Скоростното технологично развитие, което светът претърпява в последните десетилетия, налага начинът ни на живот да бъде все повече обвързван с редица електронни устройства, изкуствени интелекти, програми и приложения, позволяващи ни по-висока продуктивност, задоволеност на нашите търсения и въобще повишаване на жизнения ни стандарт. Въпреки някои песимистични становища по въпроса дали технологичното разрастване наистина влияе толкова добре на нашите възможности за социализиране, на физическата ни активност и мозъчната ни дейност, както и въпреки опитите на определени субкултури да водят война срещу технологичното замърсяване на жизнения ни ритъм, тенденцията ежедневието ни да бъде все така обвързано с екрана, схващан като метонимия за технологиите въобще, е факт и бележи все по-голям ръст.
В този контекст като централен проблем може да бъде разглеждана и темата за потреблението на информация, нейното извличане, обработване, представяне и разпространение. Така развитието на технологиите бележи не само появата на нови професии или разширяването на други по-стари, но и подчертава особен тип потребление, отнасящо се до нуждата от по-качествена информираност на обществото по значими политически, социални, икономически и културни теми. Подобно съждение може да звучи парадоксално, ако се вземе предвид абсолютния достъп на съвременния човек до всяка точка на света благодарение на интернет. Затова нуждата от обективна информация е своеобразна част от сферата на услугите, в която едни са потребители, а други имат ролята на доставчици, продуценти и т.н. Парадоксът е именно в това, че с появата и въздействието на информационния поток – феномен, който трудно може да бъде концептуализиран, да бъдат търсени границите му не само в интернет пространството, но и с оглед на неговата безпределност по отношение на разпространението и влиянията му – обществените нагласи са все по-чувствителни към качеството на предоставената услуга, към нейния произход и реализиране, както и към проблема за защитата на личните данни, безопасното сърфиране в мрежата и т.н.
На този фон медиите, които доминират с днешна дата заради улеснения и безплатен достъп на голям процент от населението до тях, са именно електронните. Подобно влияние за сметка на печатните медии е обусловено не само от възможността за по-широк достъп до тях, но и от по-ефективното и по-евтиното им разпространение. По този начин електронните медии са еднакво важна част и в сферата на услугите, и в сферата на комуникациите. Това натоварва медиаторите, т.е. журналистите, които имат ролята на информационни дистрибутори в обществото, със специфични етични, професионални и законови отговорности.
В известен смисъл журналистите са посредници не само между определено събитие, процес или личност и публиката, на която принадлежи потребността от мнение, от поглед към това, което не е непосредствено пред очите ѝ, но те са и първовестители спрямо всички онези, които по-късно отново посредством медията ще изкажат гледната си точка по даден проблем. Това превръща медийния продукт в информационен масив, с който всички останали потребители работят. А това би означавало, че ако липсва теренен и непосредствен поглед върху даден проблем, то общественото мнение и последвалият го анализаторски ракурс зависят изцяло от качеството на приложените от журналистите изследователски и представящи информацията техники, както и от потенциалното доверие на самите потребители.
От друга страна, във времена на тежки социални, климатични и икономически преломи журналистиката е именно онова пространство, върху чиято повърхност се осъществява пречупването, отразяването на събитието и в известен смисъл и неговото осмисляне като такова, схващано като постигане на ответна реакция някъде там през многобройните кинескопи на малкия екран. Това би означавало, че медиите са не просто мостовете, свързващите елементи и въобще една чувствителна, но осезаема нишка в комуникацията в социума, но са и неговото утвърждаване като цялост, подчинена на определени морални принципи и законови разпоредби. Именно в ответността на пречупването, което медията осъществява, изниква още една нейна характеристика – тя е дълбоко провокативна в смисъла на ангажираща и на акумулираща интерес към другостта, към различието, което е екстраординарно спрямо възможността ни да виждаме единствено онова, което е непосредствено пред погледа ни. Така медиите се превръщат в един от способите ни за актуализиране на мястото ни в света, както и в способ за изграждането на личния ни светоглед.
Особено място в живота на съвременните демократични общества заемат ситуациите на държавни избори. Употребата на словосъчетанието ситуация на държавни избори в настоящия контекст не е случайна. То бележи известна спорадичност в битието ни на граждани, понеже именно подобна ситуация се явява като пограничие, прелом, който, макар и да бъде законово установен през определени времеви срокове, не е събитие, което се случва ежедневно в една държава. Така пограничието на държавния, сиреч граждански избор, на всеки навършил необходимата възраст, предполагаща натрупването на определен жизнен опит за изпълняването на този граждански дълг, може да бъде свързано с избора като нравствена категория. Именно в контурите на нравственото категоризиране изборът се явява не само като промяна, алтернатива, решение, но и като събитие с екзистенциално кризисен характер, изискващо повече мотивация от чисто битовите ни избори. Така ситуацията на държавни избори е едно екстраординарно събитие, което изисква не само мотивираност, но и светоглед, оформен от пресичанията на множество гледни точки. А подобно пресичане, в чиято основа залягат нуждите от осведоменост, разпространение и актуализиране, могат да осигурят единствено медиите.
