Вариативността на пунктуационните знаци в края на изречението – точка, възклицателен знак, въпросителен знак, многоточие – проявява валидността на практика на интонацията редом с предикацията в нейната финалност като постижимост. От друга страна, не е без значение обстоятелството, че възклицателният и въпросителният знак са експликатори на модуса преди всичко и в определяща степен. Целта на изказване, казано иначе, е презентация на модуса по пътя му към когницията и креативността. На следващо място трябва да се отбележи, че в устна форма това е присъдено на интонацията, на гласа като фоника, което недвусмислено издава когнитивната „съкровеност“ на човешкото съзнание, на аз-а. Паралелността на дефинитивните признаци ангажира субекта и в неговата автокогниция, чиято референция изцяло принадлежи на модуса му като метаезик на вербално равнище.
Предвид и на изоморфизма в синтаксиса формалните белези и функционалността като самоцел не са обективно и вярно основание за обяснението на номенклатурата на изречението с оглед на неговата философия и аксиоматична, когнитивна характеристика. Коректната парадигма от номенклатурите е във връзка, разбира се, и с пунктуационния знак в края им съответно. Не може да не се отчита, че пунктуационният знак в края на изречението е аксиоматичен, но не е единствен като графична вариация. Графичните вариации в края на изречението доказват категорично, че означеният край на предикативната структура като приключена за това граматическа оформеност не е независимо от интонационната завършеност, която специфично реферира модалността в нейния широк, в това число и дълбинен, когнитивен в същността, смисъл – модуса като импликативна когниция с вектор интро-. Присъствието на въпросителния знак, на възклицателния знак, на многоточието също така означават равностойността на дефинитивните характеристики, първо, комплексното им присъствие във всички случаи, второ, без субординация помежду им, трето, и извеждането им като коефициент – на всяка една от тях (характеристиките) при комуникативноперспективната валидация на единицата (предикация – изречение), четвърто. Затова синтаксисът има номенклатура интонационно построено въпросително изречение, наред с въпросителните думи, които са пълнозначни и непълнозначни пак и също заради модуса на субекта на езика, на аз-а, на човешкото съзнание, което само по себе си се поставя във фокуса на когницията и евристичността (доказват го себе (се/ си) – вж. Георгиева 2009).
Въпросителните частици, както между впрочем и модалните – утвърдителни и отрицателни, са метаезик, след като определят сами по себе си статута на изречението като синтактична оперативна единица с комуникативна себестойност. („Между впрочем“ в предходното ни изречение е модусът и метаезикът ни като характеристика на текста ни на изследването. Автооблигация. Миниатюра на изследването и на авторството ни.) Парадоксът и тук – непълнозначни, но думи!, даже сами изречения, малко отстъп, но в същото време просто изчерпателност, е своеобразно доказателство за нашето изследване – модусът ги категоризира, а тази категоризация им придава статута на релевантни езикови единици, което дава основание да бъдат собствено метаезик. Ето нова позиция в синтактичната парадигма на метаезика като релевантен езиков, най-общо казано, параметър. Метаезикът безспорно е вербализирана форма на модуса като когнитивен феномен.
Ние смятаме обаче, че търпи когнитивна ревизия корелацията същински и несъщински въпрос. „Несъщинският“ въпрос е свръхсъщински всъщност (държим сметка за стилистиката в нашата експликация тук именно). Несъщинският въпрос и риторичният въпрос преди това са в парадигмата само и единствено на модуса, и то в най-тесния смисъл.
Когнитивният подход в синтаксиса на изречението обяснява парадокса „несъщински въпрос“.
Метаезикът в синтаксиса е и в изречение, което формалноописателният и функционалният метод номинират като въпросително по форма и възклицателно по съдържание. Това е провокацията, която метаезикът проявява, пунктуацията е неговият строг синтаксис с комуникативната му себестойност. Има и случаи, при които въпросителната дума не модулира и не формира въпросително изречение:
Например:
Ясен ли съм? (Т. Д. „Поразените“);
„Студент бил!“ (Т. Д. „Поразените“);
– Че как така? – удиви се Богиня. (Е. А. „Свети вълк“);
– Къде да съм? Тука. (Е. А. „Свети вълк“);
– Къде си ме довела!
