Анна Цолова
Казвам се Анна Цолова и вече 23 години се занимавам с публично говорене. 18 от тях като телевизионен журналист в двете най-големи частни национални телевизии. Зад гърба си имам близо 15 000 интервюта, репортажи и филми в качеството ми на автор, водещ, репортер и продуцент на новини и публицистични предавания.
През 2018 година създадох проекта „Говори, за да те видят“. Днес преподавам и предавам на други хора знанията и опита си. Хора, който знаят, че да говориш въздействащо, ясно и точно е от огромно значение, независимо с какво се занимаваш и пред кого говориш.
Продължавам да създавам и видео продукти, но вече в сферата на корпоративното визуално съдържание.
Разкажете ни интересни спомени от студентските си години?
Ще трябва да започна от кандидатстудентските изпити. В годините, в които аз завършвах средното си образование, се влизаше трудно в специалността „Българска филология“. Освен изпитът по български език и литература, се държеше и още един, който беше вход само за тази специалност. Спомням си, че на нашия випуск им се падна да сравняват и анализират присъствието на природата в стиховете на Лилиев и Иван Вазов. Там не се справих много добре, но оценката ми стигна, за да стана студентка и да уча българска филология.
А иначе студентските години – много веселие и купони по студентските квартири и много, много четене. Спомням си, че в един семестър се засякоха западноевропейска литература и руска класическа литература. Имаше седмици, в които само за да съм съм подготвена за упражненията, трябваше да изчета повече от 2000 страници художествена литература на седмица. Не мисля, че успявах да се справя с обема и после наваксвах. Но не ми тежеше. В този период с моите приятели се запалихме силно и по френски автори като Борис Виан. Той и френските сюрреалисти ни бяха нещо като идоли. Но и този период отмина.
С какво филологията Ви помага в журналистиката?
Изразното средство на журналиста е езикът, речта. Най-малкото, което ми е дала българската филология, е усетът към езика. И грамотност. Да, грамотност, защото тя трябва да е най-малкото, което трябва да има един журналист. Казвам го, защото за съжаление, днес виждаме примери за липса на елементарни знания по правопис и стил. Другото, което ми даде българската филология, е желанието да уча и още, и още. Да откривам нови автори. Преди няколко години започнах да чета много и да се интересувам от съвременни скандинавски автори. Фредрик Бакман и Юнас Юнасон са на българския пазар и ги препоръчвам. После реших, че не е лошо да прочета поне по едно произведение на писатели, които са получавали Нобелова награда за литература през последните десетина години. Така открих Мо Йен и Казуо Ишигуро. А иначе съм един от милионите почитатели на Харуки Мураками. А какво може да даде четенето на един журналист? Обща култура. Тя е задължителна за един журналист. Другото необходимо знание за един журналист е да знае какво не знае, да знае колко малко знае, или че нищо не знае и да чете и още, и още. По много и различими теми. Да познава света, в който живее. Да знае как да отсява достоверната от недостоверната информация. Да знае какво стои за едно действие или думи на политик, например. Защото всичко има контекст и журналистът трябва да знае, за да постави една информация в правилния контекст.
Споделете с читателите на списанието кои са тревожните тенденции в българския език, които Ви притесняват като журналист?
Тенденция е неуважението към езика и неговите правила. Често чувам: „За какво ми е да знам къде се пише пълен член за имената от м.р?“ или „Голяма работа, че в този текст липсват запетаи или са поставени на неправилни места?“ С това отношение няма как да се съглася. Ежедневно в социалните мрежи срещам текстове (постове), които са написани неграмотно. Понякога и аз се колебая в някое правило или пък допускам грешки. Поправям ги. И ме е срам, че съм ги допуснала. Но повсеместно срамът от езиковата неграмотност липса. Ето това е тревожното.
Нежеланието да отстраниш от собствения си език правоговорните грешки, които допускаш, също е тревожно. Не е трудно да слагаме правилно ударението на думата „учИлища“, например. Или да изговаряме глаголите без „мекане“ – пишем, мислим, говорим…. Въпрос на желание е.
Да си грамотен е въпрос на себеуважение и уважение към хората, на които говориш и пишеш.
Кои книги бихте препоръчали на студентите българисти задължително да прочетат през призмата на Вашия опит?
Литературата е необятна. Трудно ми е да направя списък с няколко книги. Ако мога да препрочитам и препрочитам някой български автор, това е Димитър Димов. „Осъдени души“ е роман, който много ме вълнуваше в студентските ми години. Съдбата и историята на Димов също са нещо, което много ме докосва.
Ако трябва да направя някаква препоръка, тя е – познавайте световната класика в литературата – руска, западноевропейска, американска. Знам, че в момента на студентите им е трудно и нямат време за четене на нещо странично и различно от авторите, които изучават в университета. Затова сега е времето да опознаете тези световни автори.
Бихте ли споделили наблюденията си по отношение на езиковата култура в публичната реч – политици и журналисти?
Искрени поздравления за това, което правите – наблюдавате и анализирате публичната реч на журналистите и политиците. Слагате удивителни на най-честите грешки в тяхното публично говорене.
Аз споделих някои мои наблюдения по-горе. И вие сте установили, че знанието за правоговора се подценява. С усмивка казано „пилито със зели“ е „пиле със зеле“, „отговорносттЪ“ е „отговорносттА“, „говорЪ“ е „говориъ“, когато се произнася. Ще кажа, че и на мен ми отне време, когато трябваше да махна говорните отклонения, които си нося от моя край. Родена съм в Плевен, където се говори грешно „твърдо“, слагат се и някой грешни ударения. Но се постарах да говоря книжовен език.
Бих добавила – в тв говоренето някои телевизионери забравят за ритъма на речта. Не е достатъчно да се изчете гладко един текст по телевизията. Хубаво е да го изговорим, да го разкажем – с интонационни ударения, с удачно използване на паузата. Необходимо е да се мисли как да се убие монотонността. Как да задържаме вниманието с ритъма и темпото на речта и т.н., и т.н.
В публичното говорене се подценява и силата на образния, картинен език.
Какво според Вас трябва да се промени в обществото ни, за да се възвърне уважението между хората; доброто общуване, речевият етикет?
Моят отговор е – образование, образование, образование. Но адекватно образование.
Какво бихте пожелали на читателите на списание „Съвременна лингвистика“?
Бъдете любопитни, бъдете критични и самокритични, не слугувайте на авторитети, не се навеждайте. Когато сме изправени, се диша по-лесно.