Преди да пристъпим към същината на настоящия текст, държим да отбележим няколко неща. Първо, до момента сме се стремили да се придържаме към идеята, че медийното пространство е по същността си демократично и либерално и то позволява разделяне на фактите от мненията; плурализъм и равнопоставеност на мненията[1]. В този смисъл не се наемаме да предлагаме наши концепции за теорията на медиите и масовата комуникация. Също така не се наемаме и да критикуваме механизмите за функциониране на медиите в рамките на сегашния български политически диспут, понеже изхождаме от постановката, че журналистиката по принцип трябва да бъде независима без да засягаме темата за държавните политики по регулиране на дейността ѝ. Затова и материалите, черпени за това изследване, са от електронни български медийни гиганти като БНТ, БТВ и Нова, които претендират в публичното пространство за независимост, обективност при обработката и разпространението на информацията и доверие от страна на всички потребители.
На второ място, акцентът в настоящия текст се предвижда да пада върху политическия предизборен език – вербален или невербален. Това ни поставя в позицията на коментатори, които искат да очертаят общ езиков портрет на българския политик и то по-скоро на водената от него предизборна кампания без да заключваме, че мнението на филолога трябва да бъде разглеждано като достатъчно, когато обществото пребивава в ситуация на държавни избори. Тук е мястото да отбележим, че в текста не са назовани конкретните имена на политици или политически партии с цел да се придържаме към позицията на филолога, а не да правим опити да бъдем политолози, хроникьори или политически анализатори, както и с цел да оставим текста в полето на науката и развлечението, а не в конотациите на предизборното агитиране.
На трето и последно място, държим да обосновем защо избрахме същината на текста ни да бъде художествена. Художественият текст предполага по-голяма степен на дифузност в собствените си предели по отношение на други художествени, научни и журналистически жанрове. Разбира се, това е текст, който ще се отличава от чисто научното четиво по своята фикционалност и по особения вид дълбочина, която бива търсена. Написването на подобен материал би ни позволило да експериментираме с жанровете, да разчупим техните форми и съдържания и в крайна сметка да направим опит неговото създаване да ознамени един различен ракурс към предизборните кампании от последните месеци. Като допълнително основание да наклоним везната към художествеността се яви и схващането ни, че единствено чрез текст с особена жанрова природа като настоящия филологът може да разгърне напълно своята позиция, съчетавайки и изразявайки науката с фикцията, обективността с необективността и езикознанието със способите на литературата.
* * *
Слука – мъж с достолепно излъчване, прехвърлил наскоро шейсетия си лазарник, седеше в мътната виделина на перона и изпущаше сивкави струйки цигарен дим, който се примесваше с парата от пресекващия му от студа дъх. Настанен в удобна мантия от мека белгийска вълна, той очакваше своя трен и оглеждаше перона с вече заглъхващи лампи за някой познат. Но такъв познат, с когото Слука да сподели пътя си километър по километър, не се появяваше. Не и в онази влажна и изпълнена със студения мирис на окапали листа част от деня преди нощта да избледнее и да отстъпи на слънцето, обявило своето раждане с пищна, разпеняща небето, дрезгавина.
Слука седеше в края на перона, въртеше гуреливи очи наляво-надясно, но до него достигаха единствено далечните звуци от нарядко преминаващите товарни камиони. Няколко жени – мълчаливи и сънени – застанаха на другия край на платформата, стиснали здраво торбички с изгубен от стискане цвят. Наблюдавайки недоволната им унесена походка, поклащаща насам-натам найлонките като жилави клони, останали без листа, Слука попипа проснатите в краката си дисаги. Кой знае за какво проверяваше в тях, но като се наведе, без да иска вдиша повече от цигарения дим, задави се и кашлицата му огласи цялата площадка заедно със спящите все още прозорчета на близките до линията къщи. Усетил далечните погледи на сгушените по шубите си жени, той се почувства поласкан от вниманието, което този сумрачен свят му даваше, и гръмко през смях извика:
– Добре съм, добре съм – не ме мислете!
От устата му изникна топла пара и се показаха два реда пожълтели от пушенето зъби. Извърнал се вече към другия край на перона и кръстосал крака и ръце в шпиц, Слука понечи да продължи смеха си престорено, но видя, че другите се бяха обърнали настрани и гушеха носовете си зад топлите яки. Слука постоя така още малко, престореният му смях отекна в празнината на сумрака като позахабено и заучено скимтене и замърмори нещо, при което мустакът му увисна надолу заедно с усмивката.
– Много сте ми притрябвали – едва-едва се чуваше да мънка. – Там, закъдето съм тръгнал, ще съм важна работа.
