Смъртта винаги е скандална и този ѝ образ преминава през различни културни представи, както в Източна така и в Западна Европа. В зависимост от възприемането на Бог или Боговете, това табу е по-силно или по-слабо премълчавано. В смисъла на феномена за говоренето за смъртта – некролозите и съобщенията за смърт се оказват еволюционно израстване на съзнанието на обществото. Сам по себе си този жанр се развива и налага в българското културно пространство от средата на 50-те години на XIX век, с което своеобразно бележи зрелостта на българските възрожденци и до голяма степен модернизира и дава завършеност на образа на родния интелектуалец. Некрологът, проникнал чрез френското културно влияние във възрожденската ни преса малко преди средата на XIX век е еманация на европеизацията на, тогава все още подчинената на Османската империя, България. Усвояването на този жанр показва не само културното и интелектуално израстване на нацията ни, но и в огромна степен допринася за развитието на езика ни, както на лексикално (терминологично), така и на стилистично ниво. Историята на българския некролог и съобщенията за смърт започва от печата, който устремно се развива в България от 40-те години на XIX век. Пътят на този некрожанр, както го нарича Елена Налбантова, у нас не е самороден или по интуиция, а е наложен модел, символизиращ модернизираното съзнание на новото поколение образовани българи. Моделът е привнесен изцяло от френския опит, като до ден днешен този жанр сам по себе си е автономен, различен и многопластов. Настоящата статия има за цел да проследи развитието на жанра в Европа и появата на този тип текстове в България и последващото им развитие от гледна точка на лингвистичните, културни и идеологични търсения на българските възрожденци. Некролозите, съобщенията за смърт и публикациите за починали в пресата освен идейните и културни пропаганди, които носят са и своеобразно продължение на обредите, както и начин да се наложи идеален образ на смъртта в обществото. Опит да се подтисне ужасът и да се изведе напред идеалът в смъртта, което би могло да говори в някаква степен и за модернизация на фолклорното съзнание.
История на смъртта
До XI век по ред културологични причини смъртта се е възприемала като „опитомена“ – тя е била публична, приемана и контролирана. Това се доближава до християнския модел, където починалите са близо, където кончината не прекъсва континуитета на битието. В това отношение „опитомената смърт“ се разграничава от тази от най-древната история, където има страх от смъртта и некрополисите са извън града. Едва около пети век мъртвите са допуснати в града, в и около църквите, заради култа към светци и вярата във Възкресението. В диахронното русло на духовното развитие на обществото от XI до XVII век се появява усещането за смърт на личността. Смъртта се персонализира, животът и уникалността на съществуването се утвърждават, погребенията стават индивидуални с параклиси за благородници, преди крайно да се демократизират чрез личните гробове. Мъртвите тела устремно се увеличавали, но били светкавично крити – ковчегът бързо се затварял, покривал се с пръст, а дори и за важните хора материализирането на личността след смъртта се е случвало с надгробна фигура от дърво или восък. Писането на завещания в този период започнало все по-широко да се разпространява във връзка с увеличаващото се значение на семейството. През XIX и XX век „твоята смърт“ кореспондира с епохата на Романтизма, когато смъртта на любимия се е изживявала театрално и трагично, въпреки надеждите, че двамата отново ще бъдат заедно и след смъртта. Приблизително от средата на XX век, смъртта става медицинска и професионализирана с намесата на други хора, които трябва да помогнат за постигането на „лека“ смърт.
Тези еволюции във възприемането на смъртта не следват строга и последователна линия на развитие. След триумфа на Средновековната християнска смърт, Мишел Вовел подчертава появата на нов тип чувствителност – с Ренесанса ужасът и страхът се маргинализират от факта, че се появяват три тълкувания на смъртта – религиозно (въпреки че протестантите не признават Чистилището след смъртта), хуманистично (стремежът към по-добър живот ден и битовите нужди ограничават мисленето за смъртта) и фолклорното (адът е осмиван). Така се стига до периода 1580–1730 година (Барока), който се характеризира с „тотално изкореняване на страха от смъртта“. През XIX век, буржоазията „използва смъртта в своя полза“ като поставя свещеника в сянката на лекаря и пренася скръбта и загубата на ближния в „светските“ гробища. В този период съжителстват всякакви форми на вярвания – сигурността на вечния живот, пълна липса на вяра в него, религиозни или философски размисли за смъртта, религиозни или политически надежди в живота и смъртта. Трябва да се има предвид, че тези философии се развиват по своя географска логика. По този начин „опитомената смърт“, която е силно развита в САЩ и Англия през XX век среща определена съпротива в Европа. Смъртта е дълбоко крита в католическа и протестантска Европа, за разлика от отношението към нея в православния свят.
