В тази езикова бележка се разглежда проблемът при употребата на така наречените паразитни думи (което приемам като остаряла формулировка) и отражението на този процес върху обществото и обществената действителност. Паразитните думи (понякога звукове или изрази) са тези части от изречението, които не са реален носител на информация и се използват за избягване на мълчанието или за „украсяване“ на речта. Често присъствието им се свързва с несигурност от страна на говорещия. Макар и по-рядко, тези думи и изрази се срещат и в писмен вид.
Наличието на паразитни думи и изрази понякога е невинна грешка, която всеки е правил, в един или друг момент. В някои отношения, използването им е с цел говорещият да събере своите мисли, преди да се изкаже напълно. Сериозният проблем се появява в честата им и натрапчива употреба, която е основен белег на ниска езикова култура и липса на вкус към езика. Интересно е, че общество като нашето, за което красотата, в целия спектър на своята субективност, стои на пиедестал, не обръща голямо внимание на речевите си похвати. А едно е сигурно, бедната езикова култура има много отражения, но едно от тях категорично не е това на „красивото“.
В статията „Патериците на речта ни“ Владко Мурдаров определя наличието на паразити като „безпомощност“ при използването на езика. Днес, мащабът на тази „безпомощност“ е заплашително голям и тази проблема се нуждае от драстични мерки, защото редом с думите се променяме и самите ние. Тенденциозно, българското общество се опитва да докаже своя имидж чрез езика, да придаде усещането за по-стегната и по-експресивна реч. Действителността обаче показва, че зад тези речеви похвати се крие точно обратното. Доказателство за едно общество, което, за жалост, в по-големият си процент е неграмотно, а описаните примери в тази езикова бележка са в следствие на излязлата извън контрол ситуация. Затова по улиците чуваме „междувпрочем“. Дума, плод на нечие въображение. Както и „викам“, употребата на което се намира на границата със здравия разум.
Езиковата си бележка реших да подкрепя с различни примери, като основният такъв, върху който се крепи това проучване, е запитване – анкета до 13 души.
- Накъсване на речта
„Ъ-ъ-ъ“ и „А-а-а“ са често срещани в повечето ежедневни речеви ситуации. В анкетата всички запитани отбелязват, че тези звукове накъсват разговорите.
Тази тема представлява огромен интерес за учените и изводът за тяхното наличие се свежда до две основни причини. Едната е, че чрез вмъкването им говорещият „си дава време“ (секунда-две), за да събере мислите си и да формулира становището си. От една страна, тази практика е необходима, защото думите трябва да бъдат премисляни, а не директно изказвани. От друга страна, прекалено голямото им наличие ненужно усложнява възприемането на информацията, а често води и до дразнения при слушателя. Пример от интервю на Мая Манолова:
– Ъ-ъ-ъ, има… Имаше един такъв, ъ-ъ-ъ… Има един такъв период, ъ-ъ, във, ъ-ъ, историята на партията, в която бях…
Другата причина за тяхното наличие е бедната езикова култура и неспособността от страна на говорещия да използва речниковия фонд на езика в дадена ситуация.
- Сказуемото „викам“
Една от паразитните думи с най-честа употреба в българската езикова реалност е сказуемото „викам“, при пресъздаване на диалог.
Неотдавна, едно известно българско риалити шоу отрази следната ситуация - мъж разказва на жена своята лична история. Ето го и неговият разказ: „Имах едно момче приятел, който беше. Вика, а бе, яла, вика, в църквата, вика, има сватба, вика, ще помагаме, вика, на свещеника, вика. И той накрая дава сладко, бонбони и така нататък… И аз, викам, хубаво, викам, аз, викам, не съм кръстен. Той, вика, няма значение, вика, нали ние ще кажем на попа, няма се притесняваш…“.
Валери Божинов, в разказ по време на интервю, употребява 21 пъти сказуемото „викам“/„вика“, редом с други паразити като „нали“ и „ъ-ъ-ъ“: „Звънях на един човек, който има един сайт, няма да го говоря. И му викам, ’щот’ ми е простено, нали, говоря за жълт сайт, простено е. Ама, има сигурно десет новини има, пет новини за мене има. И му звъна, и викам, човек, ъ-ъ-ъ, добре, викам, какво трябва да направя, викам, за да спреш, викам. Независимо дали, викам, то е само негативно, викам. Аре, аз не ме интересува, викам, ти само негативни неща пишеш. Викам да, ми нещо трябва да направя ли. Викам, кажи. Ми не, вика. Не мо’а направиш нищо, вика, ти си, вика, такъв човек, че аз примерно имам десет новини за тебе, вика. Вика ти си про…, вика ти си продаваш така, вика. Ти, вика, ти правиш тираж. И викам ча’й са, ’начи ти с мойто име, викам, Иване, викам, искаш да си пра’иш реклама ли?
И в двата горепосочени примера, информацията се превръща в изключително трудна за възприемане, а смисълът трябва да се търси между всички изброени „викам“.