Удостоен с повдигане на вежди, Слука реши окончателно, че няма да разкрива плановете си на толкова безсърдечни хора. Затова и той се обърна настрани и ги наказа с мълчанието си. Не че беше тръгнал да им разправя надлъж и нашир какво и къде щеше да прави. Той си знаеше кусурите, но най-вече беше сигурен в следното: Един ден някак беше достигнал идеята, че словото има магически сили и че то може да направи страшни неща за човек. А за Слука думите бяха все като златни рибки. Затова и по-рано, пътувайки из села, градове и паланки, Слука изкарваше по някой лев от търговията. Тези времена обаче бяха отминали отдавна вече. Златните рибки се бяха позахабили, а самият той беше омръзнал на купувачите. Сякаш и езикът му, подобно на госпожите, го беше изоставил и се беше отвърнал от него.
Но той въобще не беше тръгнал да се разкрива пред тях – нему му се щеше единствено да положи ръка върху коленцето на някоя от тях (ужким да го стопли) и така да си пътува километър след километър, докато слънцето не достигнеше своя зенит, не започнеше да преваля и луната не се изпишеше тънка като сърп на паднала мигла. Тогава щеше да пристигне там, закъдето беше тръгнал.
Почувствал се сам и пренебрегнат, Слука си помисли, че накъде беше се запътил, никой не знаеше, защото нямаше на кого да разкаже, а и нямаше кой да го попита. Тогава той усети някак тягостно лепкавите листа в краката си, напоената с влага дървесина на пейката, както и лампите на перона, които караха света повече да бледнее, отколкото да бъде осветен. Беше се уплашил, че словото го напуска така, както листото изоставя клона си, както той ще изостави единственото топло място на цялата пейка и както влакът изоставя гара подир гара подир гара...
За да разсее тези мисли, отново опипа дисагите си, опъна чорапите, приглади внимателно прошареното си теме и прокара пръст през брадичката си, за да види дали не е изпуснал някой косъм в тъмнината по-рано. По всичко личеше, че за Слука предстоеше важно пътуване. Личеше и по това, че още щом чу в далечината на онова време от деня, когато нито е вечер, нито е утро, през къщи със спящи прозорчета, през най-сетне унесли се подир дълго виене кучета, през черни и намокрени от дъжда разкривени дървета, наближаващият трен, Слука скочи, нарами багажа си и опипом провери ризата си за гънки. Жените, учудени от внезапното му ставане, понеже не бяха чули приближаването на влака, отправиха смътни погледи към него, но той не им отвърна. Много скоро те съзряха в далечината бавно-бавно приближаващия се локомотив, усещаха пулсирането на земята под тежестта на неговите колелета и затопления му дъх от толкова много път. Когато съвсем приближи и фаровете му започнаха да осветяват бягащите под колесниците му релси, те съзряха табела с посоката на движение на машината, на която със златисти неонови букви пишеше Европа.
Като пристъпяше от крак на крак в опит да запази равновесие заради клатушкането на ускоряващия влак, Слука започна в търсене на свободно място да обикаля по тесните коридори, постлани със запрашен черен балатум, протрит до блясък от безбройните понесени стъпки. Бранейки дисагите от случаен удар и от зли очи, Слука правеше тежки крачки и надничаше в спящите купета със строг поглед. Тайничко се наслаждаваше на увереността, която смръщеното чело и пожълтелият от многото тютюн мустак му придаваха. И тази негова малка и потайна гордост навлажняваше очите му, изпъваше гърдите му във вълнената мантия и го караше да забива ходила у пода като фелдфебел, да издиша тежко и отсечено сякаш самият той теглеше всички вагони на влака. Само че и въздишките, и парадната му маршировка биваха отнасяни някъде надалеч от коридорната тишина на все още непробудилия се прах по лампериите, вратите и прозорците.
Купе след купе Слука виждаше едно и също – все задрямали лица кое с отворена уста и тънка лига по брадичката, кое с недоволно заключени недоспали устни на някоя съпруга, възмущаваща се на мъжа си, че в съня си надпява свирката на влака, а хъркането му се чува от три вагона в четвърти. Тук-таме се мерваше и по някой опънат от полумрака на кабината крак, залостващ вратата ѝ срещу несподелилите нощното пътуване пътници. Тези хора идваха откъде ли не – от високопланински овчарски колиби, от скътани между потоци и зъбери селища, от малки периферни градчета, изолирани от световните новости и слухове. Слука познаваше тези хора, знаеше как изглеждат къщите им, в кой долап са юрганите и в кой е оръжието на стопанина, знаеше и къде да търси някой стар часовник или накит. Знаеше, за да може и той – Сиромах бе, братко, гол като тебе!, както обичаше да се изразява за себе си – да свърже двата края. Години наред беше кръстосвал из домовете на такива хора – понякога бдителни и мълчаливи в началото, а друг път широки в пръстите и развеселени от приказките на странника, но винаги стоеше някак пришит до тях, подобно на трънче, което все още не си усетил на терлика си. Но Слука знаеше кога е време за пазарлък и кога не е. Беше чел в една кръстословица за някой си Мюнхаузен, не можал да повярва на небивалиците му и за миг, така вживял се словом в самия барон, забравяше се в своята игра като някой велик актьор и проникваше чрез смеха и чудатостта си в сърцата на хората, а по-късно и в кесиите им. Въобще целият влак пътуваше откъде ли не закъде ли не, натоварен с мъже и жени, хрипливи и хапливи старчета и баби, студенти, деца и още пеленачета, мерзавци и картоиграчи, подчертано изискани дами и господа заедно със своите парфюмчета, фусти, бастунчета, фамилни албуми и стари писма, рецептурници, измачкани комбинезони, куки за предене, овчарски сопи (за спомен), богат асортимент от домашни плодови алкохолни дестилати за разтривка или за директна консумация, стъклени шишета с доматен сок, бурканчета с дюлево сладко и чанти, напълнени догоре с компоти (каквито си пожелаеш), суджуци и кървавица.