Смъртта винаги е дебнеща, но потискана, въпреки че е константна в медийното пространство – внезапна и често пъти жестока във войни, злополуки и бедствия или пък бавна и мъчителна при продължителни болести и кома, или институционализирана и бюрократична, или все повече в днешно време – свързана с медицината и офактурен или все по-индивидуализирана според немския философ Норберт Елиас[1]. И така става ясно, че антропологичния подход, който подкрепя историческите анализи, формира фундаментален контекст за измерването и представянето на смъртта в пресата и това трябва да се има предвид, включително, за да се измери точното значение на историческата еволюция в представянето на смъртта. Въпреки че смъртта е константа в медиите, остава фактът, че в нашите напреднали общества, с увеличаването на продължителността на живота и намаляването на фамилното ядро, възможностите за личен контакт със смъртта са рядкост. Например изчислено е, че в Съединените щати човек може да живее 20 години и никой около него няма да умре. Разбира се, същото не би могло да се каже за Африка или Индия. В тази връзка, относителното изчезване на смъртта, което може да бъде придружено от нейната „демистификация“ и десакрализация, не ѝ пречи да остане табу или скандална по същество.
Тук може да се направи и условна уговорка, че споменатото отношение към смъртта съответства на концепциите на западните общества и е далеч от философията на екзистенца на други култури, което редица учени са доказали. При по-задълбочен анализ връзката със смъртта в западните общества не е една и съща. Всъщност добрата смърт, която е избрана, подготвена, контролирана и преживяна от умиращия човек с близки до него (семейство или общност) или със съпътстващи (специалисти по смъртта) в близък контакт с него означава ли края на отричането на смъртта? Подобно твърдение поражда въпроси дали усещането, че човек е в пълен контрол над процеса до самия си край е илюзорно отрицание, което вменява пълна власт и успокоение на индивида и обкръжението му. Що се отнася до факта, че това възраждане предвещава желание за скъсване с ритуалите от миналото, това отново не е очевидно, тъй като частният опит на подобна непопулярна смърт засяга само относително малка част от населението. Няма достатъчно основания да се каже дали тези практики заместват ритуалите като цяло. Неоспорим факт е, че обредните действия се развиват и променят, но необходимостта от ритуали изглежда антропологична константа в човешкото общество. Независимо от това, остава фактът, че във всяко общество съществуват концепции за добра и лоша смърт: въпреки антропологичните и манталитетни различия, африканските общества (които са склонни да бъдат анимисти) и западните (по-скоро християнските) общества са съгласни с идеята, че за добра смърт се смята тази, която се случва на по-късен етап от живота, достойната такава, тази, която ти позволява да си отидеш заобиколен от семейство и приятели в родината ти, която ти дава възможност да оставиш „земните си дела“ подредени.
Сред медийните жанрове, с изключение на литературните, които са запазени за представяне на смъртта сама по себе си или за тази на определени хора, много преди некролога и съобщенията за смърт се налагат оплакването (жалейката), след това възхвалата и накрая погребалното слово. Съществуват също и епитафии, и завещания, жанрове, които в определени моменти стават литературни жанрове. Тези жанрове обаче не присъстват в пресата, като изключение правят случаите, когато смъртта служи на по-далечни от нея самата причини, например се цели да се постави акцент върху културна или друга новина. Тези жанрове намират място в специализирани, професионални или общностни медии, което в някаква степен съответства на личната сфера, прераснала в общност. В днешно време е много рядко срещано тези частни съобщения за смърт да стигнат до национални медии освен в определени области или в силно кодифицирани ситуации. Накратко, тези жанрове са сериозно ограничени от контекстуалното си съдържание: личното пространство се припознава като сакрално за разлика от настроенията в предходните обществени нагласи и само малък брой хора ще бъдат показани в „подобна светлина“, заради ограничения, конфиденциалност на лечението, тираж и т.н.