– Защо си зарязал жена си ... бременна. Какво търсиш чак тука ... (Б. Б. „Преселението“)
Това се отнася и за многоточието в края на изречението. Този пунктуационен метаезик доказва неизчерпаността на модуса на колебанието за продължителността на информативността като пропозитивна стойност или пък на неудовлетвореността от количеството и/ или качеството на тази стойност. Среща на когниция и автокогниция или предизвикана евристичност, така да се каже.
Тук може да се отбележи, че в тези случаи модусът като свръхдълбинна семантика на модалността – повърхнинна, вербална категория, извежда пред скоби като релевантност модалността – от четирите дефинитивни признака. Редуването между интонация и модалност съответно в устна и писмена форма показва както равностойността на признаците, така и значимостта на пунктуацията като метаезик и вербализирана референция на модуса на субекта, на неговия метаезик.
Тази съвместност и дифузност между признаци и форми на презентация придава категоричност на когнитивния подход, в чийто „епицентър“ е човекът, субект на езика. Това от своя страна подчертава верификативната природа на пунктуацията като част от парадигмата на метаезика и сама по себе си метаезик, което недвусмислено я позиционира като технология на разбирането в комуникативната процесуалност, да я наречем – четене, писане, говорене, слушане.
Пунктуацията може да позиционира части от предикацията в една или друга тяхна категориална разположеност – еднородни или нееднородни части; обособени или просто части на изречението; обособени или вметнати части; вметнати части или части на изречението. Пунктуационният знак може да изважда части на изречението и да позиционира части на изречението.
Например:
Мария, тръгна ли навреме?
Тръгна ли навреме, Мария?
и
Мария тръгна ли навреме?
Тръгна ли навреме Мария?
В първия вариант имаме обръщение, докато във втория става въпрос за подлог (субект). Вариативността адресат и агент е право и потенция на модуса на субекта, а пунктуационният знак валидира това и експлицира метаезика, който преди това е на дълбинно равнище.
Точно тази верификация извежда като релевантни дефинитивните характеристики на изречението.
Прилагането на когнитивния подход може да осигури стабилно езиково съзнание, което да функционира като езикова грамотност и висока култура – на комуникативно и социално равнище.
Формалният критерий налага инерция на аналогията, при която се анулират когнитивно-евристичните потенции и след тях и въобще комуникативната перспектива на езика. Това е една от сериозните причини, наред със субективните естествено също така за пунктуационните грешки. „Колебливото“ езиково съзнание не е „приучено“ неизменно да разбира същността на структуриране и съставяне на изречението, а е моделирано да държи сметка за лексикалните експликации – съюзи, съюзни думи, съчетания с тях. Затова поставя запетая или сляпо последователно (тогава изключенията са сигурните грешки, просто защото е вариативна лексикалната комбинаторика въобще), или просто многото съюзи и вариативността го затруднява като памет за този регистър и то не поставя запетая, където е необходимо. И се стига до парадокси да се поставя запетая между подлога и сказуемото при разширен състав и предикация сред предикация, разположена като поредност на експликаторно равнище.
Например:
Споразумението е създадено *преди да е ясно кой ще бъде кандидат, каза още тя.
Абитуриентските балове*, събуждат по-скоро негативна реакция сред обществото.( „Галъп“: Почти половината пълнолетни българи имат проблеми с правилото за пълния и краткия член, 21.05.2018);
В здравеопазването думите „достъпност“ и „безплатност“*, се заменят с „връзки“ и „пари“ (19 октомври 2018);
Без свобода на словото*, няма истина! (заглавие, 22 май 2019);
Решението да се явим отделно* беше на ВМРО.
Всъщност пунктуационните грешки проявяват непоследователността при прилагане на подход в обяснението на пунктуационния знак при комплексно отчитане на всеки от признаците предикативност, модалност, интонационна завършеност и граматическа оформеност.