По малко от всичко това беше стъкмил и Слука в дисагите си. Когато дереше прасето преди да замине, все повтаряше, че ще му запази ушите за спомен, за да не забравя някъде там – в Дрезден, Берлин, Тулуза, Мадрид, Лисабон, а защо не и в Америка – кой е, откъде идва и какво добро животинче е имал. Затова бдеше над торбите си сякаш те бяха неговите рожби. И в известен смисъл те бяха всичко онова, което беше сътворил в живота си или по-скоро скатал без да каже на истинския собственик, че ще го вземе – няколко чифта скъсани долни гащи, две-три златни лъжици, канделабър от сребро, иконка на свети Христофор да го напътства по мъченическия му път, чифт свински уши и други по-дребни неща.
Превит под тежестта на дисагите си и усетил изведнъж умората от ранния час, Слука изостави гордата походка и побърза да се вмъкне в първото празно купе, което затвори с трясък. Олеле, майчице, въздъхна той, усещайки облекчение, щом изхлузи пристегнатите си обуща и качи подутите си крака върху съседната седалка. Проснат като захвърлена цепеница, Слука се помъчи да различи нещо в движещия се сумрак през прозореца. Неравната линия на хоризонта беше студена. Сред все още тъмнеещите хребети утрото не настъпваше, отлагаше за по-късно появата си и гледайки как звездите една по една се загубват в прахта на стъклото, Слука се почувства като единствения останал буден човек, комуто е отредено пръв да види как розовите пръсти на зората изпровождат тежкия влак с пивка утринна ведрина. През по-голямата част от времето обаче, заради стената от черни безформени храсталаци в канавката край линията, Слука виждаше удвоеното си отражение у стъклената повърхност. Понякога, когато пътуваше с влак в самотните минути на малките часове или в миговете, когато утрото се разстилаше върху покрива на трена със студената си слана, той се превръщаше в нежна и романтична какавида, разрязваща пашкула си със стихове. Зад гърба си Слука имаше няколко авторски творби, които рецитираше под път и над път, в случай на нужда и без нужда. Няколко от стихотворенията му бяха на бунтовническа хайдутска тематика, други покриваха тоналността на рустикалния пасторал, трети бяха със злободневен политически характер, но най-добре посрещани от публиката бяха песните му за мадона ханджийката – някогашна негова изгора.
Този път какавидата аха да се пробуди от познатия, но непридвидим зов на музата и изведнъж нещо проряза поетичното вглеждане на Слука. Едри капки пот, колкото сладки десертни сортове грозде, избиваха по врата му. Въздухът в купето беше сух и задушен, прозорците, както във всички влакове по света, не се отваряха, за да не бяга топлото, и вълнената яка на мантията просто задушаваше собственика си. Той предпазливо постави дисагите на решетката над себе си, а мантията сгъна още по-внимателно и я постави на отсрещната страна. И тогава Слука съзря забравен между седалките вестник, върху чиято първа страница отчетливо беше напечатано заглавието му, гласящо Philologia ex machina.
Ще да е нещо английско, помисли Слука, след което изпусна дълбока въздишка от облекчение заради мъчелата го допреди малко яка. Настанен в увехтялата си седалка, той заприлиства страниците ту приглаждайки мустак, ту смръщвайки нравоучително и недоволно вежди, а понякога кимаше и с разбиране. Слука беше опитен читател, знаеше как да държи книгата и как самият той да се държи, докато чете. Навремето – що книги съм видял – ама всичко съм забравил. Опустя ми умът от толкова хартия!, повтаряше често, когато се озоваваше в компания на интелектуалци. Забравеният вестник се премяташе от пръст на пръст, по страниците му оставаха мръсни отпечатъци, а техните връхчета бяха старателно навлажнявани и разлиствани шумно – сигурен признак, че читателят е развълнуван и подхожда с нужната дълбочина към текста.