В съвремието един от най-често срещаните жанрове, говорещ със смъртта, покойниците и обществото е този на некролога. Историята му във формата, в която го познаваме днес не е кой знае колко дълга – през 1835 година “Dictionnaire de l’Académie Français” посвещава статия за съобщенията за смърт като ги определя като „кратки писания, посветени на паметта на значими хора, които наскоро са починали“, а най-изобилният жанр е този на некролога. През 2007 година “Petit Robert” определя некролозите като „биографична бележка, засягаща човек, който наскоро е починал“. Сравнението на тези две дефиниции показва стабилността на този тип дискурс през последните два века на съществуването на жанра. Етимологично думата „некролог“ се отнася към факта, че някой е починал, всъщност, некролога е наследил вековната традиция на възхвала, в която даден човек е почетен с ласкателства в зависимост от мястото и времето, когато е починал. В миналото лицето на некролога се е проявявало като възхвала (Древен Рим), похвално слово (в религиозен контекст) или като manifesto mortuario (известия, разлепяни по улиците на средиземноморските страни, когато някой почине). По този начин темата за смъртта ескалира, като целта е да се преодолее по-лесно мъката, да се почита паметта на починалия или да се обединят тези, които са останали. В това отношение некрологът е един от най-значимите обреди за памет в съвременния свят, който отразява основните ценности на дадено общество. През XIX век, вестниците публикуват некролози под формата на журналистически текстове, които проследяват биографията на известни за времето си личности, които са починали. Все пак тези текстове имат нужда от известно време, за да си осигурят определено място във вестникарските колони. Първоначално те се появяват спорадично, на различни места във вестника – от първа страница, определена за „горещите новини“ до рубриката „други новини“. В края на XIX век западната преса вече е обособила рубрика „Некролози“ във формата, в която я познаваме и до днес[2]. От този период нататък тази рубрика се стабилизира и вече е сред утвърдените журналистически практики. В днешно време вестниците имат установена традиция при публикуване на некролози, най-често на страниците „Общество“ и дори ако думата „некролог“ не се използва, заглавието на колоната често е лексикално и съдържателно определено. Некролозите във френските ежедневници “Le Monde” и “Le Figaro” (двата вестника, които най-често публикуват подобни съобщения във френската национална преса) използват „Изчезване“ и „Тежка загуба“ като заглавия на рубриките си. В този смисъл трябва да се отбележи, че табуто около смъртта пречи на използването на думата „некролог“ във вестникарските колони. Въпреки че некролозите сами по себе си реферират към смъртта, за заглавия се предпочитат евфемизми вместо „ужасяваща“ лексика. Жанрът на некролога става силно кодифициран. След кратък абзац, предназначен да обяви смъртта (а понякога и обстоятелствата за настъпването ѝ: дата, място, причина и т.н.), статията обикновено се колебае между разказ на живота на починалия човек и повече или по-малко възторжена почит към личността. Дължината на некролога варира като зависи от известността и значимостта на починалия, като може да бъде кратка бележка за смърт от няколко изречения до две страници описание на делата, идеалите и живота на човека. Въпреки различията във вариациите на некролога, съобщенията за смърт са по-ограничени в размера и формата си. Обикновено тези съобщения са написани от близки на починалия. Публикуването им е платено и по тази причина се подчинява на установени практики, които самите вестници налагат – редакционни стандарти, но също така се взима и предвид, че това е платена поръчка, която изисква определени похвати по отношение на лексикалната формулировка, както и наложени стандарти в създаването на образа на покойника. Жанрът е обособен от редица специфични особености и значими поджанрове подпомагащи имплементирания дискурс, представящ смъртта и мъртвите. Жанрът претърпява своята еволюция в обществото, което отразява и съпътства.
