НЕДА ЗАРЕВА
В професионален план намира себе си за леко парадоксална симбиоза между научно-изследователска дейност и практически бизнес опит.
През 1990 г. завършва Немската езикова гимназия в София. Има бакалавърска степен по психология и магистърска и докторска степен в областта на когнитивната наука.
След успешната защита на доктората си решава да смени научното поприще с по-практическа дейност и навлиза в полето на бизнеса. Има повече от 15 години опит в сферата на мениджмънта и човешките ресурси в глобални и международни компании, а през последните 10 години работи като бизнес консултант, медиатор и професионален коуч. От миналата година е и сертифициран практик по емоционална интелигентност.
В личен аспект се счита за екстремна и със силна нужда от адреналин. Вдъхновява се от моторни обиколки по света и у нас, скачане с парапланер, рафтинг, ски, конна езда и подобни. Преди да се появи изтърсака в семейството ѝ е оффроуд състезател с няколко извоювани купи. Има трима синове.
Прописва късно поради заложената ѝ тежка автоцензура, идваща от нейната масивно творяща фамилия.
Г-жо Зарева, през лятото на миналата година издадохте първия си самостоятелен роман „Седем гласа от тъмното“ след успешно съавторство с Делян Захариев и Анна Иванова в „Кодове за любов и вечност“, в същото време обаче сте и психолог по образование и доктор по когнитивна наука, затова нека първият ни въпрос към Вас да бъде как оценявате стойността на дискурсивните реалности – литературни и извънлитературни, в които неизбежно пребивава човекът (особено днес)?
Ние живеем в дискурсивните реалности на „маските“, в буквалния и в преносния смисъл на думата. Понятието „обективна реалност“ осезаемо загуби почва, до степен до която вече е без значение коя от всичките реалности, които обитаваме наричаме така. Не можем да насмогнем на времето, защото бързината му е шеметна, а непредсказуемостта стана закономерност. Като основен фон на цялото човечество застана страхът, тревожността и ТЪМНОТО! Неизвестността, неяснотата, недоверието...
Така чисто житейски ние попаднахме в патова ситуация, в която за да оцелеем, трябва непрестанно да хамелеонстваме; да се променяме и адаптираме; да се обезличаваме, за да бъдем многолики, независимо дали ще наречем това лицемерие, бал с маски или здравословна проява на вродените си инстинкти за оцеляване.
Вменява ни се спешно да извършим цялостна подмяна на стари вярвания, разбирания, знания, умения, компетенции... на човешката ни личност изобщо, но не ни се казва с какво точно да ги сменим.
Така редом с неяснотата от ТЪМНОТО изскочиха и изконните въпроси – за живота, за смъртта, за свободата, за смисъла, за приоритетите и ценностите
… До скоро те бяха погребани в глуповатото безгрижие на неосъзнатото ни живеене и се появиха така внезапно, че ни свариха напълно неподготвени. И сега се налага бързо да изтрезнеем и осъзнаем, че спасение ОТВЪН няма да дойде; че е настъпил моментът сами да поемем отговорността за себе си и да се обърнем НАВЪТРЕ, защото дискурсивните реалности, в които живеем сега, до голяма степен са наша собствена симулация и съответно – въпрос на собствения ни избор.
В едно Ваше интервю определяте своята книга като „терапевтична“. Защо? И във връзка с това, в по-широк смисъл, какви са според Вас потенциалите на литературната творба да терапевтира своите читатели, своя автор, може би дори самото човешко?
За мен литературната творба е търсен разговор; животоспасяващо общуване между две страни изпаднали в нужда.
Авторът, мисля, е в ролята на изповядващ се. Изповедта се приема като „свето тайнство“, защото чрез нея се цели духовно очистване, извисяване и връзка с Бога. Когато човек отива на изповед се казва, че влиза в Божията лечебница. Аз съм убедена, че в дълбините си творящият търси лечение.
Читателят е в друга роля. Той е „гладен“. Когато един текст ни изуми със силата на внушението си, често казваме, че сме го „погълнали“. Гладът е първично и животоспасяващо чувство, той е свързан с вродения ни инстинкт да се спасим, да оцелеем.
