Възрожденската рецепция на „Илиада“ от Омир

С формулата критическо разногласие се подчертава подчертава двойното място на възрожденския дебат от 70-те години на XIX век за класическото образование. Новият тип читателска публика се изгражда от самопознанието на новия тип литературна критика, перифразирайки Н. Бончев – „Самопознание е начало на литературата“[1]. На свой ред различните позиции на българските критици по отношение на рецепцията на творбата са не просто следствие от определени несъвпадащи мнения на базата на професионални и междуличностни отношения. А също и като причина и условие за създаване на възрожденската критика в публичното пространство.

Обект на настоящия доклад е как се оформя античният канон през разглеждането на два знакови за възрожденската култура въпроса – единият е свързан с характерното явление на побългаряване и адаптиране или въпросът за това как да се превежда една образцова творба каквато е „Илиада“ на Омир – „първият паметник на древната елинска литература“[2] Такъв е случаят с критическата дискусия между Марко Балабанов[3], Нешо Бончев[4], Лазар Йовчев[5], Любен Каравелов[6], Христо Ботев[7] около превода „Илиада“ на Григор Пърличев[8]. По-късно дебатът се реабилитира от Константин Величков[9] и Асен Разцветников[10] и М. Арнаудов[11], които защитават преводаческата техника на Гр. Пърличев и открояват нейните предимства, въпреки отдалечаването от оригинала като език, стил и стихосложение. Пърличевият превод, разбира се, намира и своите негативни оценки (Ал. Милев, Б. Пенев и др.), с което се продължават и засилват противоречивите мнения. Зарядът на актуалния критически спор е поддържан от едно непрекъснато съмнение у Гр. Пърличев като поет, преводач и критик „както в собствените възможности, така и в правилната оценка на съвременниците“[12]. Тъкмо това колебание Р. Дамянова го разчита в неговата парадоксалност и акцентира на „градивната емоция в цялостната картина на Българското възраждане“[13].

Другият въпрос, по-известен като „Омировият въпрос“, проблематизира изобщо съществуването на историческата личност Омир и характера на творчеството му. „Големият въпрос“ е актуален за европейската критическа сцена на научни дебати през XVIII, XIX и XX век. В този научен спор се открояват две имена – представителят на немския класицизъм Йохан Хердер и основателят на класическата филология Фридрих Волф. Едновременно с това научното усъмняване в Омир като единствен автор на поемите „Илиада“ и „Одисея“ е застъпено от българския възрожденски контекст в лицето на първия Омиров критик Найден Геров[14], на „втория Омир“[15] Гр. Пърличев[16] и на един от най-ярките критици, полемизиращи преводаческите умения на Пърличев – Л. Каравелов[17]. Тези критици идеологически употребяват нарицателното име „Омир“ като народен певец, изхождайки от романтическото течение за народа като индивидуализиран поетичен гений.

Така четенето и разбирането на класическата антична творба е повече повод за критическите разногласия относно границите „за рецепцията на художествения факт от различните категории читатели“[18], отколкото за литературноисторическите тълкувания на самия текст. Знакова е научната рефлексия върху познатата тенденция на „художествено претворяване“, на „прекрояването“[19] на изходния текст спрямо очакванията на възприемащата литература. Един от „най-ярките представители на българската критическа мисъл“[20] Н. Бончев издига античната култура на едно високо „класично“ равнище с програмните си статии „За училищата“[21] и „Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията ми“[22]. Не по-малко ключова е ролята на епистоларната кореспонденция на критика с Марин Дринов, в която се разкрива „генезисът на неговите литературно-критически статии“[23]. Тези писма на Н. Бончев са нов етап в социокултурната ситуация на XIX в., в който етап Р. Дамянова разпознава „друг модел на литературно общуване“[24]. В едно от писмата до М. Дринов (2 юли 1871, Москва) се разбира за потика на Бончев да преведе част от „Илиада“, което по-късно и в статията ще бъде препотвърдено, както и за интереса му към още един античен образвоц автор: „Тамо съм превел няколко от Омира, за да покажя, че е криво преводил Пърличев […] а сега чета Геродота“ (подч. м. – А. С.)[25].

Българският критик диалогизира както с „елитната читателска публика, с идеалния читател на бъдещето“[26], така и с масовия реален читател, който е свикнал с досегашната утвърдена традиция да се чете и превежда общодостъпното, христоматийно и популярно четиво. Това дава повод на Д. Леков да говори за „двупланова проекция“ на диалога между преводача и критика, за формирането на новия литературен вкус и култура. Неслучайно рецепцията на Омир създава градивно поле за критическото мислене в културната ситуация през Българското възраждане.

Друга сериозна полемика е „разпалената критическа битка“ между Н. Бончев и Ст. С. Бобчев[27] за „рецепционната насоченост на българската култура“[28], за определените от Н. Аретов три типа отношение към преводната литература – „класицистично или академично“, „реалистично“ и „утилитарно“[29]. Тук обаче няма да бъде разгледан както този конкретен критически спор, така и въпросът за това кои високи образци от античността са оценени и привилигировани пред други и защо, кои антични текстове се превеждат и кои остават в ръкопис.

