Речта е един от първите белези, по които хората могат да си направят изводи за нас. Тя може да направи както добро, така и лошо впечатление. Речта е значителна част от нашия образ и ни обрисува пред другите хора, като представя нашата ценностна система. Добър пример е образът на съдия-изпълнителя от Елин-Пелиновия разказ „Андрешко“. Авторът използва речевия стил на героя, за да обрисува неговия по-плътен образ и през това да го охарактеризира. По същия начин ние, чрез нашата реч, предаваме образ за нас на събеседниците си. Точно поради тази причина смятам, че е важно да ѝ обръщаме внимание.
Речта на нашето поколение е огледало на света, в който живеем. Жаргонът, чуждиците, диалектните думи и дори цинизмите показват как нашата културна среда се отразява върху личността на младия човек. Растем в една епоха, в която светът става все по-достъпен за човека, срещаме се с хора от различни градове, държави и култури много по-лесно, отколкото някога са могли нашите родители. Това се отразява и върху нашата реч. В езика навлизат чуждици, което, от една страна, я прави по-богата, но от друга, така забравяме много български думи. Някои чуждици са неизбежни поради произхода на назования предмет или термин, други от своя страна е безсмислено да употребяваме поради факта, че има български думи със същото значение. Жаргонът и диалектните думи са две неща, които влизат в речников ни запас изключително бързо, често без да го осъзнаваме. Те ни заобикалят, социалната среда ги налага като употреба. Сами по себе си в ежедневната реч те не са нещо вредно или лошо, дори смятам, че показват богатството на българския език в определени случаи. Вредни ги прави нашата употреба спрямо средата или събеседника ни в даден момент. Неуместно е да използваме уличен жаргон в дадена институция. Неуместно е да използваме диалектни думи или произношение в някои ситуации, понякога ни кара да изглеждаме несериозни или повърхностни. Въпреки нововъведенията в младежката реч, палитрата на думите все повече се свива и пъстротата на изказа избледнява. Когато съпоставим речта на младежта с тази на предишните поколения, виждаме как възрастта и опитът оказват влияние върху нашия изказ. По-възрастните хора са по-точни в своите изказвания, говорят по-подредено и по-правилно. Това отново е отпечатък, оставен от съвремието на тяхната младост. Култът към науката и литературата, който липсва днес, е оставил у тях желанието да се развиват и самоусъвършенстват, да четат и да пишат правилно, да се образоват. Не твърдя, че ако тези потребности не са заложени в нашите младини, ние не можем да ги постигнем, но просто ще ни е нужно в някакъв етап от развитието си да осъзнаем нуждата да ги осъществим. Ако едно семейство или социална среда не въведе тези ценности, то би било много по-трудно за човека да ги усети и да разбере тяхната значимост. Все пак осъзнаването не е невъзможно. Речта ни трябва да е по-богата. Тя е от съществено значение за това ние да можем да изказваме своите мисли и идеи точно, ясно и свободно. Речта е посредникът между нашия ум и външния свят. Трябва се стараем да използваме повече думи във всекидневието си, не просто за да сме по-представителни и да правим по-добро впечатление, а и за да сме по-свободни в ума и изказа си.
Вярвам в това, че езикът на младите хора в ежедневието няма да доведе до загуба на красотата на българския език. Той е оцелял и се е съхранил през вековете. Словото ще продължи да живее, ще се развива, ще се отърсва от пошлостта и ще приютява с думите си тези, които го търсят и обичат. Ние, младите хора, сме тези, които трябва да разберем, че безотговорното отношение към езика и речта ограничава способността ни да изразяваме не само мислите, но и чувствата и копнежите си. Това е нещо, върху което си струва да работим.