Макар*, че не познаваше нито един от фермерите, преди да влезе ... (5 декември 2019)
Двамата разговаряха за големите успехи в спорта на България, както и трите световни първенства* които се провеждат в момента у нас. (16 септ. 2018);
Замесени в далавери*, ми дават фалшиви оценки (заглавие, 19 юни 2019)
Според данните от разследването полицейският началник е осигурявал безпроблемното преминаване на нелегално произведените цигари към Гърция* като е спускал устни заповеди кои камиони да пропускат* на подчинените си. (19 октомври 2018);
Като има данни за лобизъм* да се обади на главния прокурор! (13 юни 2018);
..., а темите, засегнати в докладите* бяха изключително интересни и актуални
... може да спечели*, само ако консолидира всички, които биха искали да променят ... (30 юни 2018);
За рейтинга си ли работи* или за България. (3 юли 2018);
Първо*искам да кажа, че ... (29 август 2018);
Ръководител ли е *или интригант.
Затова така се греши при поставяне на запетая при обръщението. Ограждането му със запетаи, ако е сред частите на изречението, и съответно от едната страна – когато е в абсолютно начало или абсолютен край, съответства на тезата ни за метаезика като вербализиран модус на субекта на езика – продуцента на предикативни единици с комуникативна стойност. Това се доказва и от емотивните частици при обръщението като словоред, предвид на пунктуацията.
Единствено пунктуацията например е маркерът, който променя синтактичната позиция на именната семантика – обръщение или подлог, адресат или субект на действието. Метаезикът всъщност е релевантният критерий, който осигурява останалите дефинитивни признаци – предикативност или модалност и (при) константна граматическа оформеност:
Мария, Иван и Петър тръгнаха ли?
Иван и Петър тръгнаха ли, Мария?
Тръгнаха ли Иван и Петър, Мария?
и
Мария, Иван и Петър тръгнаха.
Тръгнаха Мария, Иван и Петър.
Тръгнаха, Мария, Иван и Петър.
Тръгнаха Иван и Петър, Мария.
Вариативността, която предлагаме за илюстрация на тезата ни за релевантния пунктуационен знак като метаезиков експликатор, е категорична. Когнитивизмът проявява определящото съзнание и самосъзнанието като съдържател на модуса в неговата автоевристичност и собствена креативност и подчертава, че останалото – комбинаторика от признаци на експликаторната диада мислене – език, е функция. Т.е. модусът е коефициентът, чиято вербализация е метаезикът в неговата парадигма, където е и пунктуацията и нейната единичност и самостойност едновременно в определени случаи.
Вариантите, предложени илюстративно по-горе, в случаите с точка (индикатив), са и доказателство за единствената релевантност на модуса, на метаезика във вида му пунктуационен знак (запетая) за изречението като синтактична единица с комуникативноперспективна стойност. Граматическата оформеност не служи за това в този случай. Индикативът като класическа, представителна презентация на модалността и интонацията са равностойно „разтворени“ в предикацията. Пропозитивната хомогенност е толкова безспорна, че предполага и налага метаезика за коефициент за комуникативна стойност – осигурява смисъла. Този случай с обръщението с подвластна на омонимията вариативност като абсолютна експликативност категорично доказва истинността на тезата ни за метаезика и пунктуацията.
На помощ е модусът. Единствено. Дори позицията е подвеждаща. Контактът е релевантен само с метаезика тук (за позицията, контакта и дистанцията като параметри на синтактичното отношение вече писахме).
Пунктуационният знак в края на изречението и самостоятелната му функционалност като модулация в съответствие единствено и само с модуса на субекта на езика, като израз на неговата валенция спрямо продуцентството му и спрямо продукта – като две страни на едно цяло – е метаезик в графическа форма. Пунктуационният знак е самостойна позиция в синтаксиса на метаезика, в парадигмата на този феномен.
БЕЛЕЖКИ
1. Якобсон 1983: Якобсон, Р. Поэзия грамматики и грамматика поэзия // Семиотика. – М.: Радуга, с. 462–482.
2. Алексиева, Ел. Свети вълк. Факел експрес. 2018.
3. Биолчев, Б. Преселението. Книгоиздателска къща „Труд“. 2018.
4. Димова, Т. Поразените. Сиела. 2019.
5. Медиапул; Фрогнюз; Фактор; ПИК; Епицентър.
БИБЛИОГРАФИЯ
Георгиева 2009: Георгиева, М. Синтактични аспекти на гносеологическата недостатъчност. Дефицити на предикацията. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. София.