Изследванията[1] на езика отдавна са се разположили в полето на когнитивистиката и модерната методология естествено отчита съзнанието като езикова технология. Това, разбира се, е безспорно. Затова когнитивистите приемат езика за „феномен от трети тип“ (вж. Келер 1990). Това обяснява отдавна наложилия се морфо-синтаксис като прототип, да го наречем, на интердисциплинарност. Т.е. граматиката не би била правилно изследвана, изучавана и анализирана, ако я подлагаме на който и да е метод – сам по себе си. Предопределена е комплексността от методи, а това подлага на ревизия, ако не съмнение, тезите, плод на чистия функционализъм, формализъм, структурализъм и пр. Ревнивото поделяне на граматиката между морфологията и синтаксиса е архаично разбиране за граници на разполагане и преди всичко на функционалност на езиковите феномени. Категориалната характеристика на думите е сложна естествено. Граматиката е морфология и синтаксис. Частите на речта и частите на изречението още като дефинитивност провокират. Или по-скоро това са думите в граматиката въобще. Те „излизат“ от лексикона на езика и „предоставят“ семантиката си за функциониране според рефлексията на homo sapiens-a. Думите са експлицитното присъствие на езика като „феномен от трети тип“.
Доказателствата са лесни, достъпни и неоспорими, струва ни се.
Първо. Частите на речта са самостойни думи и несамостойни (служебни) думи – по семантичен признак (прототип на единица номинирано знание). Морфологията оперира с „думи“ като единица за категориална характеристика и първата им класификация е въз основа на семантичната им себестойност. Думите без семантична себестойност са служебни според морфолозите. Те са квалифицирани така съответно на служенето им на homo sapiens-a за връзка между отделните номинации като степен на рефлексивност сама по себе си. Р. Ницолова нарича тези думи още и синсемантични, като преди това обосновава двудялбата на частите на речта „от синтактична гледна точка“, след като е дефинирала всяка една от тях през позиционирането им в изречението. (вж. Ницолова 2008: 43-44).
Непреодолимото вплитане на семантика и граматика въобще ведно (не просто и не само на морфология) проявява определящата роля на съзнанието на носителя на езика. Затова е валиден „феноменът от трети тип“ на Келер. Неслучайно семантично несамостойните думи служат за обозначаване на взаимовръзката между останалите думи и конструкции от думи в изречението.
Второ. Синтаксисът като по-високо от морфологията ниво в граматиката, както пише Ив. Куцаров (вж. Куцаров 2007: 13) е експликативно проявяване на феноменалността на езика, която налага когнитивността като част от неговата интердисциплинарна методологическа „снимка“. Служебната дума може да е предлог, съюз, частица дори и за кой от тези случаи става въпрос, се решава във всяка отделна употреба в изречението:
за, за да, да, като, хем – хем, ли, дали, ли – дали, като че, като че ли.
Трето. Самостойна дума може да се регистрира в употреба в изречението като несамостойна, служебна:
което, тъй като, защото, каквото, както.
Вокативът на самостойна дума може да се десемантизира до междуметие, т.е. десемантизацията да стигне просто до експликация на параезик. В тези случаи се наблюдава синкретизъм на равнищата на езика и синтаксисът е аналог на протолингвистика:
майчице, божичко.
Десемантизацията и синкретизмът са достатъчни аргументи, за да смятаме междуметията за думи, които не са части на речта. Те са експликация на синкретично знание, на висша когниция, която е с известна трансцедентност (вж. Георгиева 2010).
Четвърто. Самостойните думи могат да са податливи на известна амбивалентност като морфология – от квалификативност към субстантивация и от квантитативност към квалификативност или пък от деятелност към квалификативност и даже до субстантивация (Ницолова 2008).
Изброените парадокси на граматиката валидират когнитивния критерий като релевантен както за амбивалентността на категориалността, така и за класификационната характеристика на думите. Тази безспорна за науката парадоксалност изразява двустранна процесуалност – както граматикализация, така и деграматикализация, което стига по същество до рекатегоризация (вж. Рамат 2001).
Трябва да се признае, че езиковият развой е непрестанен цикъл от диахронно-синхронни процеси. Те не са строго маркирани в една част от своеобразната си цикличност. Преходът от синтетизъм към аналитизъм е ключов за проявата на граматикализация, която доказва водещото място на синтаксиса. Илюстрация са думите, които морфологията не може да припознае в координатната си система от категории. Причината е в единствената форма на някои думи. Тази, да я наречем, моноформа е амбивалентна за значенията на думите, защото те са когнитивна величина – въпрос на ментална презентация и репрезентация и съответно – контекстова функционалност. Липсата на формалния белег за значението от своя страна пък прави невъзможни категориите като надграждащ значенията критерий за морфологична характеристика. Тези оперативни за класификацията на думите като части на речта маркери – граматическо значение и граматическа категория – отсъстват при някои думи. Общо морфологията ги определя като неизменяеми. Това от гледна точка на плана на изразяване, Само че другият план – на съдържанието (за двата плана в морфологията вж. Куцаров 2007: 13), е с разколебано присъствие при неизменяемите думи.
