Древна[1] Гърция, както е добре известно, е люлката на европейското езикознание. Изначално с езиковите проблеми в Древна Елада са се занимавали философите, като интересът им към езика се поражда още с анализа на литературните произведения на Омир. В своите съчинения древногръцките философи засягат въпроса за произхода и развитието на езика, за етимологията на думите, за отношенията между езика и мисленето, за реално съществуващите предмети и езиковите им обозначения, както и проблеми, свързани с функциите на различните части на изречението. Именно в Древна Гърция се полагат основите на граматичната теория в по-новото ѝ разбиране.
Един от най-актуалните проблеми на античния свят, който е бил причина за много спорове и дискусии и е разделил философите на два враждуващи лагера, е въпросът за отношението между вещите и наименованията им. Според Хераклит името отразява природата на обозначавания от него предмет, а Демокрит приема, че предметите не се обозначават според тяхната природа, а според обичай, установен от хората, като съществуват много несъответствия между предмета и неговото название. Този популярен диспут за отношението между вещите и наименованията им е изобразен в диалога на Платон „Кратил“.
Този диалог поражда множество въпроси и проблеми, които са разгледани от изследователите на езика и литературата. В произведението действащите лица са три – Кратил, Хермоген и Сократ. Кратил защитава идеята за природната връзка между вещите и названията, а според Хермоген значението на думите възниква по уговорка между членовете на даден езиков колектив. Сократ, в чието лице виждаме самия Платон, отхвърля и двете гледни точки. Платоновата идея е, че между думите и вещите съществуват само косвени връзки, но се допуска и възможността думите да се употребяват по уговорка и по навик. Този проблем разглеждат и Парменид, според когото човешката реч е неистинна по природа; Горгий, който утвърждава дълбокото различие между думите и предметите; Продик, който проповядва, че наименованията са безразлични към самите себе си и единственото, което ги интересува, е да бъдат употребени правилно; Антистен, според когото изледването на думите е основа на езиковото обучение.
След спора за отношението език ~ битие възниква друг, засягащ взаимоотношенията между самите думи. Решавайки въпроса дали във фактите на езика съществува аналогия, или аномалия, закономерност или отсъства такава, философите се разделят на два лагера – аналогисти и аномалисти. Аналогистите, начело на които е бил Аристарх от Самотракия, твърдят, че в езика е налична строга законосъобразност, че сходните категории понятия и в граматико-формално отношение се отбелязват по сходен начин и че езикът е хармонична система. Аномалистите, водени от Кратет от Малос, приемат точно обратното. Този спор е от голямо значение при класифицирането на граматичните явления.
През V в. пр. Хр. в Древна Гърция процъфтяват редица изкуства, които налагат да бъдат осмислени на практика някои аспекти на езиковата употреба.
Анаксимен в своята „Риторика“ полага основите на стилистиката. Хераклит излага идеите си чрез афоризми, като той най-често е причисляван към групата на философите, наричани от Аристотел „физици“, които обясняват произхода на света с въздействието на някакъв естествен фактор. Постоянното течение се подчинява на естествен закон, наричан от Хераклит „логос“, който управлява бъдещето на света и праща сигнали на хората.
Парменид Елейски е най-значимият представител на Елейската школа. Главно място във философията му заема идеята за битието. Парменид признава съществуването на два вида битие – абсолютно и относително. Абсолютното битие е нещо, което не е и не може да бъде реализирано, а относителното е нещо, което не е реализирано, но може да се реализира. Смята се, че той е основоположник на онтологията – учението за битието. Парменид приема, че природните явления са само привидни и са дело на човешки грешки, сякаш съществуват, но не са реални, тази реалност е обвързана с мисълта и не може да се опознае чрез сетивата.
В гръцкия полис настъпват съществени промени. Гражданите са изправени пред големи социални и политически проблеми, което ги кара да осъзнаят нуждата от по-задълбочено и адекватно образование. Тогава се появяват и софистите, които са пътуващи философи, учители и просветители. Такива са например Протагор, който се посвещава на ораторското изкуство и различава родовете на имената, времената на глаголите и типовете изречения; Хипий, чиито най-съществени трудове са свързани с отстояване на тезата за значението на думите, на ритъма и на литературния стил; Продик, който се е занимавал с езиковата синонимия и развива учението на Протагор за правилната реч.