- В предвид, на превид, междувпрочем
При тези случаи наблюдаваме паразитно прибавяне на предлозите в, из, на към сложното наречие предвид. Всички изброени примери в тази група се откриват и в писмената реч. Моско Москов описва този проблем в „Български език и стил“, 1974г.: „Сложното наречие предвид се употребява с глаголите имам, нямам и вземам: имам предвид, нямам предвид, вземам предвид. В неизисканата разговорна реч между глагола и наречието се вмъкват неправилно предлозите в, из, на:
Имам в предвид; имам из предвид, имам на предвид.“
В социалните мрежи често ставаме свидетели на богатото въображение на носителите на езика, стане ли въпрос за плеоназма на предлозите:
„Имам из напредвид“, „Имам из впредвид“, „Имам впредвид“, „Имам в напредвид“ и др.
Присъствието на „междувпрочем“ в речта най-вероятно води началото си от смесването на между другото и впрочем. Комбинацията от двете образува безсмислица, която обаче все повече се настанява в ежедневните разговори и не прави особено голямо впечатление.
- Очевидно, в смисъл, естествено и др.
В състава на тази група влизат още и: „нали“, „значи“, „всъщност“, „буквално“, „просто“, „Де факто“, „фактически“, „разбираш ли“ и др. Функцията им е основно стилистична, а в смислово отношение рядко допринасят. Употребата им е безразборна, а в рамките на едно изречение е възможно да бъдат чути/изписани поне два-три от изредените примера.
Тази група най-ясно показва нуждата на говорещия да употребява паразитни думи. Чрез тях тактически се набавя време. В този процес разтягането на локуми сякаш придобива по-систематизиран вид и ако горепосочените примери се използват внимателно, те дори не биха попаднали в графата „паразитни“. Следващата характерна черта обаче е с много по-негативна страна. Това е афинитетът на хора с по-ниско образование да звучат по-интелигентно – да поддържат имидж. „Фактически“ е особено популярна дума за тези хора; „В смисъл“ въвежда изречения без смисъл; Всичко е „Очевидно“ и „Буквално“; С „Де факто“ може да се обясни и най-сложното математично уравнение, а ако говорещият се колебае за някой от горепосочените изрази, просто прибягва до въпроса „Разбираш ли“ минимум в средата и в края на изречението, за да получи одобрението на събеседника си.
- Паразитни/неуместни обръщения
Обръщенията: „бате“, „брат“, „братле“, „мой“, „човек“, „маняк“, „луд“ и много други се използват неуместно и постоянно. За употребата им полът и възрастта на събеседника не са от значение. По този начин се назовават както приятели и приятелки, така и роднини, а често и непознати. Повечето паразитни думи са безобидни в умерена употреба, но специално тази група обръщения трябва да бъде редуцирана до минимум и премахната. Всъщност тя се установява като речеви навик с впечатляващо бързи темпове, а на хората като че спира да им прави впечатление. Често срещан пример е момичетата да говорят помежду си на „брат“, а в някои среди тези обръщения се използват и на публични места от деца към родители.
- Паразитни фрази
Години наред най-популярните паразитни фрази у нас бяха: „Не знам, ти си знаеш“; „К’вото такова“; „Нещата са такива, каквито са“; „Ще стане, каквото ще стане“; „Доста добре“. В последно време обаче се наблюдава нов стил в употребата на фразите, а изброените започват да избледняват, макар и все още да се използват. Новите фрази са трудни за описване, основно защото са със сравнително преходен характер. Основният източник за тях са социалните мрежи, а по-точно – хумористичните видеа, в които се осмива някаква действителност. Оттам се заема най-забавният пример и масово започва да се употребява в разнообразни ситуации. Конотацията на тези нови фрази е толкова абстрактна, а понякога и лишена от смисъл, че не представлява огромно значение кога точно ще бъде употребена. И ако вече остаряващите примери за паразитни фрази изразяваха незаинтересоваността на едната страна в диалога, то тези явно заявяват интересите на едно цяло поколение. Поколение, за което нищо като че не е сериозно или гротесково, а дори и да е – не това е важното. Важното е да е забавно и „ненапрягащо“.
Примерите за паразите в речта са много, а разгледаните в рамките на тази езикова бележка покриват една съвсем малка част. Ще бъде грешно да заклеймим този клас думи само и единствено като показател на ниска езикова култура. Сами по себе си тези думи не нанасят непоправими щети. Истината е, че отделени в парадигматичен ред, те са напълно безобидни. Ние самите, като носители на езика, сме отговорни за използването им. Причината за появата им и превръщането им във вредни се крие не в думите, а в нас. Този проблем е сериозен и поради ред други причини. Думите ни имат сила, която често не осъзнаваме. Те са наш огледален образ - като отделни индивиди, но и като общество. Думите, които избираме да използваме, са материалния облик на мислите ни и в този ред на мисли е хубаво употребяващият ги да се замисли, да се отнесе сериозно към ситуацията, а след това да претендира. Пример за това е развихрилото се национално недоволство след попадането на България на 111 място в света по свобода на словото. Обикновеният българин дори не се замисли, а бързо започна да пише гневни статуси в социалните мрежи по проблемата. Надълго и нашироко се вихреше недоволство. В границите на същото това общество, което само поставя речевите си вериги. Това общество, което предпочита да се крие зад паразитните думи и да решава проблемите си с „де факто“ и „всъщност“.
Нашата българска действителност е нашата речева действителност. Преди да сочим с пръст и да упрекваме всичко и всеки, е добре да се вгледаме и вслушаме в самите себе си. Промяната в голямата картина е в процеса, във всеки отделен щрих. Днес може да започнем от думите си, а утре – да сме ключът в решението на големия проблем.