Малко известен е фактът, че през почти целия XIX век в някои части на българското езиково землище се е писало не с кирилско, а с гръцко писмо. Ръкописите, писани на български народен говор с гръцки букви, представляват интересен феномен в развитието на българския език, а не по-малко и на македонския книжовен език. Това явление е особено важно за македонската и за българската историческа лингвистика, защото писането на южнославянски говори с гръцки букви е било най-характерно за Южна Македония и Южна Тракия. Това си обяснявам с непосредствената им близост до гръкоговорещо население и липсата на ръководен славянски книжовен център, който да развива кирилската традиция. От писменото наследство, писано на говори от тези райони с гръцко писмо, преди създаването на Българската екзархия, знаем, че славянското население в онези части на Македония и Тракия все пак си е служило с родния си език за своите книжовни и образователни дейности. Не по-маловажно е значението на ръкописите от този тип и за установяването на езиковата ситуация в онова време по тези места – там са се създавали български текстове, въпреки отсъствието на просветни институции, които да направляват националното развитие в рамките на словесното творчество.
Гръцкото писмо при писане на македонски говори е започнало масово да се употребява през втората половина на XVIII век, след закриването на Охридската архиепископия. Тогава повсеместно гръцкият език се налага като основен в обучението. По същия начин и богослужението в църквите е на гръцки, макар и с изключения (Конески, 1986: 161). Кой би предположил, че гръцкият алфавит, който се е оказал негоден за езика на новодошлите през Средновековието славяни на Балканите, след време ще се превърне в единственото познато на мнозина от тях писмо? За крайна граница на това явление се смятат годините около създаването на Българската екзархия, въвеждането на българския език в класните стаи и извършването на богослужение на местен говор или църковнославянски в църквите. Това изглежда, че не е било абсолютен край за този тип книжовност, защото от проф. Кирил Мирчев разбираме за Тешовския сборник, писан чак през 1888-1890 г. (Мирчев, 1931).
Кои са били причините тези книжовници, образовани в гръцки училища и в елинофилски дух, да започнат да пишат на местните си говори, а не на гръцки език, макар и с гръцко писмо, все още не може да се обясни с голяма точност. Учените-лингвисти обикновено определят това явление като последица от постепенното закрепване на народното съзнание и то най-вече на онези интелектуалци, излезли от гръцките школи и завърнали се към народния говор (Милетич, 1920: 1; Поленаковиќ, 1971: 203). От цялото наследство на българска писменост с гръцки букви може би най-голямата част са богослужебните текстове. Не трябва да се забравя и продуктът от този билингвизъм, който е останал под формата на фрески, икони и надписи (Василев, 2017). Още по-интересно е, че писмената кореспонденция като текстова продукция от светски характер нерядко се е водила именно по този начин – на местен говор с гръцки букви (Банев, 2019).
В това изследване ще бъде обърнато внимание на един такъв текст с богослужебен характер. Това е ръкопис № 519 от библиотеката на Зографската света обител на Света гора, който неотдавна беше открит. Той представлява сборник от молитви и слова, писани на хартия с черно мастило. Състои се от 120 листа, на които се поместват около 54 заглавия. Авторът на този сборник се казва Димѝтар Бу̀рил – той многократно се е подписвал след молитвите и словата. До един от подписите, на лист 64, е изписана годината 1862, от което може да се предположи, че тогава е създаден сборникът. Текстът е написан на югозападно македонско наречие от района около Струга с гръцки букви. Използват се всички букви от съвременната гръцка азбука, като към нея трябва да се добавят диакритичните знаци, премахнати от езиковата реформата през 1982 г. Освен тях присъстват и лигатурите ϛ (стигма), която се използва редовно и почти без изключение, и много рядко ϗ (ке). По-особените славянски фонеми, определени още от Черноризец Храбър като проблемни при писането на славянски език с гръцки букви, се изписват посредством съчетаването на два или няколко буквени знака. Така например звукът ц, за който в гръцкия език няма отделна буква, се пише чрез диграфа τζ. По същия начин се пише и ч, като понякога се среща и изписано с ι (йота) – τζι в позиция пред