Юлияна Стоянова. Едно дете разказва (Детският път към литературното творчество), Издателство Хулите, 2023 г. ISBN: 9786197068467
Книгата на Юлияна Стоянова Едно дете разказва (Детският път към литературното творчество) разкрива значими и важни аспекти от развитието на детското мислене и начина, по който детското въображение се превръща в творческа сила. Подробните анализи на детските текстове дават възможност да се разкрият интересни особености в разказваческите похвати, като се проследят промените в детския светоглед, наблюдавани за около двегодишен период (между 5 и половина и 7 и половина години) от живота на детето Иван. Представени са по интригуващ начин различните етапи, през които преминава овладяването на основните правила на литературния разказ и езиковите му реализации. Анализите се базират на няколко типа текстове: устните разкази на детето на възраст от 5 до 7 години, записани от авторката, текстове, написани на ръка с печатни букви от детето, когато е между 6 и 6 и половина години, и истории, създадени и записани собственоръчно от Иван на клавиатурата на компютъра за периода от 7 до 7 и половина годишна възраст.
Книгата съдържа четири глави, заключение, библиография и шест приложения, включващи детските истории (последната от които се състои от цели 20 разказа, свързани помежду си чрез сюжета и образите).
Първата глава със заглавие „Жанрова специфика на детските текстове: тематика, образи, сюжет“ съдържа анализ на историите на Иван от гледна точка на тяхната жанрова специфика, тематиката им, характеристиката на персонажите и особеностите на сюжетните ходове. Акцентът е поставен върху диалогична форма на историите. Темите засягат както лични преживявания на детето, така и вторични събития – от книги, анимационни филми и електронни игри. Една неочаквана особеност на историите е отсъствието на темата за семейството – героите живеят заедно, без родители, само с един настойник – по-голямо момче, едва навършило пълнолетие. Действащите лица са група приятели, която постепенно се увеличава с нови персонажи, а техни прототипи са плюшени животни и герои от електронни игри (изображенията им може да се открият в Приложения 4–6). В основата на изграждането на персонажите е „доброто“, „лошото“ и тяхното трансформиране – съобразно житейския опит на автора. Сюжетните линии на разказите са свързани с детското всекидневие, но също така проследяват пътешествия в реалния и виртуалния свят на електронните игри. Приятелите се забавляват, спасяват отвлечени членове на групата, изправят се срещу крадци, водят битки с враговете си и ги побеждават – градивни елементи на една цялостна представа за света с добрите и лошите му страни. Сюжетните обрати се променят чрез включване на нови персонажи, увеличаващи групата на приятелите. Анализите разкриват постепенното нарастване на разказваческия опит на детето, който се проявява в усложняване на сюжета и образите и внасяне на динамика в разказите, особено чрез битки с антагонистите. Конфликтът и разрешаването му с художествени средства е обединяващото звено между всички разкази.
Втората глава, озаглавена „Историите на Иван: Текстолингвистичен анализ“ е посветена на текстолингвистичните особености на детските разкази, в които са съчетани диалогични и монологични структури. Обсъждат се също така начините, по които историите са обединени в поредица, съставена от отделни глави. Ю. Стоянова започва с изясняване на някои основни понятия от лингвистиката на текста, за да може читателят да се ориентира в последвалите анализи. Тъкмо защото разбирането и създаването на текстове с различна степен на сложност и оригиналност, на различни теми и със специфични цели е обект на развитие и обучение от началното до академичното образование, историите на Иван дават примери за неочаквана за възрастта му текстолингвистична компетентност. Анализираните детски разкази съчетават текст на разказвача с диалози между персонажите, които ги характеризират и допринасят за динамиката на сюжетното развитие. Разгледани са езиковите средства, които маркират тематичната прогресия посредством изразяването на категорията определеност и следването на граматичните и прагматичните правила за кореферентност, даващи възможност за недвусмислено идентифициране на персонажите; начините на изграждане на номинативни вериги, наред със съчетаването между глаголните времена, типично за българската разказваческа традиция и осигуряващо смислова свързаност, логическа завършеност и последователност на отделните части на текста. Оформянето на поредицата от обединени истории също се осъществява чрез добре познати текстолингвистични средства, между които е нужно да споменем връзката между заглавията на отделните части.
Глава трета („Изразяване на психологическата гледна точка в историите на Иван“) се спира на начините, по които е маркирана психологическата перспектива в детските разкази чрез коментиране на психични процеси и състояния на персонажите и чрез специални езикови средства, които изтъкват присъствието на разказвача. В повечето детски истории третоличният разказвач заявява имплицитно отношението си към събитията и персонажите – чрез метафори и сравнения, както и чрез глаголи, описващи психичния мир на образите: сетивни възприятия, мисловни процеси и състояния, желания и възможности. Използвани са оценъчни изрази, обяснения на причинно-следствените връзки между събитията, а на места се срещат и метаезикови обяснения – на значението на някои думи („недостижимо – нещо, което не достигам“, с. 86). Особено интересни са цитираните примери, в които разказвачът излиза от анонимността си, като се обръща директно към читателите във второ лице („Можете да си представите колко изумен беше Смешко!“, с. 87)
В последната, четвърта глава („Разказите на Иван като художествени текстове“) стилът, който използва Иван, е подложен на задълбочен анализ. Разгледани са изразните средства, като епитети и сравнения, ирония, хипербола и литота („Вещицата не остана много доволна“, с. 97), които внасят експресивност в речта, нюансирайки изказа. Двусмислиците и игрословиците са употребени с цел създаване на недоразумения, с което привличат и задържат вниманието на читателя. Особеностите на графиката изграждат връзката между устната и писмената реч, като акцентът е поставен върху постигането на експресивност чрез използване на специфични графични средства, например многократно повторение на буква и/или препинателен знак („Ставайтеееее!!!“, с. 99).
Монографията на Юлияна Стоянова представя анализ на детска проза, създадена от Иван на възраст, в която всяко житейско събитие оказва значимо влияние върху личностното развитие и възприятие, а то се превръща в художества проза с определящите я характеристики – тема, сюжет, образи, художествен стил. Накрая бих желала да цитирам заключението, в което авторката подчертава смисъла на осъщественото от нея изследване:
„Фикционалните текстове на Иван са доказателство колко рано едно дете с интерес към литературата може да достигне висока степен на литературна компетенция, която не очакваме за крехката му възраст. Надявам се анализите на казуса Иван да напомнят на родители, учители, изследователи на детското развитие и литературоведи, че осигуряването на стимулираща среда може да ускори твърде много овладяването на онези знания и умения, които са необходими за постигането на литературна грамотност практически едновременно с усвояването на писмения код“.
Книгата е предназначена за широк кръг читатели – специалисти в областта на литературознанието, езикознанието, психологията и педагогиката, но също така и за родители и всички, които се интересуват от същината на детството.