С възникването на софисткото учение се появяват и антисофистите. Виден представител на това ново течение е Сократ. Чрез проучвание и задаване на въпроси той създава нов клон на философията, която дотогава е ограничена от рамките на теориите за природата, отнасящи се до морала и моралното образование. Този нов „жанр“ във философската наука се нарича „етика“ (вж. Китова-Василева 2012: 144).
Доста задълбочено с езика се занимават двама от стоиците – Хризип и Кратет от Малос. По въпроса за произхода на езика стоиците смятат, че думите възпроизвеждат звуци, издавани от предметите, и изразяват впечатления, каквито предметите предизвикват в душата на човека. Те смятат също така, че думите изразяват истинската същност на предмета с помощта на природни звуци.
Стоиците имат големи приноси за граматиката. Те първи откриват що е това наречие и артикъл. Разграничават първоначално пет, а по-късно – шест части на речта. Разрешават въпроса за падежите, като отнасят понятието ptosis към всички словоизменителни форми на съществителните, превръщайки го по такъв начин в падеж. Те делят падежите на пет – именителен, родителен, дателен, винителен, звателен. От особена важност е и фактът, че те познават добре дадени диалекти, което несъмнено им дава възможност да разглеждат речта по-широко и всеобхватно. Разграничават 24 „букви“ (звукове) в гръцкия език, които разделят на гласни и съгласни. Интересен факт е, че стоикът Хризип разделя съществителните имена на нарицателни и собствени, макар и грешно да ги определя като две различни части на речта. Именно на него дължим и най-точната дефиниция на логическото понятие „пропозиция“[2]. Той извежда и прилага точни правила за разделянето на пропозициите на прости и сложни. Хайнрих Лудолф Аренс твърди, че: единствено стоиците правят съществена крачка напред по пътя на познанието за езика и за присъщите му категории. Но дори те не постигат този напредък като граматици, а като логици, които, между другото, се нуждаят от обяснения на езиковите явления във връзка със собствените си изследвания (Аренс 1975: 31).
Друго важно течение в древногръцката философия са киниците, които се прочуват със своята критика на обществените норми и ценности. За основоположник на „кинизма“ се смята древногръцкият философ Антистен. Той първи дефинира понятието „изказване“, като дава следното определение: „онова, което съобщава за нещо съществувало или съществуващо“. Към философите киници се числи и Диоген, който е автор на множество афоризми, но много малка част от тях се е запазила до наши дни. Платон казва за Диоген, че „е бил равен на Сократ, но за съжаление е загубил разсъдъка си“. Друг представител на това философско направление е най-известният ученик на Диоген – Кратет от Тива. Той е автор на множество литературни съчинения, повечето от които са написани в стихотворна форма.
Голям принос за развитието на древногръцката филология и философия има Платон. По-горе споменахме за диалога му „Кратил“, в който се разрешава въпросът за отношението на вещите и названията им. Платон прави опити за класификация на звуковете – безгласни, беззвучни и средни. Той схваща сричките като едно цяло и ги дели на остри или високи и на тежки или ниски, като признава звуковите изменения в думите.
Друга изключителна фигура в античността е Аристотел, който е смятан за един от основоположниците на филологията. Той дефинира голяма част от лингвистичните понятия и въвежда съответните термини, като пръв започва да отделя граматиката от логиката. Според него глаголът и името са основните части на речта, като могат да се изменят по падеж и по число. Името според Аристотел е само изходна форма на думата на дадено съществително (именителен падеж), а всички останали форми са отклонения. По същия начин приема, че формата на глагола е само 1 лице единствено число, а всички останали форми са глаголни отклонения.