Очите на Слука се шареха от край до край, но по всичко личеше, че повече текстът прочиташе Слука, отколкото обратното. По едно време погледът му се спря върху средните редове: ... журналистите са посредници не само между определено събитие, процес или личност и публиката, на която принадлежи потребността от мнение, от поглед към това, което не е непосредствено пред очите ѝ, но те са и първовестители спрямо всички онези, които по-късно отново посредством медията ще изкажат гледната си точка по даден проблем. Това превръща медийният продукт в информационен масив, с който всички останали потребители работят. А това би означавало, че ако липсва теренен и непосредствен поглед върху даден проблем, то общественото мнение и последвалият го анализаторски ракурс зависят изцяло от качеството на приложените от журналистите изследователски и представящи информацията техники...
– Дрън-дрън бабината ти! – извика през смях, огласяйки целия коридор. Слука можеше да разговаря с текстовете, попаднали в ръцете му, и затова понякога им се ядосваше и им крещеше, друг път им се нацупваше или плачеше, гледаше написаното с насмешка или ирония, кълнеше авторите им, роптаеше срещу финала на някой разказ или галеше страниците му с умиление.
– Ахам, да... Я да видим! – говореше ниско и с прекъсвания, докато очите му живо се въртяха на местата си. – Ха! Приказка за стълбата, какво ли толкова са измислили за стълбата...
И започна да чете. С чести и напрегнати премигвания прескачаше от ред на ред, връщаше се назад, не издържаше и продължаваше от старото място, обещаваше си, че този път ще изчете цялото изречение, но скоро веждите му започнаха и те да се напояват с топли зрънца пот – парното не спираше да бълва топлина. С неразбиращ и изнервен поглед, налютен от солената пот, Слука измънка нещо и обърна страницата.
Уникални манджи, които да сготвите на вашите гласоподаватели, за да бъдете избран. Слука засука мустак, премляска със сухите си устни и зачете на слабата неонова светлина. Ухилен от рецептите, сгъна набързо в пазвата си една от тях и продължи нататък със заглавието Учени откриха Атлантида, направиха изследване и установиха какви са нагласите на обществото към парламентарните избори.
– Много пък ми дреме – изпуфтя и избърса чело с опакото на дланта си. След това остави за миг вестника, за да разкопчае няколко копчета от ризата си и да подвие ръкави.
Влакът постепенно се събуждаше, но слънцето все още не се показваше. Луната ставаше все по-малка, а първите доловими облачета започваха да се изписват по небето с графитените си очертания. Изведнъж Слука пребледня, някаква ужасна паника се настани в гърлото му и накара сърцето му да забие бързо. В краткото тягостно време на мълчание и от страна на текста, и от страна на Слука се чуваха единствено монотонното тракане на колелетата по дървените траверси и развълнуваните черва на пътника.
– Я го виж – прошепна тихо, – я го виж негодника как ми се пули! –започна да се задавя от смях, пот и вълнение. Стиснали здраво вестника, балканджийските му палци натискаха хартията, докато не побеляха.
– Ганя, Ганя, какво правиш тука бе, серсемино? И ти ли хвана влака? Мътните да те вземат, изплаши ме! – и пръстите му се оцветиха в мастило от вече намачканата графика Бай Ганьо чете „Бай Ганьо“. Отдолу се мъдреше дълъг текст, започващ с думите Бай Ганьо прави избори. Слука се ухили самодоволно, въпреки че мишниците му започваха да се напояват обилно, а погледът му ставаше все по-отнесен. С бай Ганя бяха кажи-речи съседи, ама подобно на Селямсъза и Копринката, и те си имаха спор и то за една крива пътечка, разделяща кочините на прасетата им, но вече всичко беше пито-платено. Причината обаче да се развълнува толкова беше в това, че той се страхуваше от Ганя, защото Слука веднъж го издебна и се вмъкна скришом в къщата му, пребърка долапите и открадна белгийската му мантия. Кажи-речи се боеше не толкова от Ганя, колкото от това мантията му да бъде отнета, защото той се кълнеше, че в нея се крие магичната сила на словото му и че всичко хубаво в неговия живот се е случило именно благодарение на мантията. Затова и се отнасяше толкова зорко към нея.
С ритмични и унасящи звуци влакът се спускаше по своите релси, докато новият ден бавно не придаваше отнесени и все още далечни цветове на шепата длан от разорано поле или тук-там неприбрани кочани царевица, през които линията се виеше. Усмивката на Слука постепенно се успокои, гърдите му тихичко засвиркаха заради продължителния смях, разтърсил цялото му тяло. Клепачите започваха да му натежават след обилния поток от мисли и чувства отпреди малко, но той се взря важно нататък в разлистеното между ръцете си писание. Следваше рубриката Критически студии и за да разбере кое е критическото в една студия и въобще какво е студия, Слука напрегна всички сили да не се унесе в примамливия тръст на влака.