Съществува „теза“, според която, ако смъртта не може да бъде представена или казана, то това се дължи на факта, че тя е неизвестно предизвикателство, което поражда страх и безпокойство в обществото и е превърнато в табу. Това твърдение обаче се отнася най-вече за смъртта в първо лице единствено число, с изключение на случаите, когато това пряко подхранва собствените ни тревоги. В тази връзка Луи-Венсан Тома говори за различни форми на неизказване на смъртта. По този начин той изброява лексикалните процеси на евфемизация, табуизация, мълчание, перифраза и увъртане[3]. Тези лексикални процеси могат да се трансформират във фразеологизми в отъждествяващ регистър („той почина“), или да влязат в жаргонния регистър („ритна камбаната“, „гушна букета“), потвърждавайки очевидната роля на жаргонните изрази с катарзисна функция. И накрая, той припомня, че макар да има три от четири синонима на глагола „да живееш“ на френски език, има повече от тридесет за глагола „да умра“, без да броим парафразите[4].
Дискурсивните паравани може би са базирани на лексикална деформация или на „разводняване чрез риторика“, според френския философ Владимир Янкелевич, това е обичайно, когато се цели да се придаде голямо значение на разказа, и тъй като тази страна на смъртта и задгробния живот не могат да бъдат включени в дискурса не остава нищо друго освен „разказа за това лице на смъртта, който е биография и романтиката на отвъдното, което в крайна сметка е фантастична приказка“. Този вид апофатични инверсии, които целят да говорят за смъртта чрез вменяване на образи, които тя не е, предполагат, че смъртта е противоречие или противоречи на живота[5]. Все пак препратките към неизказаността са прекалено опростяване и неизясняване на въпроса, ако не посочим към кой набор от явления се отнасяме. Наистина има психически, психологически и културни явления, които обясняват трудността за говорене или за неща, които може да не се казват. В лингвистиката обаче каквото може да се каже се казва, а това, което е казано винаги е значещо. Разбира се, не е едно и също нещо да се говори пряко или косвено, в който и да е регистър, начинът, по който се правят препратките и тяхната подредба във фразата и в дискурса са значими. В езиково отношение „неизказаното“ няма значение. Същото се отнася и в образното илюстриране на смъртта и мъртвите тела, въпреки че понякога целенасочено се избягва директния образ на тази абстракция, лексикално тя не е показана по-малко, но се използват определени стратегии, които предстои да бъдат описани.
Интерпретирането на разказа е с една единствената функция да прикрие по подразбиране или чрез свръхопростяване, като би могла да се допусне и идеята, че разказът е единствената или предпочитана форма да бъде предизвикана смъртта. Разказването е част от изграждането на идентичността на социалните групи. Вярно е също, макар и не напълно, че медиите черпят опит от приказките, митовете, легендите и литературните текстове. Представянето на смъртта чрез най-широките медийни платформи говори за света и поставя нашето виждане за това, което е реално, като ни представя своя субективен поглед. Понякога тези истории са толкова емоционално натоварени, че прехвърляме рамките на наративното отъждествяване, като го трансформираме в достоверност, в наша собствена реалност, въпреки че знаем, че идентичността задължително се изгражда чрез разкази, прекроени в „основни истории“ за случая. В този смисъл може да се обобщи – мода, за разказване на истории в медиите, която кореспондира към опростяване, тъй като разказът по никакъв начин не може да представлява началото и края на изграждането на идентичността. Следователно трябва да се припомни, че самоличността надхвърля разказаната идентичност. Наред с фундаменталната роля на наратива, който е основният начин за изграждане на идентичност, участват и други регистри. По този начин се включва интерпретацията, веднага щом разказът се схване в смисъла му на поучение, когато започне да бъде мислен над рамката на конкретиката на случката, за да се обясни какво е това. Авторът продължава с обяснението, което се определя като размисли върху специфично явление и неговото тълкуване чрез различни логики, той насочва към реакции към действието, които са допустими за всички не само за тези, които са били свидетели или част от случката, която в последствие е преразказана и интерпретирана. По тази причина френския философ Жан-Марк Фери очертава ход, който да завърши динамиката на изграждане на идентичности, която нарича „реконструкция“, целяща да обоснове аргументацията, взимайки предвид и други основателни причини, намерени и контекстуализирани с цел избягване на всяко нетърпимо