вокал. Въобще йотата се използва като знак за мекост и под нея често пъти, но не абсолютно последователно, се изписва дъгичка или чертичка. Звуковете ц и ч вероятно са създавали известни затруднения на книжовниците, писали с гръцки букви, и макар и в техния език да се забелязват сходства, по всяка вероятност в резултат на принципите на конкретна школа или традиция (или в краен случай на съвпадение поради проста езикова логика), то по отношение на изписването на африкатите се виждат колебания и разлики. Така например един друг книжовник от този край, Йонче Снегар, прави прецизно графично разграничение между ч и ц – при него ц се пише с τς, докато ч с τζ (Снегаров, 1924: 70). При Бурил не е така – в неговия сборник често се срещат отклонения и това понякога може да обърка читателя, особено ако той не познава родния говор на книжовника и най-вече турцизмите в него, в които често се съдържат именно тези фонеми. Τζ, изписано с или без ι на място пред вокал, може да означава и дж (τζιελιάτητε f. 35v ’джеля̀тите’; ’джелат’ тур. Cellad – палач), по тази логика ж се пише с ζι (μοζιαμ f. 36v ’можам’), ш – с σι най-често в интервокално положение и σσ в краесловие и пред звук и (λόσση f. 36r ’лоши’), шт – с ϛ(ι) или στ(ι). Това, което обединява българските ръкописи, писани с гръцки букви, независимо от кой край са, е изписването на фонемите а и ъ, срещу които стои само и единствено буквата α, с някои изключения, какъвто е Тешовският сборник, в който тъмният вокал се изписва с ͜α (Мирчев, 1931: 151), но той е доста късен. Изписването на а и ъ с α води до известни проблеми при разчитането, защото поради от характеристиките на говора невинаги е възможно да се знае със сигурност дали се има предвид звук а или ъ.
В действителност ръкописите от този период, без значение дали са кирилски или с гръцки букви, по своето съдържание биха могли да се нарекат дамаскини. Навлизането на светската литература постепенно е изместило дамаскините, но и по-нататък продължават да се създават текстове в този дух. Така например ръкописните сбирки на Йонче Снегар някои ги наричат дамаскини (Ковилоски, 2020: 66). Те са писани на народен говор и са лесно разбираеми за масовия читател/слушател. „Съкровище“ на Дамаскин Студит, откъдето произлиза дамаскинарската традиция, е служило за пример на много възрожденски книжовници от Македония, включително и на Кирил Пейчинович и Йоаким Кърчовски. Тази книжнина, както нерядко е казвано, е изключително важна за историческата лингвистика на българския и македонския книжовен език, защото е създавана на народен говор. Това почти никога не означава, че тези ръкописи са писани на автентичен местен говор и това е така по простата причина, че книжовниците са били част от образованата прослойка в обществото. Те най-често са били църковни лица, които в по-малка или по-голяма степен са познавали църковнославянския език, чиято следа безспорно е оказала влияние в писмения език, използван за написването на творбите им. Една особеност, с която ръкописите, написани на български с гръцки букви, се отличават от кирилските, е, че те са писани от книжовници, които не са познавали нито кирилицата, нито църковнославянския език (с някои изключения). Удивително е как след десетина века районът, където се развива Климентовата книжовна школа, се превръща в място, където кирилицата е непозната за мнозина от местните славяни. Руският учен Виктор Григорович отбелязва в своя „Очерк за пътешествие по Европейска Турция“, че в Охрид не е успял да срещне никой, който може да чете на славянски. Напротив, мнозина от местните били много вещи при четенето на гръцки (Григорович, 1877: 102).
Българските ръкописи, писани в „къснодамаскинарски“ стил с гръцки букви са също толкова важни, колкото и кирилските – те носят много важна информация за историческото развитие на езика – само че от един друг аспект. В тях отсъства църковнославянският дух и това се изразява в гръцките форми на имената (Филипос, Петрос), гръцките библейски цитати в замяна на църковнославянските, народната църковна терминология, която се появява в резултат на вторично калкиране на гръцките термини (богопрѝказвач, свѐарен, мироѝзвирец и др.). Изследването на тези текстове дава възможност да се погледне едно непознато лице на езика, защото в тях той се проявява от една страна автентичен и неподправен, а от друга страна, попил в себе си влиянието на една традиция, по-различна от църковнославянската.