Именно Аристотел пръв разграничава именните от глаголните предикации, а във фонетиката разграничава гласни и съгласни звукове, определя мъжкия, средния и женския род на съществителните; говори за два типа ударение и се занимава със сричката; обособява два класа думи – пълнозначни и служебни. В своето произведение „За поетическото изкуство“ Аристотел анализира човешката реч: Езикът изобщо има следните части: елементарен звук, сричка, съюз, име, глагол, член, флексия, изречение.
Елементарният звук е неделим звук, но не всякакъв, а такъв, от който по природа излиза един съставен звук. Защото и у животните има неделими звукове, но нито един от тях аз не наричам „елемент“.
Той бива гласен, полугласен и безгласен. Гласен е елемент, който без тласък има слухово доловим звук, полугласен – който има слухово доловим звук след тласък, например с и р, а безгласен – който при тласък сам по себе си няма никакъв звук, докато заедно с имащи известна доловимост звукове става слухово доловим, например г и д.
Всички тези елементи се различават по положение на устата, по мястото на учленението, по гъстотата, по тънкост, по дължина, по краткост, а също и по ударение – остро, тежко и средно.
Сричка е звук без самостойно значение, съставен от безгласна и гласна. Така елементите г и р без а не образуват сричка, но с а образуват, например гра (Аристотел 1975: 89).
Езикознанието в Древна Гърция достига своя разцвет през 334 – 31 пр. н. е. в Александрия и Пергам. Започват да се появяват много филологически школи, най-известните от които са Александрийската и Пергамската.
Представителите на Александрийската школа основно се занимават със звуковата страна на езика. Те отъждествяват звуковете с букви и ги разделят на гласни и съгласни. Определят причастието като „дума, имаща свойствата както на прилагателно, така и на глагол, но без наклонение и лице“, а местоимението като „дума, употребяваща се вместо име и указваща определено лице“. Един от най-известните представители на тази школа е Аристарх от Самотраки. Той създава първия критичен филологически апарат. Установява осем части на речта: име, глагол, причастие, местимение, наречие, съюз, предлог и артикъл.
Друг виден представител на тази школа е Дионисий Тракийски. Той определя думата като най-малката част, свързана чрез речта, а изречението според него е словосъчетание, изразяващо завършена мисъл. Установява наличието на двугласни, плавни и двойни съгласни; приспада прилагателните към имената, които се менят по падеж и число. Според Дионисий глаголът е несклоняем и изразява действие или страдание. Откроява общо осем глаголни категории: пет наклонения (изявително, повелително, желателно, подчинително и неопределено), три залога (деятелен (активен), страдателен (пасивен) и среден (медиум)), четири вида – класификация, която недвусмислено издава смесването на аспектуалните субкатегории вид и действие, образи (фигури), три числа (единствено, двойствено и множествено) и три спрежения, като при глагола освен това се реализират и категориите лице и време (сегашно, минало и бъдеще, при което темпоралното микрополе на миналото е представено от четири времена: продължително, предварително, преждевременно завършено и неограничено) (Китова-Василева 2012: 157).
Зенодот разграничава артикъл, местоимение и открива двойственото число. Аполоний Дискол и Елий Херодиан разработват граматичната система, която се използва в основата на днешните граматики. Аполоний Дискол е автор на най-известната гръцка граматика. Както е добре известно, александрийската школа обособява граматиката като самостоятелна наука.
В заключение може да се направи извод, че приносите към езикознанието на древногръцките мислители са изключителни и те оказват първото най-значимо влияние върху развитието на науката за езика на европейския континент. Постигнатото от граматиците от онази епоха се превръща в твърда основа, на която по-нататък се развиват и други лингвистични традиции, а гръцката граматична терминология в нейната латинизирана форма остава в употреба и до днес.
БИБЛИОГРАФИЯ
Аренс 1975: Arens, H. La lingüística. Sus textos y su evolución desde la antigüedad hasta nuestros días. T. 1. Madrid, 1975.
Аристотел 1975: Аристотел. За поетическото изкуство (Поетика). София, 1975.
Китова-Василева 2012: Китова-Василева, М. Любовта към словото. За изворите на науката за езика (от древността до края на Ренесанса). София, 2012.