идеологическо отклонение, макар и оттенъците на относителността. Всички тези аспекти взети заедно взаимодействат в емоционалната и рационална конструкция на идентичности, съсредоточени в действието, което само по себе си е заредено с емоция и причини. Динамиката на категориите описани от Жан-Марк Фери са ценни по отношение на множеството гледни точки, които медиите, включително и съвременните, възприемат, когато обявяват и говорят за смъртта, и най-вече в колаборацията на езикови и когнитивни феномени, за да се заобиколи възприемането, и които не само са в състояние да влияят на емоциите и съпричастността, но и рационализират въпросите за смъртта и нейния образ[6]. Така рубриката с некролози, статиите, посветени на някакъв геноцид или друго, на определен обществен проблем не само описват драматични събития, но ги и поставят в перспектива, анализират ги, а понякога и предвиждат и възможни решения. Смъртта е представена не като неизбежен процес, а като скандал, показване на трагедия, която е възможно и желателно да се предотврати. Оттук би могъл да се извади изводът, че разказът може да бъде артикулиран и с други способи на представяне, като аргументите и интерпретацията играят своята роля във философското и антропологичното възприемане на смъртта и мъртвите. В повечето случаи „обявяване на смърт“ означава обявяване на индивидуална смърт, а не на колективна или масова смърт. Това е и честване на починалия, празник на личността му, която е бил в живота си, живот, който продължава чрез споделени ценности. С други думи, обявяването на смъртта е един от ритуалите на смъртта. От друга страна позоваването на смъртта би могло да насочва съзнанието към нещо. Чрез смъртта се реферира към социални кризи или политически драми, за които трябва да се намери решение с цел намаляване на смъртността и подобряване на живота.
В некролозите повторното поставяне на смъртта се поставя по такъв начин, че да подчертае разделението между живите и починалия, като освен това мъртвия е „възкресен“ в смисъл, че се връща в настоящето чрез дискурса. Това доказва ритуалната функция на вестникарските некролози, не само заради възможността чувството на тежка загуба да бъде преживяно, но и защото буди духа на общността, съсредоточавайки се върху ценностите, които мъртвия въплъщава, които се оказват от съществено значение за обществото или за по-затворени общности. Освен на пръв поглед прагматична функция за обявяване на смъртта и датата на погребението, некрологът въплъщава и четири дискурсивни стратегии - дистанциране, свикване, призоваване и присвояване на смъртта.
Некролозите в българското възрожденско пространство не се различават по същество от френската идеология. Тук този жанр „влиза в западния си образ“, но бързо се премоделира в услуга на собствената ни реалност и идеологични нужди, съобразени с родния манталитет и нуждата от идеологична пропаганда. През 50-те години на 19-ти век се откроява първата вълна интелигенция, която знае френски език, и която поради това, че е подготвена във френски училища и университети е сродена с духа и постиженията на европейската култура. Изключителна роля в този процес играе появилата се българска преса към средата на века. На страниците на 64-те български вестници и 36-те списания се отделя много място на френски мислители, философи, на идеите, които са в основата на френската култура. Няколко вестника и списания се превръщат в трибуни на френската културна мисъл. Първият български вестник, който пропагандира френската култура е „Цариградски вестник“. В продължение на 13 години финансирания от руската (франкофилска) хазна вестник се превръща в могъща трибуна за пропаганда на френския език, литература, образование, педагогически и философски идеали. Цариградски вестник е и първото българско печатно издание, което публикува некролози на страниците си. Френските културни идеали намират обиталище и в списанието на Гавриил Кръстевич „Български книжици“. В края на 50-те се появява и най-франкофонският вестник „България“ на Драган Цанков. Подобна общокултурна и идейна позиция защитава и вестник „Турция“ на Н. Генович. Активно пропагандират идеите на френската култура и „Читалище“ и „Македония“. Най-масовото проникване на френски културни и социални идеи става чрез вестниците и списанията издавани във Франция или в други страни на френски език. Широко разпространени вестници в България и сред емиграцията са били – “Le Nord”, “Conseilleur d’enseignement public”, “Revue de l’instruction public et de la litterature”, “Constitutionel”, “Journal de Paris”, “Liberte”, “Peuple Francais”, “Public”, “Siecle”, “Temps”, “Avenir national”, “Universe”, “Courrier d’Orient” и т.н.