Конкретната част от сборника на Димитар Бурил, която ни интересува, е едно слово за Богоявление, което представлява превод от сборника „Съкровище“ на Дамаскин Студит. То е озаглавено по следния начин: Ζά νά βόδητζη. εἴς τά ἄγηα θεωφάνηα и се състои от заглавие на български (За̀ на во̀дици), а след точката е същото заглавие, написано на гръцки език. Преводът обхваща само една малка част от словото за Богоявление. Някои части са изпуснати, а други добавени или тълкувани. Българският текст започва със значимостта на Рождество Христово и Богоявление. По съдържание тази част има до известна степен аналогия с втория параграф, намиращ се на страница 37 в „Съкровище“, но в един момент Бурил е преценил да я прескочи и е преминал на частта за житейския път на св. Йоан Кръстител, вероятно тъй като я е смятал за по-ключова. В следващите страници от това изследване е представена част от превода на Бурил от „Съкровище“ в оригиналния си вариант с гръцко писмо плюс добавена към него транскрипция. Към тях в бележка под линия са приложени коментари към съдържанието и езика. Транскрипцията е възможно най-близка до съвременния български правопис, с цел той да бъде достъпен и за читатели-неспециалисти. Пагинацията е според ръкописа.
f. 37r
λιɤ́γιε ὅδεα ἡ γό ὁπήτβεα
ϛιό δά τζήνιμε ζά δα σέ κɤρτɤλίσαμε ἥμ
βέλιεσιε τόη στιό ἥματ ἔτνο πάρτζε λέπ
πόηκιε νέκα δάητ ἡ νά τόη στιό νέματ.
δα νέ ὅητε πο γατάλητζη ἡ δα νέ τζίνητε μά
γη, δα νέ μɤ σάκατε λίσσιο δρɤ́γεμɤ ὁτί
(Лю̀гье о̀деа и го опѝтвеа
що̀ да чѝниме, за да се куртулѝсаме[1]? Им
вѐлеше: ( )[2] то̀й, шо ѝмат ѐдно[3] па̀рче леп
по̀икье, нѐка дайт и на то̀й, що нѐмат.
( )[4] Да не о̀йте по гата̀лици и да не чѝните ма̀-
ги, да нѐ му са̀кате льо̀шо дру̀гему о̀ти)
f. 38v
Κάκο τέ μπόλητ τέμπε τζόε
τζε δα τέ ῞ɤδρητ δρɤ́γιοτ τάκα ἡ δρɤ́γε
γο γο μνόλητ δα γό ῞ɤδρης, τῇ ἄκο ϛιόρης
λοσσο; ἡ ότ γόσποδα λόσιο κιά σῇ νάηδης,
νίκογας δα σέ νενάδεης ζα ἄρνο κόγα δά
στόρις λόσιο ϛιό κιέ πόσαδης τόα қ̀ ἥζνι
κνιτ ἀμά ἀκό ϛόρης ἄρνο ναίμαη
ση γάηλε ὅτ λόσιο; νά ἄρνοτο σέκογας ῥά
δβι σε, ἀ νά λόσιοτο ϛιό κιέ μɤ́ ϛόρης δρɤ
γέτεμου ἔρσόϛιό δά ῖε πλάτζη ἡ ζιάλαη
σε, ὁτί κε τι σέ βράτητ νά γλάατα τβόια ἠν
κατατά ἐργάσσο,“. σλιɤσιάεστημ λιɤ́
γιετο βάκβοι ζμπόροη ἥμ σε τζίνεσιε ὁτί
τόη ῖε Христос ἀμά πάκ ἠμ ῖε ῥέτζε
(Ка̀ко те бо̀лит тѐбе чое-
че[5] да те у̀дрит дру̀гиот та̀ка и дру̀ге-
го го бо̀лит да го у̀дриш, ти а̀ко сто̀риш
ло̀шо; и от Го̀спода ло̀шо кя си на̀йдиш.
