Анна Лазарова е родена през 1993 г. във Велинград. Завършва специалност „Българска филология“ и магистратура „Литературознание“ в Софийския университет, като през 2017 г. става Студент на годината в раздел „Хуманитарни науки“. Дебютната ѝ стихосбирка „Вкъщи всички вечерят отделно“ излиза през 2016 г. като награда от Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ в Шумен и е отличена на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“. Анна е носител на над 15 награди в областта на литературата и културата. Нейни текстове са преведени на няколко езика и са поместени в редица онлайн и хартиени издания и антологии.
Анна, като творец и филолог как бихте определили съвременния поет през разбирането си за езика?
Здравейте и благодаря за поканата! Не бих искала да давам определения на пишещия човек, аз самата мога да говоря единствено за себе си. Още преди време на една среща с млади студенти филолози бях споделила, че и до днес, когато се обърнат към мен с думите „творец“ или „поет“, все още не съм сигурна, че се разпознавам, но с абсолютна увереност бих заявила, че съм филолог. Любопитството към човека и вдъхновението от езика са свързващото звено за мен.
Днес повече от всякога младите творци изпитват изкушението да избират английския език като творчески, Вие замисляли ли сте се над тази възможност и с какво родният ни език Ви „държи“ привързана към него?
Предполагам, че това е така, защото английският език е едновременно удобен (заради своята краткост) и универсален (говорим навсякъде по света). За мен обаче той не представлява такъв интерес. Предпочитам да пиша на български език. Многообразието на форми, сложността, гъвкавостта, деликатната детайлност, че мога да кажа наистина всичко най-близо до мисълта за него, и още редица предимства ме привързват към родния език.
Има ли днешната българска поезия силата да влияе върху формирането на езиков усет и вкус поне сред четящата аудитория?
Върху четящите има влияние. Винаги е имала. По-опасна според мен е възможността формирането на езиков усет да се превърне в подражание. Най-вече защото четящата аудитория в голямата си част е и пишеща.
Като личност с видимо широко творческо отношение и нагласа как гледате на запазеното и днес диалектно разнообразие на българския език? Богатство или ненужно отклонение във време като днешното, в което унификацията сякаш надделява над оразличаването, са живите регионални говори?
През призмата на пишещ човек възприемам диалектите като ценни старинни монети. Радвам се, че ги притежавам, носят ми спомени и познания, могат да висят като колие на врата ми или като обеца на ухото ми, но няма да отида да търгувам с тях. Може би не е най-уместното сравнение, но е достатъчно обхватно. Аз самата съм родом от Велинград, край с ясно изявени диалектни особености. През тях съм научила много за движението на езика, често ги използвам и в свои текстове. Смятам, че животът им става най-важен за нас едва след като познаваме отлично книжовния език.
Според Вас съвременният писател има ли отговорност към езика и ако има, в какво се изразява тя?
Всеки пишещ човек по един или друг начин е отговорен към езика. За някои обаче той е средство, съответно отговорността се пренася другаде. Аз съм привърженик на баланса.
Каква според Вас е посоката на развитие на съвременния български език? Кои са най-ярко открояващите се положителни и отрицателни тенденции в него?
Работата ми с деца и младежи към този момент ми дава особен поглед върху езика. Като отрицателна тенденция със сигурност отчитам прекомерната употреба на чужди думи за неща, за които в българския език има съответните чудесни еквиваленти. Като положителна тенденция бих могла да посоча моите наблюдения върху завръщането на вниманието към езика. Мисля, че дълго време неграмотността, липсата на любопитство и желание да се борави с езика правилно бяха властни. Сега виждам разчупване на тези порочни практики най-вече у младите хора.
Според Вас до каква степен един национален език в днешно време е „формиран“ и „формиращ“? Кой е по-голямата „жертва“ на тенденциите в глобалното общество – езикът или човекът?
За мен езикът определено се формира под влияние на човека, на хората. И колкото и да обичам езика, мисля, че промяната е негова основна характеристика и така е редно да бъде.
Как бихте описали днешния българин от гледна точка на езика, с който си служи? И има ли книжовният български език все още силата да бъде интегратив на обществото?
Езикът е средство за общуване, но най-вече е основният ни начин да се изразяваме. Човекът се представя чрез езика – представя себе си, своите мисли, чувства и разбирания, своя светоглед. Той може да бъде разпознат чрез думите, които използва, и чрез начина, по който ги използва. Така че всеки българин сам се описва. Колкото и неглижирано да е отношението към езика, гореспоменатото важи с пълна сила. Това е достатъчен аргумент за формиране на отношение към българския език.
В днешно време мантрата за глобализиращия се свят периодически се накъсва от компенсаторни апологии на регионалното, как се отнасяте към все още употребяваните метафори „малки езици“ и „малки литератури“? Може ли въобще да има „малък“ език и „малка“ литература“ извън статистическия смисъл на определението?
За мен тези определения са неефективни и нефункционални, но може би все още са необходими.
Преживяваме труден период на здравна пандемия, но има ли „езикова пандемия“ и ако има, в какво се изразява и колко заплашваща съвременния човек е тя?
В никакъв случай не бих използвала думата „пандемия“ по отношение на езика. Сама по себе си тя внушава страх и усещане за фаталност. А ситуацията с езика не е такава. Негова основна характеристика е да бъде подвижен. Книжовният език е защитен от учебниците и книгите. Пред езика (най-вече пред разговорния) следва да се поеме колективна отговорност, което е единствената връзка с пандемичната обстановка според мен. Но това не е проблем, който „пламва“ сега, а стои пред нас от много години, а и всяка колективна отговорност започва от личната такава.
Списание „Съвременна лингвистика“ е ориентирано предимно към млада академична аудитория, но и към онези, които са изкушени от магията на езика и са любопитни към източниците на силата на словото, бихте ли споделили Вашето послание към нашите читатели?
Благодаря отново на списание „Съвременна лингвистика“ за възможността да се включа на страниците му. Желая все повече сърдечни и любопитни читатели. А към тях: бъдете сегашни деятелни причастия – можещи, знаещи, търсещи, пишещи, четящи... същите, каквито вече сте.
Въпросите зададе: д-р Биляна Борисова