В днешния ден, със забързаното ежедневие, младите хора сме обсебени от това да гоним времето – състезаваме се с дати и преследваме срокове, изцяло погълнати от чувства на притеснение, стрес и нетърпение, като наричаме това динамика, разнообразие и начин на живот. Често забравяме обаче, че заради дните, изпълнени с ангажименти, рядко ни остава възможност да останем сами с мислите си и изцяло да се потопим в динамиката на собственото си съзнание. Монолозите, които водим в главата си всеки ден, думите, с които се описваме, начинът, по който общуваме с хората около нас – това са все неща, които неглижираме и не им отдаваме необходимата важност – все нямаме време за разговор очи в очи, или не бихме могли да излезем навреме сутрин, ако отделим половин час да почетем от любимата си книга. Това, за което не си даваме сметка обаче, е че по този начин пренебрегваме най-голямото богатство, което притежаваме – човешкия език. Истината е, че ако посвещавахме една малка част от времето си на това да подхранваме и да се грижим за него, много от съвременните проблеми, свързани с езика, нямаше изобщо да бъдат реалност.
Езикът е най-голямото човешко оръжие – благодарение на него ние изграждаме връзки и обменяме информация с хората около нас. Тъй като е най-ценното наследство, в ръцете на младите хора лежи отговорността то да бъде съхранено и опазено, въпреки промените в начина на живот и комуникация, които настъпват с модерните времена.
Постоянно се измислят нови, иновативни начини чрез които да се свързваме с нашите близки, а благодарение на Интернет, възможността се оказва на един клик разстояние. Тук идва въпросът доколко това голямо улеснение, всъщност не представлява повече затруднение. Макар и да изглежда по-удобно да проведеш разговор, обменяйки онлайн съобщения, докато вършиш куп други неща, доколко това е пълноценно? Всъщност интернет общуването изцяло унищожава емоционалността на човешкия език и лишава хората от усещане за близост и споделеност. Младите все повече избират набързо надраскани съобщения, пълни с правописни грешки и чуждици, вместо сърдечни разговори, в които всяка звучна дума има значение, и скрит смисъл може да бъде открит и зад най-леката промяна в интонацията. Проблемът е, че все по-осезаемо отказваме да използваме пъстрия си език, в името на улеснението – достигнали сме до момента, в който се чувстваме спокойни, забили носове в телефоните си, уверено преследвайки фалшиви убеждения какво значи да бъдеш социален – всъщност напълно сме забравили смисъла на тази дума. Да си социален е най-простичката човешка характеристика – означава да се чувстваш спокоен, себе си и най-много като човек, когато общуваш пълноценно. Езикът винаги е давал и продължава да дава тази уникална възможност, докато съвременните начини за комуникация много често я отнемат.
Едно от най-важните неща, които не бива да забравяме, е че езикът е наследство. Времената се менят и с новите поколения от млади хора е нормално да настъпват промени в изказа, в думите, в диалектите, но това не означава, че по някакъв начин това ни оправдава и ни лишава от отговорността да поддържаме жив езика такъв, какъвто трябва да бъде. Затова отправям призив – докато пишете съобщения, заменете онази чуждица с българска дума, носете книга със себе си навсякъде, слушайте лекции и хубава музика, давайте израз на емоциите си, като пишете –пишете за всичко и за нищо едновременно. Ако това ни прави старомодни, то нека с гордост да бъдем такива, за да не поглеждаме назад с носталгия, към наследството, което сме опропастили. Единствено така, съхранявайки нашия език, ще успеем да съхраним човешкото в самите нас.
Езикът е песен за любим човек, езикът е признание под формата на писмо, той е поема и балада, тържествена ода и трогателна опера. Езикът е наслада за сетивата – точно като неделен разговор между двама приятели или дългоочаквана среща между двама влюбени – той е вълшебство, защото продължава да споделя безброй красиви човешки истории. Кой знае, ако му позволиш, може би някак би могъл да вдъхнови дори и твоята.