Словесните атаки, до които политиците прибягват и в телевизионния ефир, и от трибуната, отлично показват липсата на умение за словесно изразяване. Проучване на „Philologia ex machina“ доказва, че най-честата причина за подобен вид речеви атаки е неумението им да защитават позициите и личността си не само пред опонентите, а и пред целия народ. Това държание в някакъв смисъл може да се схваща като „лабилно“ място в психиката на държавните представители. С цел защита на „Аза“ политиците доста често прибягват до метода на опозиционно говорене, спекулативно интерпретиране на действителността или лични нападки. Друг подход е да се присмиват на лапсусите на опонентите си, защото в момент на липса на контрааргумент това е единственото речево действие, до което могат да прибегнат. Това показва слаб характер, липса на аргументация и донякъде липса на факти, които да послужат като отбрана. Всичко това показва, че в стремежа си да „атакуват“ своя опонент, повечето политици не се съобразяват с конкретната комуникационна ситуация, която предполага изказ в един малко по-различен регистър от този, с който си служи социума в извън официална среда. Сведено до минимум – подобен тип речеви подход е белег на лично възпитание и светоглед. В крайна сметка дебатите преди изборите, изказванията от трибуната в Пленарната зала или личната комуникация на опонентите не предполага подобни словесни тактики.
Най-добрият съвет, който би могъл да се даде в такава ситуация, е лицата, претендиращи за място в Народното събрание, да си служат с убедителност на фактите, оценките и тяхното обвързване с реалните възприятия на хората, като си служат с речник, подхождащ както на длъжността, така и на ситуация, в която се намират. Едно изказване на известния учен Флак Албин А́ лкуин от VIII. век към бъдещия император Карл Велики гласи: „Nec audiendi qui solent dicere, Vox populi, vox Dei, quum tumultuositas vulgi semper insaniae proxima sit“[2]. Споменавам това изказване с уговорката, че не необуздаността на тълпите винаги граничи с безумие, а това на политиците, защото техният глас малко или много се схваща като този на народа.
Погледът на Слука, който издаваше, че е изключително впечатлен и че е разбрал напълно текста, започна все по-бавно да се придвижва от дума на дума. Слука не можеше да разбере защо този Величко, прекръстен от него за улеснение при произнасяне на последните сонори, хем беше крал, хем го пишеха за император. Докато се чудеше и равномерно се поклащаше на мястото си заедно с тракането на влака, той стигна до нов текст с едри и заплашителни букви:
ТОП 5
най-често допускани грешки в речта на политиците
Слука се почеса бързо по темето, заваля ситен бял прашец по раменете му и зае сериозната поза на просветител и фин критик на обществените нрави и правогор.
Езикът на политиците варира в различни регистри – и в ниските, и във високите, но сякаш напоследък тенденцията гласи, че се разпростира по-скоро в ниския такъв. Обитаването на тези среди предполага наличие на нарушени на правоговорната норма. След обстойно наблюдаване на политическата реч както в медийна среда, така и в парламентарна, ето кои са най-често допусканите правоговорни грешки от хората зад трибуната:
1. УЧТИВА ФОРМА
Липсват познания относно граматическото съгласуване при формите за учтивост в българския език. Правилото гласи:
Различаваме два типа употреби на учтивата форма в българския език:
А) Първият тип са така наречените атрибутивни употреби. При тях съгласуването се координира съгласно биологичния пол на лицето, към което се обръщаме.
Б) Вторият тип – при изразяване на учтивост формите на глагола „съм“ в комбинация с елово причастие се използват в множествено число без оглед на биологичния пол на лицето, към което се обръщаме, както и без значение на броя на лицата, към които изразяваме учтивост.
* Примери за грешки в речта – „Казвате, че сте бил отговорен за действията си.“
„Май сте забравил какво сте казал преди няколко месеца.“
2. БРОЙНА ФОРМА
Правилната употреба на бройната форма при имената от мъжки род също отсъства в речта на политика. Правилото гласи:
Бройната форма обхваща категорията „лица-нелица“.
При формите за „лица“ винаги се употребява обикновено множествено число, а при думите, с които се означават нелица, се използват така наречената „бройна форма“, която има граматически завършек „а“ или „я“, в следните случаи:
– След числително бройно, което е употребено в мъжколична форма;
– След въпросителното местоимение колко, когато означава конкретна количествена семантика;
– След неопределителното местоимения няколко;
– След „толкова“, НО когато изразява неограничено количество или реакция на учудване или изненада, се използва множествено число.
* Примери за грешки в речта: „Два кмета“; „Петима депутата“, „Двама министъра“.
3. ЯТОВ ПРЕГЛАС
Характерно явление в речта на политиците е и така нареченото „свръхякане“. Ето какво казва и правилото:
По изговора на променливото „я“ българската езикова територия се разделя на две наречия – източно и западно. В западното променливо „я“ се изговаря само като [е] и [’а]. В книжовния език се възприема като правоговорно правило променливият изговор на североизточните български говори, в които прегласът [’а] > [е] е подчинен на определени фонетични закономерности.