Нѝкогаш да се не на̀дейш за а̀рно ко̀га да
сто̀риш ло̀шо. Що кье по̀садиш, то̀а ке ѝзни-
книт, ама̀ ако̀ сто̀риш а̀рно, нѐмай
си га̀йле[6] от ло̀шо; На а̀рното сѐкогаш ра̀-
дви се, а на ло̀шото що кье му сто̀риш[7] дру-
гѐтему[8] ѐрсощо[9] да йе, пла̀чи и жа̀ляй
се, о̀ти кье ти се вра̀тит на гла̀ата[10] тво̀я ин-
катата ергашо[11]“.[12] Слюша̀ещим лю̀-
гьето ва̀кви[13] збо̀рой, им се чѝнеше отѝ
то̀й йе Хрѝстос[14], ама̀ пак ( )[15] им йе рѐче)
f. 38r
Νέ σουμ ιᾶς τουκοῦ ῖε ὅνοη
ϛιό ἤδετ μέγιɤ βάμ ῖε ἡ νέ γό ποζναατε
μέγιɤ ὅβιε ζμπόροη, δόηδε ἡ Христос
σό καλαμπάλακοτ τόγα πρόδρομος ῥέτζε
ἔβο γο ῖαγγνετο γοσπόδοβο ϛιό ἡ κρένα
γρεχόητε νά μενε ἡ ῖε τάργνα νάζιατ
ἀ Χριστός μɤ͂ ῥέτζε νέ μπεγαη
τɤκɤ͂ κάρστημε ὁτί τάκα ε πριλέγανο
δά μπίδητ ἀ πρόδρομος μɤ͂ ῥέτζε ὦ ϛό
πανε ιἄς πρέτ τέμπε σɤ́μ σλάμα πρέτ
ὅγαν, κάκο μόζητ σλάματα δα τζίνιτ
ἥζμετ νά ὅγνοτ; κάρϛι με τῇ ὁσφέτι με
ἀ Христос μου ρέτζε ὁϛάη σε σέ
γα ὅτ ὅβιαι ζμπόροη τɤκɤ͂ ἔλα κάρϛη
με,
(Нѐ‿ сум яс ( )[16], ту̀ку йе о̀ной
що ѝдет мѐгю вам[17] йе и не го позна̀ате.
Мѐгю о̀вие збо̀рой, до̀йде и Хрѝстос ( )[18]
со калаба̀лакот[19]. То̀га Про̀дромос рѐче:
- Ѐво го я̀гнето Госпо̀ово, що и крѐна
грехо̀йте[20] на̀ ‿мене[21], и йе тъ̀ргна на̀ѕат[22],
а Хрѝстос му рѐче: – Нѐ‿бегай,
ту̀ку кърсти‿ме, оти та̀ка е прилѐгано[23]
да бѝдит, а Про̀дромос му рѐче: ( )[24] – О, сто̀-
пане, яс прѐт‿тебе сум сла̀ма прѐт
о̀ган, ка̀ко мо̀жит сла̀мата да чѝнит
ѝзмет[25] на о̀гнот? Къ̀рсти ме ти, осфѐти ме. ( )[26]
А Хрѝстос му рѐче: – О̀стай се сѐ-
га от о̀вие збо̀рой( )[27], ту̀ку ѐла кърсти ме,)
f. 39v
Ζα δά μπητερίσαμε ζμπόροτ
ὅτ γόσποδα τάτκα ὁτί δόηδε βέκιε
Βρέμετο ιᾶς ζα δά ῖα μπιτέρισαμ σά
τα πράβινα ἡ τζόεκ σέ ϛόριφ, ἡ βό σνά
γα σέ ὅμπλεκοφ, ἡ σίρομαχ μπίδοχ,
Ἔγα κάρϛημε ζα δά σε μπητέρισαμ σά
τό μόιε σάκανιε, τόγα βλέζε βο ρέκατα
ἡ ῖε σπρɤ́ζη ῤάκατα νέγοβα, ἡ μɤ͂ ῖε κλά
δε να τέμετο ὅτ Βλάδικα, νάτ γλάατα,
ὅτ ϛόπανοτ ὅτ νέγο ϛιό νέμποτο ἡ ζέμια
τα σέ τρέσητ, ἡ ἀγγέλοιτε σέ στράσιετ,
ἡ νά τζάσοτ σέ ῥάστζεποι νέμποτο, ἡ σλέζε
σφέτι δɤ́χ. ἡ νάτ γλάτα Христосова,
(за да битерѝсаме збо̀рот
от Го̀спода та̀тка, о̀ти до̀йде вѐкье
врѐмето.[28] Яс, за да я битѐрисам са̀-
та пра̀вина, и чо̀ек се сто̀риф, и во сна̀-
га се о̀блекоф, и сѝромах бѝдох,
ѐга къ̀рсти ме, за да се битѐрисам са̀-
то мо̀йе са̀канье[29]. То̀га влѐзе во рѐката
и йе спру̀жи ра̀ката нѐгова и му йе кла̀-
де на тѐмето от[30] Владѝката, над гла̀ата
от сто̀панот, от нѐго, що̀ нѐбото и зѐмя-
та се трѐсит, и ангѐлите се стра̀шет.
