Живеем живота си в колебания. Смелостта ни свършва там, където започва решителността. Страхуваме се да преследваме мечтите си, защото живеем с предубеждения, посадени в градината на съзнанието ни от някой страхлив човек, който иска и ние да изпитваме безпокойството, което той усеща всяка сутрин, когато се събуди и всяка вечер преди да си легне. Животът играе странна игра, а ние сме пионките, които нямат право на глас – помиряваме се, защото така трябва, мълчим защото няма кой да ни чуе, а нощем възглавницата ни попива сълзите, които през деня не смеем да пролеем.
Някога живееше мъж, който мечтаеше за цветна градина, но дните му преминаха сред бурени. Запознах се с него в съня си. Навестяваше ме всяка нощ и ми разказваше за живота си. Страхувах се от него, защото често го виждах, но никога не чух гласа му. Историите му бяха тъжни, красиви и болезнени. Така и не разбрах името му, затова ще го нарека Лазар.
Лазар обичаше да разказва истории. Не знам защо беше избрал мен и моите сънища, но благодарение на него се научих да не приемам всичко и всички за даденост – урок, който, признавам, наистина ми бе нужен.
Сгуших се в леглото си късно вечерта, уморена от деня и действията си. Заспах бързо, а в съня си бях легнала на безкрай на поляна и гледах към небето. Тогава Лазар дойде – благ, леко прегърбен и усмихнат. В ръцете си носеше бастун, който не му беше необходим за придвижване – с него той пишеше историите си в небето. Внимателно отместваше облаците и илюстрираше всичко, което искаше да ми каже. Плаках като малко дете, което не е получило желаната играчка за Коледа. Смях се като лудата дама, която живее сама и необичана в изоставена къщичка на дърво. В съня си бях много. Извън него – почти нищо.
Когато Лазар нарисува несбъднатия си блян в небето – градина с цветята, той се усмихна тъжно. Обърканото ми изражение го помоли да ми разкаже всичко от самото начало. Той кимна бавно, помоли ме да затворя очите си и да ги отворя чак тогава, когато усетя лекия повей на вятъра. Стисках и двете си очи, толкова силно, че си представях как се чупят. Минаха минути и часове. Изнизаха се дни и седмици. Тръгнаха си месеци и години. И тогава усетих милувката на вятъра – хладна, мека и нежна.
Отворих очите си и затаих дъх – небето бе обрисувано с красиви рисунки, които разказваха историята на мъжа, който мечтаеше за цветя, но бе живял в бурени. Първата рисунка представляваше малко момче, което гони пеперуди и се радва на безгрижието си. След това – пламъци, приковали малка къщичка в безмилостния си капан. До нея момченцето плаче, а зад него двама полицаи наблюдават с престорена болка играта на огъня. В следващите рисунки момчето порасна – млад мъж с болка в очите, срещнал любовта на живота си, която след няколко облака време се разпръсна в небето. Две рисунки по-късно се разплаках. Лазар е мечтаел да види родителите си с посивели коси в малката, вече несъществуваща къщичка. Отчаяно е искал любовта на живота му да диша. Две рисунки след нея Лазар си е опаковал разочарованията и болките и се е пренесъл на небето, защото така и не успял да се докосне до цветята, за които е бленувал цял един живот. Молел се за цветя, но получавал бурени. И така година след година.
Лазар се усмихна, а аз се събудих. Прегърнах майка си и баща си толкова силно, че се притесних да не ги нараня. Потънала в сълзи, целунах любовта на живота си, защото не исках да вижда само онази част от мен, която се усмихва уж безгрижно, и търпеливо зачаках. Все още чакам глухарчетата, които поръчах. Ще ги изпратя на Лазар по вятъра, а когато той му ги занесе – те вече ще бъдат красиви цветя, за които мъжът с бурените да се грижи там горе.
Василена Джамбазова