бих прегърнал и жестоката неволя/ но ще вдишам аромата на зеленината…“. В края на творбата има и почти точен цитат от Сократ: „О, зная колко малко всъщност зная…“. Краят на стихотворение 12. също звучи близко до Вапцаровата „Вяра“: „О, вяра моя несломима, / вярата е моята любима“. Откриват се и множество други алюзии към автори, текстове и идеи, това създава усещане за целенасочена културна памет в поезията на Богослав-Тервел. Като читател харесвам авторите, които съзнават, че текстът им винаги е „изтъкан от анонимни цитати“ (по думи на Ролан Барт), като използват интертекстуалността в своя полза и се „заиграват“ с вече казаното. Те сякаш са запомнили някои от вечните шаблони в този свят и са се влюбили в неговата повторяемост, помнят миналото и предават неговата мъдрост. Ще си позволя да направя една препратка към романа „Времеубежище“ на Георги Господинов: „И като се обърнаха назад, видяха бъдещето си…“[2].
Множеството повторения, алюзии и разнообразни теми в творчеството на младия автор правят книгата му лека за четене, акцентират върху основните идеи, така че същите да са по-разбираеми, а римата и ритъмът (които на моменти биват загърбени в епохата на постмодернизма) придават на стиховете музикалност и подреденост. За нещастие последното твърдение не важи за двадесет и шестото стихотворение, което бива сериозно спънато от една дума – „анонсира“. Вероятно звучи не само дребнаво, а дори заядливо да се споменава такава дребна забележка на фона на цяла стихосбирка, но тази модерна чуждица стои като черно петно и изобщо не подходяща. Думата „съобщава“ не е с нищо по-лоша и не разваля ритъма на строфата (според мен го подобрява и стихът е по-благозвучен). Освен това „анонсира“ не подхожда и на стила в творбата – обикновено се използва в публичната реч и в по-официална среда (също нелогично, но това е тема за друг текст). Съответно няма причина да се замърсява езикът в иначе добре написаното произведение (все пак и авторът е колега българист).
Другата ми критика към автора се отнася до назидателния тон, който се открива в някои от творбите му. Навярно повечето млади талантливи творци минават през моменти на шок и разочарование от човечеството, на гняв към всички преструвки и неправди в света. В такива моменти пишещият е способен да се поддаде на тези бурни чувства и да си позволи (или по-скоро да позволи на лирическия си човек) да „размаха стрелкащия показалец“, което кара творбата да звучи сякаш порицава читателите си. Подобна слабост се забелязва в петдесет и седмото стихотворение. В желанието си да уличи определен вид хора в липса на емоционална интелигентност, авторът допуска текстът му да звучи като упрек, идващ от висините на някакъв вещ в истинската любов всевишен говорител, който знае по какъв начин всеки човек преживява обичта и защо го прави грешно. Говоренето във второ лице множествено число създава усещането за обобщаване, а сетне се прави разграничение между „аз“ и „вие“. Сякаш само лирическият субект е прав, а другите задължително грешат, поради което лирическият човек остро ги критикува. Подобни реторически похвати се откриват в творбите на много велики поети (като Ботев, Вазов и др.), но са редки случаите, в които този тип писане е уместен. От гледната точка на читател, пишещ и занимаващ се с реторика човек, смятам, че подобни обобщения и порицания е по-добре да се избягват, ако ще и цената да е загубата на част от въздействието (авторът е достатъчно талантлив и умел с думите, че да постигне естетическите си цели и по друг начин).
Богослав-Тервел Тодоров събира в дебютната си стихосбирка любовта и гнева, чистотата и порока, красотата и гротеската, вплита в стиховете си страст (във всички значения на тази дума – копнеж и привързаност, но и страдание и мъчение). Гледайки книгата му като цялост, виждам не само искреност и плам, но и невероятен талант и добър стил на изказа, който би станал безупречен с времето. Авторът е вдъхновен и проникновен млад човек. Той се бори и има устрем и мечти. Той помни и разбира. Той цени и обича. Той пише. Рядко в днешно време се чете поезия. А още по-рядко има хора, които заслужават да се нарекат поети. Богослав-Тервел е поет.