И на ча̀сот се ра̀сцепи нѐбото[31] и слѐзе
Сфѐти ду̀х и над гла̀та Христо̀сова,)
f. 39r
Ἡ μου σέ ζάϛοα κάκο γόλαπ
Ἡ μέγιɤ τόβα γλᾶς ὅτ σέμπεση σέ τζɤ͂
Δα βέλητ ὅβοη ῖε σύνοτ μόη λιɤμπέζνιοτ
ποραδή νέγο ϛιό ἡκονόμησαφ κɤρτɤλία
τα ὅτ λιɤ́γετο» ἡ ὅβα σε στόρη ζα δα νέ
ρέτζετ λιɤ́γιετο ὁτί ζά Ἱωάνα βέλητ γό
σποτ τάκα τɤκɤ͂ ζά χρίστοσα ἡ πό ὅβα ἥζ
λεζε Χριστός κάρϛεν ὅτ ρέκατα ἡ τάκα
νι ὅϛαη ἡ νάμ ῞ɤρνεκ ζα δα σέ καρϛάμε ἡ
σο καρϛιαβιάνιετο δα σέ ϛόριμε σύνοη γοσπό
δοη, ὅτι δɤρι νέ σμε κάρϛενη σμέ δɤ́ σμα
νοι γοσπόδοη, ὅτ κόγα қ̀ σέ κάρϛιμε κε σέ
στόριμε σύνοη γοσπόδοη. κέσκιε ἐγά ὦ
γόσποδη δα νέ δόϛοης ζα δα σή δό βάρδη
με
(и му се за̀стоа како‿го̀лап
и мѐгю то̀ва глас от сѐбеси[32] се чу
да вѐлит „о̀вой йе сѝнот мой, любѐзниот[33]
- поради‿нѐго що иконо̀мисаф куртулѝя
та от лю̀гьето“. И о̀ва се сто̀ри, за да нѐ‿
речет лю̀гьето, о̀ти за Йоа̀на вѐлит Го̀-
спот та̀ка, ту̀ку за Хрѝстоса.[34] И по о̀ва ѝз-
лезе Хрѝстос, къ̀рстен от рѐката, и та̀ка
ни о̀стаи и нам у̀рнек[35], за да се къ̀рстиме и
со кърщава̀ньето да се сто̀риме сѝной госпо̀-
дой, о̀ти ду̀ри не сме къ̀рстени, сме ду̀шма-
ни госпо̀дой. О̀ткога ке се къ̀рстиме, ке се
сто̀риме сѝной госпо̀дой. Кѐшкье ега̀, о
Го̀споди, да не до̀стоиш, за да си дова̀рдиме)
f. 40v
Ἡ μίε καρϛιάνιετο τζήστο ἡ νέ
μολέψανο ζα δα σέ δοϛόημε βο βέτζνα
τα ῥάδος Ἄмин.
(и мѝе кърща̀ньето чѝсто и нѐ-
молепсано, за да се досто̀име во вѐчна
та ра̀дос. А̀мин.)
От горния откъс се вижда, че най-вероятно словото не е преведено директно от сборника на Студит, поради очевидните разлики – както по съдържанието, така и по езика, т.е. грешките като „от сѐбе си“ вместо „от нѐбеси“, или преводът на ὁ ἀγαπητός като ’любезен’, а не ’възлюбен’ и др. След като вече съществува възможността неговият текст да не е превод от оригинала, тогава за добавените части, които отсъстват от оригинала, може да се предположи, че са преписани от превода или съставени от самия Бурил.