Има думи, които са неизменяеми, с моноформа, обаче имат самостойна семантика – като изменяемите тоест. Адвербумите не се поддават на категорична морфологична дефиниция. Терминът подсказва и предсказва амбивалентното им поведение. Наречието е признак на признака (вж. Куцаров 2007:127; Ницолова 2008: 445) и това своеобразно надграждане, ако не степенуване, някак си извежда на друго равнище думата.
Признаковост като основна семантична характеристика обаче морфологията регистрира при прилагателните имена. Присъствието на признаковост под условие при някои числителни имена например разколебава самостойността на морфологичната им природа, както това се отбелязва във всички изследвания. Тук следва да се обърне внимание, че числителните имена имат само една категория – „морфологичната категория положение (определеност – неопределеност)“ (Куцаров 2007: 75). Определеността и неопределеността се разгръщат изцяло в синтактичен план, т.е. нямат автономна морфологична характеристика (Георгиева 2021).
В не по-малка степен е подобна картината с амбивалентността заради признаковост и при местоименията. При тях векторът референтност в семантиката се обуславя от прономиналната им природа. Тя по същество предполага донякъде наслояване, което може да се аналогизира със степенуването при наречията.
Нестабилната категориална характеристика на морфологично равнище, пример за която е наречието, води до затруднението самостойната семантика да се ограничава от моноформата до степен, при която неизменяемостта отвежда думата по-далече от адвербума. Релевантна е връзката – признаковостта надхвърля употребата при глагол и стига при съществително име, при прилагателно име – просто изразява обстоятелство. Това вече е решението на когнитивната потенция на субекта на езика да удовлетвори комуникативната си претенция. Обстоятелствата са когнитивна интенция. Затова релевантният критерий е връзката – прилагане, и моноформата разгръща универсалността си. Това е и причината за дифузността им. Те могат да изразяват процесуалност (тичешком, сякаш, тоест), модалност (вероятно, може би), и да носят в моноформата си диахронията на когнитивизъм, в резултат на което употребата е синкретизирала отношението до нова семантична синхрония (нощес, днес, отсреща, отръки, сутрин, довечера и др.). Следите от синкретизиран синтетизъм и прагматизъм доказват морфологичната нестабилност, да я наречем, на тези думи.
Някои думи присъстват едновременно в лексикона на различни части на речта, което е озадачаващо донякъде. Защо могат да са на различни позиции в координатната система на морфологичните категории, така да се каже? Една и съща дума се разполага различно – т.е. тя ту притежава определена морфология, ту я губи за сметка на друго. Коя е причината и как се лимитира и верифицира определено присъствие или отсъствие на езиковата единица, на лексемата? Тази нестабилност естествено гравитира към следващото ниво на граматиката – синтаксиса. Синтаксисът реализира думите, които всъщност нямат завършена, или пълноценна морфология сами по себе си и сама за себе си в приемливата относителност, разбира се.
Наблюденията са валидни за наречието, но в още по-категорична степен тезата се отнася за предлога, съюза, частицата – думи без самостойна семантика и с изцяло конекторна или конотативна функционалност. Моноформата – екстракатегориалната им природа вън от морфологията, ги реализира синтактично съгласно когнитивната потенция. Дали това е синтактична рекатегоризация, или е просто граматикализация в синтаксиса, е въпрос на методология и анализи.
В заключение, може да се приеме, че думите в изречението се разполагат от когнитивната потенция на субекта на езика. Думи на изречението са онези части на речта, които не притежават пълноценна морфология – като категориална характеристика и в плана на съдържанието и плана на формата. Тази дифузност в граматиката е територия на когницията, където се реализира изцяло феноменалността на езика.
БИБЛИОГРАФИЯ
Георгиева 2010: Георгиева, М. За екстралингвистичната природа на емотивните междуметия. Протолингвистика и комуникация. Унив. издателство „Св. Климент Охридски“. С. 2010.
Георгиева 2021: Георгиева, М. Метаезик и пунктуация. Унив. издателство „Св. Климент Охридски“. С. 2021.
Куцаров 2007: Куцаров, Ив. Теоретична граматика на българския език. Унив. издателство „Паисий Хилендарски“. Пд. 2007. с. 13; с. 127.
Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. Унив. Издателство „Св. Климент Охридски“. София. 2008. с. 43-44; с. 445
Keller 1990: Keller, R. Sprachwandel. Von der unsicht baren Hand in der Sprache.1990. Tubingen.Francke.
Ramat 2001& Ramat, P. Degrammaticalization or transcategorization? Ch. SchanerWolles, J. Rennison, F.N. Rosenberg&Sellier (eds.). Naturally! Linguistic studies in honour ... . Torino. 393-401.