„Ще ми се да съм по-богат.“
„Ще ми се да съм по-добър.“
„Ще ми се да съм по-успешен.“
На българина все нещо му се ще, но мислейки си само за това колко му се ще, скръстил недоволно ръце на мекия фотьойл в хола, той забравя, че за да е по-богат, трябва да се потруди, за да е по-добър, трябва да подаде ръка на другите, за да е по-успешен, трябва да не се страхува от провала. Седи той намръщен и недоволен на фотьойла и отчаяно се надява нещо да се промени, като безпомощно животинче на каишка, което разчита на стопанина си да го нахрани, защото иначе няма да се сети да яде. Сутрин става той с носталгия за миналото. О, славно минало, къде се дяна ти? О, царю, върни ни великата България на три морета, Златния век ни върни! С нежелание българинът отива на работа, но с надеждата, че все ще се намери някой друг да я свърши, хвърля безгрижно боклука си по улицата, но нали някой друг ще изчисти мръсотията. Като дойде вечерта, сяда на масата, поглъща яденето с апетит, плюе по политиците, които разказват същата приказка за пореден път на малкото телевизионно екранче. После отпуска глава на възглавницата и си мисли колко му се ще утре да е различно от днес.
Сигурно на онзи бездомник с бутилката алкохол в ръка, който вечно спи на някоя пейка в парка, му се ще да бъде поет. На нещастната бабичка от спирката на автобуса ѝ се ще да се беше наслаждавала на младините си. На намусения чичко с дебелия корем от съседния блок му се ще да е весел. На всички ни се ще! Ако не само ни се щеше, може би щяхме да го направим, но такъв е българинът, все седи и мисли, а всъщност само седи. Седи той, живеейки в заблудата, че съдбата му не е в неговите ръце. Утешава се с представата за славното минало, за онази велика монархия и мисли си, че материалното ще задоволи потребностите му, граби с пълни шепи, ала така ли се гради едно славно бъдеще?
На всички ни е позната старата история за Бай Ганьо, която е класика, защото винаги е била актуална за нашето общество. Образът на дребния търговец на розово масло, създаден от Алеко Константинов преди повече от един век, все още се използва като нарицателно за българина, чиято култура за околния свят не достига по-далеч от върха на носа му и чиято алчност се простира на повече от три морета. А как можем да разпознаем един такъв българин? Най-честият симптом при индивидите, страдащи от байганьовщина, е страхът им от това да знаят, който се дължи на липсата на обща култура. Характерна за байганьовците е тяхната обич към мързела. Когато им се даде възможност да пътуват из света, те ще предпочетат да си седят в хотела, да заровят лице в меката възглавница и да практикуват своята сладка следобедна дрямка, вместо да гледат някакви скучни културни паметници, които сигурно са същите като в България. Когато им се налага да прочетат нещо, те го оставят настрана, та да не би да придобият някое ново знание, което може да навреди на техния начин на живот. Друг известен признак е честата употреба на изрази и символи, чието значение и те самите не знаят, но го тълкуват така, както си искат. С тях не може да се спори, защото вече знаят отговора на всичко. Най-страшното на тая болест, или така наречената байганьовщина, е, че на страдащите от нея нито може да им се предпише лек, нито да им се помогне именно защото не искат да положат усилие и само чакат някой друг да го направи вместо тях. Чакат невидимият цар да им подаде ръка, да им обещае голям хладилник, пълен с храна, намаление в магазините, удобен диван и славното бъдеще, а тия хуманоидни индивиди се самоназовават българи и се тупат по гърдите, за да може всички да го разберат. Как само им се ще да не им се щеше толкова много!
Лора Иванова
Национално училище за изящни изкуства „Илия Петров“