Този откъс е класически пример за компилаторския принцип, на който са създадени ръкописите с гръцко писмо. Независимо от методите, по които са писани, или тяхната религиозна стойност, те са важни като диалектоложки материал, защото са образци за съответния български говор в определен времеви период. И това, което още повече ги прави подходящи за диалектологията, е гръцкият графичен модел, който изисква ударенията да се обозначават. Това правило по особено интересен начин е представило турското езиково наследство, което срещаме в текста. Нещо, което е любопитно за турските заемки в езика на Бурил, е, че те подлежат на местното правило за поставяне на ударението (в случая – на третата сричка от края). Така например в горния откъс виждаме написано калаба̀лакот, въпреки че на турски думата kalabalık има ударение на първата сричка от края, както е и в книжовния български (калабалъ̀к). Това правило важи за всички заемки от турски и е прието и в официалния език на Република Северна Македония. Ето и няколко други подобни примери от сборника: κɤ́σιɤρ (ку̀сур) вм. кусу̀р; ἄζνο (а̀зно) срв. бг. хазна̀ ; ἄδετ (а̀дет) бг. адѐт и др. От сборника на Бурил получаваме и данни за методите на заемане от турски, чрез които турцизмите са се приспособили към условията и характеристиките на родния говор на книжовника. Така например нерядко се срещат калки от някои турски verba composita с глагола ’правя’, които изразяват действие, за което в родния език на автора съществуват еквиваленти, но по някаква причина той е предпочел първите (чѝнит ѝзмет тур. hizmet ’служба’, hizmet etmek ’правя служба’, ’служа’; чѝните си у̀зур тур. huzur ’душевен мир’, huzur etmek ’почивам си’; да сто̀рите ма̀лу са̀бар тур. sabır ’търпение’, sabretmek ’проявявам търпение’).
Може много да се пише върху езиковите специфики на този ръкопис и за начина, по който се проявяват съседните балкански езици в него, но това ще остане предмет за някое по-нататъшно проучване.
Писането на български говор с гръцки букви е тема, която за жалост не е проучвана достатъчно. През първата половина на миналия век са поставени темелите на тази проблематика, но като че ли след това само спорадично се споменава за нея, без да се правят опити за по-задълбочен прочит, с цел да се установи наличието на някаква традиция, да се осъзнае начинът, по който се мисли българския език през гръцка призма, да се прецизират историческите предопределености или пък да се събере на едно място цялата известна за този любопитен феномен информация. Въпреки че за науката е познато писането на български с гръцки букви от повече от един век, това явление е все още трудно да се постави в рамки и исторически контекст. Този проблем без всякакво съмнение се дължи на липсата на заинтересованост от страна на учените и най-вече на недостатъка от интердисциплинарни изследвания върху темата, посредством каквито безспорно бихме обогатили както познанията си за съществуването на българския език в най-неочаквани форми, така и за някои исторически процеси и техните последствия, а може би и за културата, нравите и светогледа на българина, забравил кирилицата. „Ако обърнем по-сериозно внимание върху тия български ръкописи и разясним тяхното важно значение за науката ни, твърде е вероятно, че с време ще се открият още някои неизвестни такива ръкописи“ (Милетич, 1920).
ЛИТЕРАТУРА
Банев, Генчо. (2019). Нов извор за българо-гръцкия билингвизъм: едно неизвестно писмо на Димитър Миладинов до зографския игумен Антим (Ризов) от 6 февруари 1860 г. В: България – Македония – Словения (Т. 2). Национално издателство за образование и наука „Аз-буки“.
Василев, Цветан. (2017). Гръцкият език в църквите със смесени надписи от XVII век в България. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
Видоески, Божидар. (1998). Дијалектите на македонскиот јазик (Т. 1). Македонска академија на науките и уметностите.
Григорович, Виктор. (1877). Очерк путешествия по Европейской Турции.
Јашар-Настева, Оливера. (1963). Турско-македонски лексички вкрстувања и мешања. Годишен зборник на Филозофскиот факултет 15.
Ковилоски, Славчо (2020). Грчкото писмо, јазик и книжнина во македонскиот културно-историски развој во XIX век. Спектар (76).
Конески, Блаже. (1986). Македонскиот XIX век. Јазични и книжевно-историски прилози. Култура.
Милетич, Любомир. (1920). Два български ръкописа съ гръцко писмо (Т. 6). Българска академия на науките
Мирчев, Кирил. (1931). Един Неврокопски български сборник с гръцко писмо. Македонски преглед, VII (2 и 3).
Поленаковиќ, Харалампие. (1971). Грчкиот алфавит употребуван во македонските текстови во текот на вековите. Slovo, 21.
Пърличев, Григор. (1866, събота, 6 август). Чувайся себе си. Время.
Снегаров, Иван. (1924). Книжовни опити на охридско наречие съ гръцко писмо. Македонски преглед, 1 (4).