Любопитен е явният[30] и въображаем диалог[31] между Гр. Пърличев и Н. Бончев през техните критически статии, ръкописи, писма, предговори, които оформят фигурата на преводача в неговите различни нюанси на теоретика и на поета. В обзорната статия „Класическото образование в България“ Б. Богданов определя тъкмо тази полемика като „важна страница от историята на класическото образование“[32], а в една от първите цялостни картини на Омировия превод Ал. Милев придава смислоопределящо място на дискусията, която се поражда от превода: „не би трябвало повече да се спираме на Пърличевия превод. Той е на миналото. Сега е интерес не толкова много самият превод, колкото литературата, която е създадена около него“[33]. По-късно отново Омировият превод става повод да се изведат в опозиционна двойка двете преводачески присъствия на твореца и критика. Веднъж, мнението и съмнението на поета, но и филолог А. Разцветников диалогизират срещу принципните различия на литературоведа, но и поет Ал. Милев и втори път, в критическия дебат между М. Арнаудов и Б. Пенев[34], напомнящ много спора между М. Балабанов и Л. Йовчев и Н. Бончев и Л. Каравелов относно два типа наратив – идилично-възхваляващият и критически саботиращият.

Не бива да се подминава същностната прилика в критическите разногласия и това е именно експресивно-емоционалното говорене като неотделима част от „сферата на културното ставане през XIX век“[35]. Въпреки сериозно аналитичната и аргументирана мисъл на Н. Бончев относно недостатъците на Пърличевия превод, отново критиката му може да бъде припозната като критика с „горещина“, „принципи“, „енергия“, душа“[36]. Двойното оръдие на този тип апелиране за „страст към четене“[37] и за липса на „деликатни чувства“[38] парадоксално превръща критическото слово в охулващи клевети и крайни отрицания. Ако Н. Бончев казва идеологическия ултиматум „На това поле който не е с нас, той е срещу нас“[39], то Каравелов достига до директни личностни обиди през разобличителната саморефлексия на въображаемия „не поет, а смъртен“ Пърличев – „Преди две години, когато бях аз още глупав като овен, то преведох „Илиада“ Омир“ и „Доказателствата на г. Бончова бяха до такава степен убедителни и до толкова правдоподобни, щото даже и сами аз трябваше да се съглася, че главата ми е направена от прост материал“[40]. Пълното отричане на Пърличевия превод дава повод за липса на усъмняване в качествата му на поет, което подсказва за липсата на осведоменост на Н. Бончев, Хр. Ботев и Л. Каравелов за поемите „Сердарят“ и „Скендербей“. Последният „поставя Пърличев на едно равнище с Ангел Пискюлиев, Кръстьо Пишурка, Тодор Станчев и др. бездарни литератори“[41]. Все пак е безспорен приносът на Бончевия „критическия патос или безпощадната констатация“[42] за превода на Пърличев.

С публикуваната статия за списание „Читалище“ българският критик извежда побългаряването и свободния превод в неговата нефункционалност и неактуалност в контекста на 70-те години на XIX век – поставя „край на едно явление – на безразборните изменения и съкращения при преводи, което би могло да се превърне в традиция в младата българска литература и да нанесе големи пакости на нашето литературно развитие“ (подч. м. – А. С.)[43]. Разбирането за свободното боравене с оригинала за целите на достъпната разбираема форма и утилитарността е разчетена като „традиция на пакостите“, която ощетява неговите културни, художествени и езикови стойности. Неслучайно рецепцията на „Илиада“ е образцово „самородно“ явление за всяка читателска публика от античността до днес – доколко и как може да се „преведе“ духа на Омировата поема. И тъкмо преводаческото решение на Гр. Пърличев, което се отдалечава от автентичната репрезентация на оригинала, доказва, че „Илиада“ е „своеобразен паметник на свободата на разбирането“[44]. Това дава основание на Б. Богданов да придаде подобно значение на българската традиция с нейните „толкова други опити“ отвъд добрия превод на Омир, защото класическите творби „разчитат и на неразбирането, на „произвола“ на гледната точка“[45]. Рецепцията на Илиада в периода на Българското възраждане е показателен пример за това как класическият литературен текст „не е паметник, монологично разкриващ своята вечна същност. Произведението прилича повече на партитура, ориентирана към непрестанно подновяващия се резонанс на прочита, като освобождава текста от материята на думите и му отрежда актуално съществуване“[46] (Jauss: 48).

В действителност в литературноисторическия прочит на българския превод на Омир има няколко залегнали твърдения, към които би могло да се подходи с по-голяма доза критическо съмнение и да бъде развенчана аурата на тяхната безспорност. В интерпретаторско обръщение стои преповтарянето за „първи“ превод на Гр. Пърличев и за неговото „посягане“ към оригинала относно лексикалната употреба и стихосложението. А оттам и за повода за възникването на образцовия превод на Н. Бончев като демонстративно усъмняване и неудовлетворение противно на Балабановата очакване „сичките любители на народний напредък, и дано не излезат излъгани е тази си сладка надежда“[47]. Поради своите безспорно по-професионални преводачески умения, сякаш незабелязано остава едно въобразено твърдения, че Бончевият превод „дълго време се помества в учебници за средни училища и в разни помагала“[48]. Последното мнение се свързва с „ненаписана още история на читателя и зрителя“[49], която обаче сякаш е невъзможно осъществим дискурс и създава мнимо неналично присъствие на Бончевия превод във възрожденската учебна книжнина.

