Талевата тетралогия, посветена на Македония и борбите за освобождение на българското население в рамките на Османската империя изгражда обстойна картина на човешкия живот, не само в контекста на личната драма, породена от естествения трагизъм на битието, но и от суровостта на битката срещу поробителя, в която свободолюбието е движещата сила зад всеки вик „Ураа!“, а саможертвата е най-висшето благо за човека герой. Аналитичният Подход към творбата обаче, може да бъде не само чисто литературен, но и политологически, което би показало романа в съвсем различна светлина. Именно такъв ще бъде настоящият анализ, който ще приложи теорията на Карл Шмит относно понятието за „политическото“ към полемиката между Лазар Глаушев и гръцкия наместник в глава VIII от част III на „Железния светилник“. Именно в този епизод от действието теорията на Шмит оживява и може да бъде идентифицирана в най-чист вид.
Понятието за политическото на Карл Шмит
Карл Шмит е известен с формулирането на изключително смелата теоретична постановка на политическото само по себе си, която се свежда до противопоставянето „приятел / враг“. На пръв поглед твърде елементарна, тази дихотомна двойка съдържа в себе си всички нужни компоненти на теорията, за да функционира с лекота в теоретичното опосредствяване на света. За Шмит „приятел / враг“ са двете крайни характеристики, до които може да бъде сведено политическото. За аналогични примери той дава „красиво / грозно“ в сферата на естетическото, „добро / зло“ в сферата на етическото и „рентабилно / нерентабилно“ в сферата на икономическото[1]. От тази крайна точка на редукция – „приятел / враг“, започва изграждането на цялостното теоретично съдържание по отношение на политическото.
Първият и може би най-важен момент е, че „приятел / враг“ трябва да се схваща в чисто екзистенциален смисъл. Не в частно индивидуалистичен, а в онтологичен. Приятелството и враждата се пораждат от различията в онтологично схващания (!) на групите, modus vivendi на обществата[2]. Когато битието на една от групите заплашва битието на другата група, тогава настъпва конфликт, който за Шмит е чисто политически. Съответно, от една страна, приятели и врагове не са индивидите като такива, единствено организираните групи – ерго, врагът е публичен[3]. Личните отношения на омраза към друг човек, поради определени ежедневни причини и съответното частно противопоставяне на приятел и враг, не могат да бъдат приети като политически и остават извън обхвата на теорията. Затова Шмит изрично уточнява, че политическият враг може да ти бъде и личен приятел, може да е партньор в търговията и да е изгодно да се търгува с него, може да бъде красив и добър, не е задължително да е грозен и лош. Той е враг по силата на неговото инобитие, което заплашва собственото такова.
Карл Шмит открива политическото в екзистенциалния конфликт между организираните човешки групи, било то държави, било то родово-племенни общности. Този екзистенциален конфликт е борба за утвърждаване на собственото битие, което е кодифицирано като такова в начина на съществуване на самите членове на конкретната човешка общност. Единствено те, по силата на саморефлексията относно собственото битие, могат да вземат решението дали то е в състояние на заплаха от чуждо такова и единствено двете страни по евентуалния конфликт могат да стигнат до решение за решаването му[4]. Шмит поставя в особено важно положение границата на собствения начин на живот, като реалния източник на конфликта.
Този конфликт е толкова повече политически, колкото повече се интензифицира. Съответно, връхната точка на политическия конфликт е война, реалната битка между две групи хора, която съдържа в себе истинската възможност за умъртвяване на противника[5]. В убийството на политическия враг се съдържа есенцията на политическото – отхвърляне на чуждото битие, изтриване на другото, с цел победа и утвърждаване на собственото, нашето. В този конфликт между своето и чуждото се заличава и частният характер на личността, защото от отделния човек се изисква саможертва и отричане на собствения живот в името на колективната победа. Само така може да се запази колективното битие на групата, което е изразител на нейното реално политическо съществуване.
Тук е важно да се направи уточнението, че войната не е политическото, а е състояние, което поради постоянната заплаха от настъпване определя политическото поведение по специфичен начин. Войната е връхната точка на политическия конфликт и политическото напрежение, но не е самото политическо. Политическото се съдържа в поведението, което е обусловено от опасността от война. Тя съществува като опасност и във всеки един момент може да настъпи, а политическото поведение контролира събитията свързани с тази опасност[6].
Конфликтът, който настъпва по оста приятел-враг винаги има някакъв генезис. Чисто политически, причината за конфликта не може да бъде определена като такава, защото представлява самото групиране, а защо ще се стигне до подобно групиране може да бъде въпрос на религиозна, етическа, икономическа конфронтация. Но, ако този конфронтация доведе до разделение, което е в процес на интензификация и поражда групиране на приятели и врагове, които в даден момент се оказват в положение, в което са готови да се избиват – това вече не е религиозен или етически проблем, а политически. Политическото има способността да трансформира и доминира, превръщайки дадени въпроси във въпроси с изключителна онтологическа стойност[7].
