Виктория Бешлийска
Представете се пред читателите на списание „Съвременна лингвистика.
Аз съм Виктория Бешлийска, филолог по образование, автор на блога „По дирите на думите“ – място за събиране на стари думи и нови светове, както аз го наричам, и на романите „Нишка“, „Глина“ и „Сърце“. От няколко години съм посветена изцяло на писането на художествена литература. Преди това съм работила като учител, редактор и маркетинг специалист. Вълнуват ме теми, свързани с българската история и народопсихология, с нашето културно и духовно наследство, от което са част и българските занаяти. Вярвам, че отговорите за всичко, което ни се случва днес, се коренят в миналото – и близкото, и далечното. Смятам, че ако се вглеждаме внимателно в него, можем да градим бъдещето си по-съзнателно и отговорно към себе си и обществото. Моя страст са пътуванията до малко познати места, близостта до природата, досегът с изкуствата. За мен те са насъщна храна за душата.
Бихте ли споделили спомени от вашите студентски години?
Бяха чудесни години, защото имах цялото време на света да пиша и чета. Това е рядък лукс. Имахме щастието да ни водят бележити преподаватели като Никола Георгиев, Симеон Хаджикосев, Климентина Иванова, Живко Бояджиев, Георги Герджиков, Румяна Евтимова, Валери Стефанов и други. Някои от тях вече не са между живите, светла им памет! Когато не бях в 148-а аудитория, за да слушам лекциите им, прекарвах часове в Университетска библиотека. Тогава разрешаваха да се влиза с кафе в читалнята, не знам дали все още е позволено, но помня онзи невероятен аромат, смесица от мирисите на книги, на напоени със старина книжни рафтове и на силно кафе. Бях от хората, които първи влизаха и последни си тръгваха от библиотеката. Ако работеше денонощно, вероятно нямаше да се прибирам в Студентски град. Макар че и там сме имали интересни моменти със събирания, излизания и купони.
Вашите разсъждения за силата на думите…
Вярвам в силата на думите. Те са предсъздателите на всяко нещо. В днешно време употребяваме езика повече от всякога – четем и пишем през много канали, достъпни чрез технологиите. Заради това имаме огромна отговорност, която като че ли не съзнаваме – колко е важно какво излиза от нас в социалните мрежи, там, където липсва осезаемото човешко присъствие и съществуват единствено аватарите. Тук силата на езика е огромна, защото той е основният инструмент, но уви, много по-често се използва агресивно, грубо, разграничително. Смятам, че това е една от причините обществото ни днес да е толкова разединено и да губим общия си път. Удобната анонимност и фалшът на аватара водят до насилие през езика. Ако искаме да не бъдем част от тази покъртителна маса, ни трябва повече културна воля – да си наложим модела на бавното говорене и писане, да осъзнаваме тежестта и значението на всяка дума, да подбираме внимателно всяка, да гледаме на езика като възможност за намиране на общ, градивен път. Българският език е богат, многопластов, благодарение на историческия си развой и досега с други езици. Той дава прекрасни възможности да се изразяваме добре, да звучим неподправимо, да избягаме от клишетата на „бързия“ език, на който всички днес говорят – смесицата от роден и английски. Силата на думите е в тяхната история, познаване и научаване.
Какво ще пожелаете на читателите на списанието?
Пожелавам им да използват предимствата, които филологията и другите хуманитарни специалности дават в днешния ден. И да четат книгите от всички дълги списъци и конспекти, които ще получат в университета, за да не бъдат подменяни, лъгани и заблуждавани от изкуствения интелект.