Когато една книга действа „засищащо“, това означава, че читателят се е ситуирал в нея; проектирал се е в героите ѝ; открил е нови възможности, намерил е варианти, перспективи, чрез които се вижда от различен ъгъл; осъзнал е нещо ново за себе си, размишлявал е над себе си.
Така литературната творба терапевтира не само на плоскостта на съпреживяването, но може да доведе до преобразяване; до своего рода прераждане.
Що се отнася до „Седем гласа от тъмното“, не аз определям книгата като терапевтична, а читателите. До момента съм получила няколко подобни обратни връзки, които приемам като голям комплимент.
Заглавието на Вашия роман – „Седем гласа от тъмното“, всъщност е двойна метафора: „гласовете от тъмното“ и самото „тъмно“. Как „гласовете“ и „тъмното“ се пресрещат в полето на езика? И още – в перспективата на езика кой всъщност е човекът?
В този роман ТЪМНОТО е метафора на нашия собствен страх от самите себе си. Страх, който цял живот старателно игнорираме; правим се, че не е там, че не съществува. Същевременно ТЪМНОТО е метафора и за нашата слепота. Онази кокоша слепота, която проявяваме по отношение на душата си, живеейки с илюзията, че нашето Себе е единствената ни форма на проявление. Това е измамно. И тогава идва честността към себе си – едно от най-тежките изпитания в живота.
Гласовете, които обитават ТЪМНОТО, са онези отхвърлени по една или друга причина части от нас, които не желаем да видим. Те са истински, живи и имат нужда от внимание. Когато не им го дадем, намират начин сами да си го вземат и колкото повече ги отбягваме, толкова повече ни заставят да се занимаваме с тях в живота си под една или друга форма.
Всеки от седемте гласа в романа е характер, обозначен метафорично с етикет, който до голяма степен сюблимира неговата характерология – Гневният, Изстрадалата, Смелата, Лъжкинята... В многогласа на тези вокали, в тяхното съчетание е проектиран многогласа на личността.
Разграничавате „индивидуално“ и „колективно“ писане - каква според Вас е отговорността на писателя и какво мислите за „посланията“ на литературата?
От позицията на натрупания опит мога да кажа, че това са два много различни творчески акта – от гледна точка на начина, по който терапевтират.
Колективното писане е свързано с координация, то предполага изграждането на колективни навици – разпределяне на роли, задачи, организация, последователност и т.н. Там от голямо значение е синергията на групата, общото съдействие. Индивидуалното писане е самотно, то изисква самоограничаване и самодисциплина.
В процеса на колективно писане можем да говорим за отношения на взаимен коректив, за „външна“ обратна връзка, докато в индивидуалното писане, може да се разчита единствено на автоцензура. Но една от най-важните разлики е, че при колективното писане накрая имаме споделена отговорност, докато при индивидуалното отговорността е изцяло лична.
Това са две различни опитности, които трудно могат да се сравнят помежду си. Те дават и вземат различна опитност, различен ресурс от пишещия.
Как се отнасяте към философската идея за езика като „дом на битието“ и към потенциалите на езика да бъде „интегратив на общността“? Въобще възможно ли е в днешното „вавилонско“ време езикът да функционира като такъв интегратив? Или подобно очакване вече е смешен сантимент към човешкото от ХХ и от ХIХ век?
В постмодерното съзнание езикът няма как да запази своята монолитна цялост, за да остане „моноглас“. Дори да е бил интегратив в предходни периоди, сега той се разпада, защото и съзнанието на човека се разпада. От монолитен, властов наратив той се превръща в колаж от наративни кръпки; междувременно периферията става много по-интересна от центъра. Отделните маргинални езици се борят за изява според разбирането, че всеки езиков сегмент има право на самостоятелен живот. От един наратив, езикът се превръща в много, не винаги диалогични, наративи.
Казвате, че „човек не е съществително, човек е глагол“ – бихте ли разтълкували това свое определение?
Да, за мен човек не е съществително, а глагол; той е непрестанен процес, вечна динамика и промяна и ако неговата първична задача, кодирана в клетките му, е да се развива, един от начините да го осъществи е през собственото ТЪМНО. Вярвам, че приживе можем нееднократно да се раждаме и прераждаме през своята „тъмна утроба“. Как? Чрез осъзнаване. Чрез осъзнаване на собствените си различни аспекти, евентуалното им пренареждане и интегриране обратно в Цялото. Но първо трябва да ги видим, после да ги приемем и чак тогава да ги прегърнем и сдобрим помежду им. И най-важното – трябва да ги заобичаме! Защото само любовта може да слепи различните отломъци. Любовта се стреми към единение, а не към разделение. Тя е магията за смирение на разликите, защото превръща „другия“ в теб; и така да стигнем до суфисткия възглед „Аз съм ти“.