Очевидният извод е, че Шмит поставя политическото в смисъла на онтологичното му съществуване. Оттук следва, че политически съществуващата група е тази, която разбира и пази границите на собственото си битие, което се изразява в определени етически, културни, езикови и религиозни схващания. Разбирането и формулирането на това битие е поставянето на границата[8] между „нашето“ и „чуждото“, което е първата стъпка от потенциалния конфликт, ако битието на другия се превърне в реална опасност за собственото. Нека надградим аргумента още малко. Охраняваната граница на собственото схващане за онтологичното съществуване на племенното „ние“ е гаранцията за историческото съществуване на същото това племе. Екзистенциалната борба е борбата за неговия специфичен начин на живот, съответно ако този специфичен начин на живот започне да бъде видоизменян към нещо, което не прилича на изначалното „наше“, а по-скоро на нечие „чуждо“, то тогава и политическото съществуване на това племе е вече под заплаха. Ако в даден момент се стигне до състояние, в което между настоящето „наше“ и първоначалното „наше“ общо няма, то тогава настоящето вече не е „наше“, защото е завладяно от чуждото, съответно, макар и физически племето да съществува, метафизически то отсъства, поради липсата на специфична партикуларна заявка за своето съществуване в историческото схващане за времето. Естествено, обратният процес е също толкова реалистичен и възможен – макар и племето да не съществува чрез собствено битие, а като част от нечие друго и извън историята, то е напълно способно да преоткрие своето изгубено битие, при условие, че то някога е съществувало и чрез политическа борба да заяви своето място в историята. Именно тук идва мястото на Лазар Глаушев.
Лазар Глаушев и гръцкият наместник
Публичната обстановка, в която се развива полемиката между Лазар и наместника е на изострящ се конфликт между българското население в Преспа и гръцката Патриаршия. Причината за конфликта е езикът, на който се водят проповедите в църквата, който е неразбираемият за населението гръцки. В този контекст, борбата на българските общинари се разширява от опит за построяване на нова църква до извоюване на умерена независимост от гръцките свещеници и завръщане към исторически релевантния език за водене на служба в църквата – църковнославянския.
Дебатът между младия Глаушев и представителят на гръцката църковна власт се развива в читалището, което символно представлява храм на българското самоосъзнаване и не е случайно, че именно в подобна обстановка Лазар намира сили да се противопостави смело на наместника. Първият момент на конфликт се появява след твърдението на наместника, че и той и Лазар работят за общото благо на народа.
„А, не, преподобни отче – отговори учтиво, но твърдо Лазар – ние не мислим еднакво с вас и не служим на едно и също нещо.“[9]
Категоричният отказ на Лазар да постави своето дело в общ смисъл с делото на гърка е заявяването на първия контур на границата между българи и гърци или, с идеите на Шмит – приятели и врагове[10]. Отговорът на наместника е очакван, като прави опит да защити общия корен на общото дело – християнската вяра, което превръща българи и гърци в общ християнски народ. Поради това и използва 1 л. мн. ч. в отговора си, упорито и без да се притеснява; „наш“, „ние“, „ни“ е явен акцент в неговата реч . Изрази като „…Всички ние сме чада на един и същ баща…“ са явният опит да се заличи границата, която Лазар започва да чертае. Тук можем да се върнем към предната страница и разсъжденията относно чуждото и своето битие. Още в началото на този спор неизказаната тема е за битието на двата народа.
Последвалото възражение от страна на Лазар Глаушев се явява сърцевината на неговия аргумент и есенцията на политическото разделение според Шмит:
„…Вие и ние: гърци и българи. Говоря за вас – гръцките духовници по нашите места. Вие сте християни, но сте и гърци. А от нас искате да бъдем само добри християни, верни чада на църквата, която е ваша, но не и наша. Да бъдем християни заедно с вас като вас, във вашата църква, във вашето училище, да говорим на вашия език, защото всичко е в ръцете ви. Да бъдем християни, а да бъдем славяни, българи, както вие сте гърци, това според вас не е важно, да го изоставим, да го забравим….“[11]
Границата на собственото битие вече е ясно очертана и защитата на това, което е „наше“ е започнала. Разделението е заявено и ясно се открояват символите на собственото битие, които Лазар смята за най-важни – църква, училище, език. За българското население всички тези онтологични единици на племето имат собствен облик, който е определен от историческото развитие. Типичният характер на всяко нещо е възприеман като такъв единствено от носителите-наследници на този исторически процес. Това Лазар ясно заявява – тук е границата на нашето битие и ние отхвърляме вашето (гръцкото), което за нас е чуждо.
