Самота
В мислите ми пърхат пеперуди,
разкъсват ги, ядат като молци.
Самотата страх в мен буди.
Обич здрава,
като корабни въжета,
тази нощ е сякаш от конци.
Препятствието е помежду ни.
Аз виждам безпределна пропаст.
Нечестно е, боли ме.
А щях да се държа...
Не мога, не издържам,
не искам да тъжа!
Отиваш надалеч, а знаеш,
че си домът ми.
Ти нека си далеч,
бездомен е умът ми.
Нека страда.
В сърцето ми – самотник.
Пее своята балада.
Толкова си близо,
но толкова далечен.
Моят път към теб,
оказва се е вечен.
Обречен е – без плът и кръв,
без вид и без усмивка.
Лъжовно чувство – полъх,
те носи пак при мен.
Но полъх няма,
аз съм неподвижна.
Оставам тихо в тъмнина –
скована, чакаща, меланхолична.
Слънце
Зад облаците тъй студени,
крият се мечтите ми.
Очите ми са запленени,
от лъчите ти.
Стопли ме с твоя огън
и дай ми светлина.
Бъди над мен, не бой се.
Скрий всяка тъмнина.
Щом тръгнеш, ще замръзна.
Не бива да тъжа.
Ти пак ще дойдеш, Слънце!
Аз пак ще видя пролетта!
Време
Не мисли!
Времето не стига.
Кратък е животът,
просто песен.
Тъжно е ,
когато в сърцето ти
настъпва есен.
А ние вехнем,
но времето не спира.
А ние вехнем,
то друг живот избира.
Един умира, друг се ражда.
Ние сме листа,
вятър ни поклаща.
Някой крехки, други здрави.
Вси ще паднем,
а то ще ни забрави.
И тук въпросът си остава.
Ние него или то нас управлява?
Снежина Христова