С Вашите професионални познания и литературна опитност как бихте описали съвременния българин от гледна точка на езика, с който си служи? Какво издава езикът за днешния български човек?
Ще повторя казаното в началото – езикът, с който си служи съвременният човек, издава това, че той живее в дискурсивната реалност на „маските“, в буквалния и в преносния смисъл на думата. Съвременният български език е следствие на едно разпадащо се и преподреждащо се съзнание. Той е „многоглас“ на паралелно съществуващи културни личности в различни реалности, всяка бореща се за правото си на живот. Той е симбиоза между сленгове, диалекти, електронни езици, изкуствен интелект; между чуждо и свое, необразованост и свръхобразованост – всичкото това исторически и културно обусловено и оцветено днес от страх, яд, агресия, депресия и чувство за безпомощност. Няма как да бъде иначе, защото между езика и живота има непосредствена връзка. Езикът – това сме ние.
А как гледате на все още живото диалектно разнообразие в днешния говорим български език и на възможностите то да бъде използвано в литературата ни?
Мисля, че всяка реалност има място в литературата. Това създава усещане за автентичност, неподправеност и самобитност на текста. Да не говорим, че съвременната парадигма е достатъчно отворена спрямо цитиране на всякакви речеви стилове и изкази. В нейната логика няма периферия и център, всичко е взаимозаменяемо, поради което всички пластове на съвременния български език – диалекти, сленгове, идиолекти – се мислят за равнопоставени и имат право на съществуване в художествения текст, въпросът е какво послание носят. Външните или вътрешни кавички и на най-грубия изказ, дават възможност на автора да се дистанцира от него. Така наречения пуризъм в литературата освен че е анахроничрен, е и политизиран, т.е. неискрен и е предпоставка за цензура, която е форма на лъжа. Да не говорим, че електронното общуване, за добро или лошо, свали всички благопристойни забрани и бариери на себеизразяването.
Според Вас съвременният писател има ли отговорност и към езика и в какво се изразява тя?
От моя гледна точка, категорично „да“. Езикът има терапевтичен ефект – той е емоция, вибрация, магия. Той е общуване и свързване с живота в различните му проявления. Той е формиращ, защото всяка дума е заредена с намерение и енергия. Езикът е като глината – има нужда от специално отношение и любов, иначе може да стане стерилен, безизразен, мъртъв и с това да нанесе поражения.
Съвременният писател има отговорност към езика и на първо място тя се изразява в това той да осъзнае природата му; да е наясно с материала, с който работи. След това, трябва да е отговорен по отношение на целите, за които го използва – как го поднася, цитира, конфигурира, досъздава и пр. Но това далеч не означава да се пише по наложени схеми.
Списание „Съвременна лингвистика“ е ориентирано предимно към млада академична аудитория, но и към онези, които са изкушени от магията на езика и имат любопитство към източниците на силата на словото, затова бихте ли споделили Вашето послание към нашите читатели?
Живеем във времена, в които, ако гледаме само НАВЪН, сме обречени на сигурна гибел, и то по болезнен и гротесков начин; обречени сме на хаос, на изгубване, на разпад. Време е да се обърнем НАВЪТРЕ. Тогава ще разберем, че това, което наричаме „външна реалност“, до голяма степен е нашата собствена симулация. Време е да се обозрем; да разберем кои сме, от какво сме съставени. Защото най-съкровеният ни човешки дълг е да постигнем своята цялост, да се намерим, да се съберем в едно Цяло и накрая, когато настъпи моментът, да се слеем с всичко, което Е. Да СМЕ.
А пътят към това е любовта; само тя се стреми към единение на различията, на противоположностите дори. Само тя може да сдобри „другите“ в нас, защото да обичаш означава да допуснеш в себе си нещо, което дотогава е било отхвърляно. Любовта се стреми да се слее с Вселената, тя не може да предпочита, защото не разделя; само изборът прави това.
Въпросите зададе Биляна Борисова