Френските културни и социални идеи проникват най-масово чрез статиите, информациите, обзорите, съобщенията, преводите и коментарите на българската преса, която заимства материали директно от френския печат. Например вестникът на Г. Раковски „Дунавски лебед“ публикува в своите колони материали от 80 чужди вестници и списания, между които на първо място и по обем и по значение заемат материалите от френската преса[7].
Периодичният печат, възникнал в средата на XIX век в България, се превръща в уникална трибуна, която разгръща потенциала и новоусвоените от модерните българи знание и философия. Освен спор за нормативността на езика, възрожденците ни вече осъзнават нуждата от дискусия и на множество други теми. Ревностно се обсъждат църковните борби, налага се модел на „идеалния възрожденец“, светците са заменени с просветители, които живеят народо-, а не богоугодно. Именно по това време в българската периодика се появяват първите некролози и посмъртни слова. Тези текстове обаче нямат нищо общо с тези от култовата литература (житието), познати от Средновековието. Те са изцяло нови, модерни и светски писания, взети като модел от западноевропейската преса. Модернизацията в българската литература, култура и книжнина е част от новото съзнание на българите, вече образовани и запознати с чуждите модели и култури. До скоро присъщите жанрови и стилови форми на житието, водени от мотива за Бог и теоцентризма кардинално променят същността и формата си по модел на европейското просвещение.
Появата на некролога е знак за еманципирането на човешката индивидуалност спрямо традиционните форми на култ към мъртвите. Жестът по създаване на некролог е натоварен с различна, нова, непозната за традиционните или християнски следпогребални практики функция – да информира живите за смъртта на известна им личност и ритуално да отдаде почит. Некрологът е целенасочен опит да се излезе от анонимността на средновековната представа за живота и смъртта, когато разпространена практика е върху надгробния камък да липсват конкретни знаци за самоличността на починалия. Търсената анонимност произтича непосредствено от християнската идея за смирението, а възрожденският некролог акцентира върху енергичността и непримиримостта на починалия и в това открива неговите достойнства[8]. Некрологът в българската преса разполага със своите задължителни реквизити – името на покойника, родното му място, обществените му дела, заслугите към обществото. Политическите позиции обаче са създавали взаимоизключващи се гледни точки към личността – в някои от текстовете е налице величална тенденция с лексика от религиозната литература, богословски похвати и т.н. и в същото време стремеж към принизяване, който разчита на клюката, т.е. на конкретната случка. Като част от развитието на жанра се появяват и много интересни текстове, чиято цел е не сакрализация, а десакрализация на личността на даден деец, което ще бъде разгледано малко по-нататък в статията.
Книжовниците ни, вече образовани по европейски модели, внасят в новобългарския език съвършено нов стил с нови изразни средства. Оформя се нов жанр, изключително модерен и отдалечен от традиционния модел на Средновековието в посмъртните текстове, некролозите и епитафиите.
През XIX век посмъртни материали и най-вече некролози и съобщения се поместват в периодиката на европейските и на някои балкански страни. Тази практика е известна на българите, които живеят и учат в чужбина, а и на тези в България, които следят чуждите издания. Редакторите и издателите на българския периодичен печат, които използват материали от гръцки, френски, руски, немски и други издания, ги превеждат и препечатват особено когато трябва да се съобщи за смъртта на известни европейски политици, учени и общественици. Още в първите броеве на Цариградски вестник от 1849 година се съобщава за смъртта на кардинал Мецофанти и на княз Михаил Попович.