Книжовната правоговорна норма определя две основни правила за изговор:
А) Променливото „я“ се изговаря като „я“ [’а], когато е под ударение и се намира в края на думата или пред следваща сричка, съдържаща задни гласни, при положение, че в края на сричката, в която „я“ е под ударение, или в следващата няма мека или шушкава съгласна;
Б) Променливо „я“ се изговаря като [е] пред сричка, съдържаща предна гласна или когато не е под ударение.
* Примери за грешки в речта: голями, живяли, тяхните и др.
4. ЧЛЕНУВАНЕ НА СЪСТАВНИТЕ СОБСТВЕНИ ИМЕНА НА ДЪРЖАВНИ ИНСТИТУЦИИ
Доста често в речта на политиците можем да доловим едно „пренебрежение“ на държавните институции, защото членната морфема, която се изисква при тяхната употреба, се пропуска. Правилото гласи, че:
Когато става дума за конкретни референти от действителността, които са единствени по рода си, то те трябва задължително да имат членна морфема, която граматически да изрази тяхната определеност.
* Примери за грешки в речта: „Министерски* съвет прие редица мерки…“;
„В Пленарна* зала беше внесено проектопредложение…“
5. НЕПРАВИЛНА УПОТРЕБА НА 1. ЛИЦЕ, МНОЖЕСТВЕНО ЧИСЛО, СЕГАШНО ВРЕМЕ ПРИ ГЛАГОЛИТЕ ОТ I. И II. СПРЕЖЕНИЕ
Политиците доста често в речта си добавят окончание „-ме“ при глаголите от първо лице, множествено число, сегашно време от I. и II. спрежение. Това явление е познато още и като „мекане“.
В исторически контекст това „мекане“ е наследено от западните говори, чието окончание за първо лице, единствено число, сегашно време и за трите спрежения е „м“. В книжовната норма окончание „м“ за първо лице, единствено число, сегашно време имат само глаголите от III. Спрежение.
Изводът е, че политиците нямат знанието за различните спрежения в българския език и са останали „наследници“ на западните говори.
* Примери за грешки в речта: седиме, говориме, пишеме, видиме и др.
Слука не разбра напълно прочетеното. Не разбра дори и половината. Затова обърна набързо вестника, за да види отново какво беше неговото заглавие.
– Philologia ex machina – изсумтя мрачно и го повтори няколко пъти. – Те добре си бяха тръгнали тези вестникарчета с манджичките в началото. Кой ги кара да се хабят за неща, дето ни ме бригат, ни...
В други условия, понеже Слука беше емоционален читател, както разбраха по-рано в съседните купета, щеше да се ядоса, да свие газетата на факла и да я запрати далеч през прозореца. Но този вестник не се даваше на косматите ръце на Слука – заглавието му, някак привличащо и обещаващо, стоеше монотонно и поучително. Сякаш някаква сила подчиняваше читателя към непозната нему участ и всяка дума, изпусната нарочно или по невнимание при четене, не беше в никакъв случай неволно изтипосана. Всяка дума – дори и непрочетената – тласкаше Слука към неговото предопределение, осмисляше качването му във влака, определяше живота му преди това пътуване, бележеше някакъв катарзис и превръщаше минутите, прекарани в четене, в събитие. Но Слука не усещаше накъде бият нещата. Той беше сигурен, че тук някъде трябва да има още рецепти и затова в полубудно състояние, с няколко флегматични примигвания и две-три шумни прозявки, мътният поглед на Слука се спря на Рецепти за предизборна лексика. С облекчение и благодарност погледът му се спусна надолу по словесния водопад:
- ПРОМЯНА(ТА);
- РЕД;
- ДИСЦИПЛИНА;
- ВРЕМЕ Е ДА ПОЕМЕМ ОТГОВОРНОСТ;
- ЗАСЛУЖАВАМЕ ПОВЕЧЕ;
- МОЖЕМ;
- ПО-ДОБЪР ЖИВОТ ЗА ГРАЖДАНИТЕ;
- ПРОЗРАЧНО УПРАВЛЕНИЕ;
- РЕШЕНИЯ;
- ЦЕЛ;
- АЗ СЪМ ЕДИН ОТ ВАС;
- РАБОТИМ ЗА ХОРАТА;
- ЗА НАШАТА РОДИНА;
- ЧЕСТНОСТ;
- СПРАВЕДЛИВОСТ;
- ДЕЙСТВИЯ;
- РАБОТА;
- ИДЕОЛОГИЯ;
- ДА ВЪРНЕМ ДОВЕРИЕТО У НАРОДА;
- ОБЕЩАВАМ
Не е пресилено да се каже, че с облекчение и благодарност всъщност Слука заспа. Той бавно подпря ръка на лепнещата от разлято кафе масичка до него, отпусна глава и захърка. През това време утрото, за което Слука си мислеше по-рано, че е предопределен да посрещне, настъпи без неговото знание. Слънцето възбудено се изкачваше на небето, осветяваше канари, замръзнали полета и почти разголени шубраци. Светът около Слука се намираше в някакъв екстаз от събуждането си, от това, че сланите ще бъдат разтопени и че окапващите листа ще могат без страх запоследно да участват в този ритуал преди вятърът да понесе и тях нанякъде. Влакът бавно започваше да губи скорост, доближаваше поредната спирка от безкрайния си маршрут и спирачките му тихо удържаха машината и свиреха по релсите. Прашният прозорец, върху който можеха да се видят отпечатъци от потната глава на Слука, грейна в златисто и започна да хвърля игриви отражения върху пода на купето.
