Пораснах за втори път, когато преди три години се нанесох в апартамента, където живея. Не се чувствах на мястото си, но не се страхувах. Бях наранена и самотна. Малко по малко се затворих в себе си и се загубих в собствената си тишина. Не допуснах никого. Хранех се сама, заспивах сама, а вечер ме посрещаха тъмни и студени стаи, лишени от любов и домашен уют. Често чувах смеха на детето, което живее в съседния апартамент, заедно с родителите си. Понякога плачът му нощем ме събуждаше, а после с часове не можех да заспя, мислейки си за всичко, което ми се случи тогава през последните няколко месеца. Бях много объркана и много сама. Мислех, че тук никога няма да срещна разбиране, приятелство и спокойствие.
Тя ме чу в тишината ми. Помогна ми тогава, когато имах най-голяма нужда, за което винаги ще ѝ бъда благодарна.
Не си спомням деня, нито месеца. Помня само че беше студено и останахме в колата ѝ, която се превърна в нашето импровизирано кафене – прекарахме повече от два часа в разговори, докато от време на време отпивахме по глътка-две от напитките, които си купихме от някакъв квартален магазин. Говорехме за академичния живот, за преподавателите, които са докоснали любопитството и вдъхновението ни по-силно. Обсъждахме училището, гимназиалните си години и любимите си учители. Споделих ѝ каква искам да бъда. Тя ме изслуша внимателно, а след това разменихме ролите си - тя говореше, аз мълчах и слушах.
Ники ме слушаше, когато ѝ разказвах за любимите си писатели, любимите си книги, любовните ми трепети, малките ми тревоги и дълбоките ми разочарования.
По онова време си бях загубила вдъхновението някъде по пътя, по който бях поела. Рисунките ми бяха лишени от цветове, текстовете от въображение, а песните ми от чувство. Мислех си единствено за деня, в който ще вляза в класната стая и ще оставя там това, което имам. Дните минаваха, изнизваха се в седмици, а те - в месеци. Тогава ми се струваше, че лутането ми никога няма да свърши.
Тя ме вдъхнови. След всеки разговор с нея усещах вдъхновение, топлина и надежда. Чувствах се по-лека от перце и в същото време по-силна от скала. Николета ми напомни, че черупката, в която се бях затворила, не ме предпазва, а ме наранява. Тя ми показа, че няма защо да се боя от неизвестното. Тя ми припомни нещо, което за момент сякаш бях забравила - че силата е в младостта, знанието, страстта и обичта.
Ех...миналото време не ѝ отива...
Николета.
Момичето, което докосна нещо, което отдавна бях заключила. Ники, която е въплъщение на силата и вдъхновението. Сърцето, което раздава любов. Тя е собствените си думи, които ме върнаха обратно на земята, казвайки ми: „Васи, аз искам да си взема колкото мога повече“.
Споделих с нея една от любимите си книги. В края на февруари тя ми каза, че вече я е започнала и щом я прочете, ще я обсъдим заедно.
Последният път, когато я видях, тя все така пръскаше очарование. Чаках я на метростанция „Жолио-Кюри“, за да стигнем заедно до 119. СУ. На следващия ден ми изпрати няколко гласови съобщения, давайки ми повече информация по даден въпрос, а няколко дни по-късно...
Трудно ми е да пиша, знаейки че нашата слънчева Ники вече не е сред нас. Знам, че част от нея винаги ще присъства в 148 и в сърцата на всеки, който имаше честта и удоволствието да я познава, да говори с нея, да я слуша...
Василена Джамбазова