Активният интерес към новия, за българската социална и книжовна, практика, жанр на некролога, наричан обикновено спомен, се появява в първия, наложил се сред обществото, периодичен орган „Цариградски вестник“. За непосредствен модел на жанра е послужило поместеното в бр. 4–5 на „Цариградски вестник“ Житие на току-що починалия френски крал Луи Филип. Още в следващия брой се появява и първия опит да се напише на некролог от българин за българин, озаглавен „Спомен за чорбаджи Стояна Теодорова Чалъкова“ датиран от 7 октомври 1850 година. Във вестника споменът е анонимен, но най-вероятният автор е Найден Геров. Пребивавал в Русия дълги години, той е познавал практиката на създаване и публикуване на некролози и това му дава увереност да пристъпи към утвърждаване на тази практика и в българското общество. Схемата на съставянето му е повлияна от руски образци, копиращи френския вестникарски модел, както и директно от френски печатни издания, и дълги години се налага като еталон за българските автори на некролози.
Този „нов“ жанр е изражение на обогатеното и одухотворено съзнание на модерния българин. Представяне на новото поколение възрожденци и вътрешната потребност на нацията за модернизация на духовно, културно и образователно ниво. Жанрът освен, че модернизира съзнанието и търсенията на възрожденеца, доказва дълбоките връзки и влияние на френската култура в българското възрожденско пространство. Некролозите се превръщат в своеобразна трибуна на пропаганда, оценка и налагане на езиков стил. Това са текстове, които не са осмисляни като част от официалната полемика за нормативността на езика, която в този момент е една от водещите линии на интелектуалците ни, и по тази причина представят „живия“ (непосредствен) по онова време език в реалните му параметри и изражения. И все пак, поминалните текстове в българския печат, както модернизират културно и духовно, така и създават, макар и маргинално нова линия на езика, който в този момент от българското развитие е основна тема, включително и от гледна точка на усещането за свобода. Въвежда се нова лексика и терминология, запознава с културни и обществени промени в съседните ни балкански и в западноевропейските страни и по естествен път се превръща в един от значимите и въздействащи жанрове на българското Просвещение на интелектуално и духовно ниво.
БИБЛИОГРАФИЯ
Ариес 2004: Ариес, Ф. Човекът пред смъртта. Времето на лежащите мъртъвци, изд. Лик.
Генчев 1979: Генчев, Н. Франция в българското духовно възраждане“, София.
Иванова 2017: Иванова, Д. История на новобългарския книжовен език, Университетско издателство „Паисий Хилендарски“.
Карабоева 2010: Карабоева, Е. Българинът пред лицето на смъртта. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
Миланов 2017: Миланов, В. История на новобългарския книжовен език – избрани текстове. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
Налбантова 2001: Налбантова, Е. Възрожденският човек – утопии и реалности. Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“.
Радкова 2003: Радкова, Р. Посмъртни материали за български възрожденски дейци. Академично издателство „Марин Дринов“.
Станчев 1995: Станчев, К. Стилистика и жанрове на старобългарската литература. Изд. Просвета,
Сюпюр 1982: Сюпюр, Е. Българската емигрантска интелигенция в Румъния през XIX век. Изд. БАН.
Топалов 2012: Топалов, К. Българска възрожденска поезия. Антология. Академия за балканска цивилизация.
Шнитер 1992: Шнитер, М. Стара българска литература. Университетско издателство „Паисий Хилендарски“.
Adam, Herman, Lugrin 2000: Adam J.-M., T. Herman, G. Lugrin, dirs. Genres de la presse écrite et analyse de discours, Semen, 13.
Elias 1982: Elias, N. La solitude des mourants, Paris, Christian Bourgois.
Ferry 1991: Ferry, J.-M. Les puissances de l’expérience. Essai sur l’identité contemporaine, Paris, Éd. Le Cerf.
Jankélévitch 1977: Jankélévitch, V. La Mort, Paris, Flammarion.
Louis-Vincent 1975: Louis-Vincent, Thomas. Anthropologie de la mort Payot, Paris
Makarova 2003: Makarova, A. Dits et non-dits des nécrologies de la presse, Nouveau Monde éditions | Le Temps des médias N: 1 | с. 108 à 118.
Starck 2006: Starck, N. Life after Death: The Art of the Obituary. Melbourne Univ. Publishing,