Това, което превръща наместника в политически враг е желанието да превърне българското население в гръцко. Отново, собственото съществуване е заплашено от видоизменение, което ефективно би го превърнало в нещо различно от изначалното „наше“. Съответно, да си християнин не е заплаха за битието на българите, защото те са и такива, но истинската заплаха идва от това да бъдат християни и гърци, защото за Лазар и българското население „грък“ е качествено различно и носи битие неприсъшо за този, който се нарича „българин“. Това е границата, която създава конфликта, който е чисто политически и е прекрасен пример за теорията на Шмит, която буквално оживява в този диалог.
Третият важен момент от полемиката между двамата политически врагове е настъпателното заявление на гръцкия наместник, който разкрива в крайна сметка експанзивната позиция на гръцката патриаршия и държава.
„…Вярно е, че ние, гръцките духовници, искаме да ви привлечем към нас, да станете и вие като нас гърци. … Вие трябва да дойдете при нас, а не ние при вас. Ние запазихме всичко наше от миналото. А вие всичко загубихте, пък и нямаше какво много да губите. Погледнете де сме ние с нашето минало, с нашата слава, с нашия език и сега още с нашата патриаршия, която е вселенска, с богатствата ни, с науката ни, та имаме и наша държава отново и от нея ще израсне величието на някогашна Византия.…“[12]
Това може да се възприеме като огледална картина на Лазаровото заявление. В този абзац гръцкият наместник описва какво представлява гръцкото битие и как изглежда гръцката онтологична картина – дълбоко свързана с Патриаршията, Езика, Византия и нейното културно наследство. В случая целта е не отбрана на своето битие, а налагането му над чуждо и завладяване на чужди територии. Виталността на гръцката политическа мощ се сблъсква с възроденото българско политическо съзнание – политически сблъсък в най-чист вид.
Това представляват по-важните моменти от диалога, с които е изградено противопоставянето между двете страни в романа, а както стана ясно и според теорията на политическото. Все пак до края на целия епизод от романа се открива интензификацията на изразните средства. Докато в самото начало отношенията са на явна, но облечена в сдържаност и умерена учтивост конфронтация, към края на действието се вижда засилване на агресивността в репликите. Лазар говори за омраза – „Ние не ви вярваме и ви мразим“, и лицемерие – „ще ви намразим още повече заради вашето лицемерие“, докато наместникът нарича българското население „безсловесно стадо“ и не пропуска да възможността да предупреди врага – „млади момко, не дърпайте дявола за опашката.“ Върхови точки на напрежението в словесните нападки са може би два момента. В единия случай Лазар открито заявява – „ние вече точим оръжието си, преподобни отче“, а в другия призовава наместника да напусне тези земи – „Да. Ще ви прогоним.“ Езиковата достоверност на спора и вербалната агресия в него се постига с експресивни езикови средства[13] като метафори (безсловесно стадо) и фразеологични изрази (дърпам дявола за опашката, точа оръжието си).
Това развитие на засилващ се сблъсък кореспондира с друг един елемент от теорията на Шмит. Както вече бе описано, политическият въпрос е този, който се интензифицира дотолкова, че е способен да групира хората на приятели и врагове и може да доведе до открити военни сблъсъци. Е, в случая групирането вече е факт, но в самия епизод, който е обект на анализ, ставаме свидетели точно на такъв тип наслояване на напрежение, който е близо до избухване на реално насилие. „Точим оръжието си“ е точно такъв момент – демонстрира, че физическото насилие е вече необратимо, а конфликтът е близо до кулминацията. В крайна сметка, в четвъртата книга „Гласовете ви чувам“ българското население е в открита война с гръцкото.
Заключителният момент от полемиката между двамата е абсурдно близък до теоретичната постановка на Шмит и е най-точният пример за припокриването на теория и реалност:
– Дойдох, за да станем приятели.
– Люде като вас ни стават приятели не когато идват, а когато си отиват. Напуснете нашия дом, идете си във вашия. Тогава можем да станем приятели.
…
– Преди малко се опитахме да бъдем искрени като християни, сега вие сте още повече искрен като враг.
Интердисциплинарният подход към романите на Димитър Талев може да ни разкрие любопитни теоретични постановки, които се намират в масивите на неговото творчество. Конкретният анализиран епизод от „Железният светилник“ ни показва как теорията на немския юрист и философ Карл Шмит относно характера и същността на политическото оживява в една обстановка, която макар и да е в рамките на един исторически роман, е показателна за реалността от определен период на нашата история. Именно автентичността на действието прави възможен теоретичния анализ на този момент и прилагането към него на дадена теоретична рамка.
БИБЛИОГРАФИЯ
Шмит К. Понятието за политическото, УИ „Св. Климент Охридски“, 2008.
Денчева Д. Експресивизмите като реторично средство в публичната реч. Zeszyty Cyrylo-Metodiańskie, том 10, 2021, стр. 183–197,
Талев Д. Железният светилник, София: „Български писател“, 1989,
Radloff B. Heidegger and Carl Schmitt: The Historicity of the Political (Part One), Heidegger Studies 20 (2004): 83–99.