Какво прикани Слука да се събуди, никой не би могъл да отговори. Но изведнъж, вероятно чул в съня си скърцането на спирачките, той се сепна на мястото си. Почувствал екстаза на утрото, изскочи от първата отворена врата на влака и със сърце, което едва удържаше в гърдите си, извика от хладния перон на гарата, прорязан от първите снопове слънчеви лъчи:
– Пристигнах, пристигнах! Ето ме, тука съм!
Две от жените, с които Слука по-рано се беше качил на влака от своята спирка, го гледаха мълчаливо и пушеха провесени през прозореца на купето си.
– Айде, госпожите, слизайте! – извика им той. – Тука сме, ха-ха!
Отговор не последва. Вместо това в далечината се чу свирката на влака, вратите се затвориха с трясък и тренът потегли. Безмълвните погледи на жените се завъртяха около странника и набързо се прибраха в топлото купе. Едва сега сякаш Слука започна да се пробужда от съня си и с объркани и разстроени викове започна да гони влака.
– Чакайте ме бе, хора! Моля ви се, чакайте ме, спрете влака! – крещеше с все сили, докато се мъчеше да го догони. – Спрете, ей, спрете се...
Но влакът продължаваше да напредва, да се отдалечава и смалява, устремен в чистотата на утрото към следващата си спирка.
– Олеле, майчице – въздъхна Слука, който едва си поемаше дъх. През хриптенето на гърдите му се чуваше слабичко „Божичко, ох, мантията и ушите на прасенцето ми!“, но и мантията, и свинските уши отпътуваха занякъде без Слука. Тогава разбра, че хукнал в съня си, той е взел единствено смачкания вестник, стиснат здраво в ръката му.
Слука се огледа наоколо. Гарата беше мръсна и полуразрушена с изпопадали тухли, натрошени керемиди и избити врати и прозорци, на чието място растяха диви лози с дребни необрани гроздове. Отстрани, миришещи на желязо и разлято масло, бяха обрасли в тънка скреж отдавна извадени релси и траверси. Перонът – без настилка или осветление – изглеждаше като първа сцена от някой роман, изгубен и във времето, и в пространството. Отнякъде в гъсталаците се зададе дребна и прегърбена възмургава старица, носеща малък наръч жилави клонки и проядена от гадинките дървесна кора.
– Бабче, къде съм? – извика все още запъхтян Слука, но старицата не го чу и затова извика отново – Къде съм, бабо, кое е това място?
Старицата напрегна малките си очички, кокалестата ѝ ръка стисна силно тоягата, с която се подпираше, и с бързо куцуне, докато поддържаше наръча на гърба си с другата ръка, тръгна към Слука.
– Какво казваш, баби? Не те чуем – му отвърна, приближавайки се към него. – Как се казваш, бабиното?
– Слука ми викат – отговори с раздразнение на старческата усмивка.
– Закъде си тръгнал, Слука?
– За Европата – отвърна нетърпеливо.
Бабата се загледа сериозно в Слука. Тогава зад пепелявите ѝ уста, прорязани с дълбоки старчески бръчки, се показаха два-три клатушкащи се зеленикави зъба и нададе писклив смях.
– Какво ти е толко смешно? – извика стреснат от писъка ѝ Слука.
Старицата не спираше да се тресе от смях и чак клонките започнаха да изпопадат зад гърба ѝ. Студен вятър облиза потния врат на Слука. Всичко около него потъна в тишина – стана толкова тихо сякаш текстът приключваше и някой обръщаше страницата, а звукът от обръщането беше истеричният кикот, надничащ дали това наистина е последната страница.
– Ама ти, баби, май че нямаш късмет, язък за името ти – не спираше да се хили тя. – Доникъде си бе, момче, доникъде си стигнал!
И смехът ѝ отекваше на вълни по старите спукани керемиди, догонваше влака и събуждаше света.
БИБЛИОГРАФИЯ
Алфандари, Д. Е. Медиите и властта. Журналистиката между свободата на словото и социалната отговорност, София: ТИЛИА, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“. 2000.
Бондиков, В.: Манипулация и социална комуникация, София: Ciela, 2009.
Мицкевич, Е. Файърстоун, Ч. Телевизия и избори, София, 1999.
Пийз, А. Гарнър, А. Езикът на тялото – скритият смисъл на думите, София: Ciela, 2000.