След внимателно издирване за подобно наличие от 1871 до 1878, единственото място, в което се среща превод на първите четири стиха на Н. Бончев, е в учебника на Т. Шишков „Елементарна словесност в два курса“ (1873) в превод от руския учебник на Н. Минин и в компилация от други руски и френски учебници. В раздела „За стихосложението“ и подраздел „Ососбно за литературните и народни стихове“, където се обяснява за гръцкия хекзаметър се среща въпросния Бончев превод (с. 62) в съответствие на руския превод на Н. И Гнедич, поместен в „Теория словесноти“ (с. 42). Разбира се, друг преводач на Омир, много по-късно препечатва в библиотека „Ралица“ превода на Н. Бончев, а след това издава свой (1938). Тук обаче е редно да се спомене, че в още един учебник – „Наука за песнотворство и стихотворство“ (1871) от П. Оджаков, се споменава Омир в превода на Гр. Пърличев (с. 123). Няма как да има избор за това кой превод да се даде за пример в раздела „Изкуствени стихове и басни“, понеже учебникът излиза на 24 март 1871, а Бончевият превод излиза в печата на 26 юни 1871. Още веднъж Пърличевият превод е споменат в бележка под линия в учебника „История на българския народ“ (1873) във връзка с обвинението на Т. Шишков, че езикът на „Илиада“ е „въображаем един славяно-български“ и не може да спада към литературата на македонското наречие[50]. Тук е любопитна аргументацията в два пункта на Т. Шишков за не-художествените и не-езикови качества на превода. От една страна, констатацията „този превод са доказва, че не е прав“ без да се споменава кой го доказва – т.е. критическата фигура на Н. Бончев е достатъчно популярна. И от друга, паралела с фантастичната историческа и езиковедска визия. В „Критик и переводчик“ Пърличев влиза в критически спор с Шишков, защитавайки своя замисъл за „общославянски език“ като нов различен модел – „Все, что е ново и дръзко, възбужда ропот и гонение“[51].

Останалите съществуващи преводи преди „първия“ Пърличев са в ръкопис и това е причината да не са били достъпни и възрожденската публика да не ги е познавала. Все пак е редно днес да бъдат споменати и реабилитирани непубликуваните Омирови преводи: на първо място повече от три десетилетия по-рано Гаврил Кръстевич превежда първите три песни на Илиада, за които споменава в писмо до своя учител Р. Попович (на гръцки от 24 септември 1836)[52]. Много по-късно, едва през 1882 г. Филип Велиев издава първите шест песни от Илиада, като дотогава на българския читател са познати само първа и втора песен.

През 40-те години в първи брой на сп. Любословие (1844, г. I, с. 4) К. Фотинов помества два стиха от Илиада, за които Н. Данова разкрива, че от „Георги Акрополит Фотинов извлича и коментарите на Алатиус към Акрополит и коментара на Йоан Цецес, който отъждествява споменатите в Илиада на Омир пеони с българите“[53] От една страна е налице съзнателното изкривяване и митологизиране за „присъствието на българите в античността.“[54] А от друга е любопитна изобщо непоколебимото и безпроблемно използване на античен поет и то с очевидно дискутиран авторски статут като достоверен исторически извор. Това, че Аристотел дава пример да се употребява поезията за „достоверен“ източник на историята, позовавайки се на Омир, Алкей, Солон[55], едва ли е познато като похват от Фотинов. Но българският автор се опира на „селективността при работата с изворите“ и чрез „съзнателна фалшификация“ цели да предпостави „славянска историографска теза“ – „Фотинов очевидно има пълното спокойствие, че тезата за участието на славяните в Троянската война не подлежи на съмнение[56] (подч. м. – А. С). Още повече въпросния цитат от тринадесета песен „Битка при корабите“ на Омир („и на мизийци, прочути във бой ръкопашен, и още/ на млекоядци, добри хипомолги, на честни абийци“) е силно проблематичен откъм основанията да бъде достоверен. В бележка под линия Ал. Милев и Бл. Димитрова отбелязват „Споменатите хипомолги (които доят кобили) и абийци (кротки) не са известни като исторически племена“[57]. Митопоетическият наратив е безпроблемно съчетаем с просвещенския историографски разказ, претендиращ за точност и критичност към фактите от миналото.

Съществуват още поне три налични ръкописни превода на „Илиада“ – на Неофит Рилски, на П. Славейков преди 50-те години и на Найден Геров от 70-те години на XIX век. За целите на настоящия прочит на критическите разногласия относно Омир накратко ще бъде разгледан превода и статията на Н. Геров. Във фонд 22[58] е поместен негов образец на първите дванадесет стиха на II песен (Сън. Изброяване на корабите) от „Илиада“. Този превод е в отговор на писмото-молба на Филип Велиев до Н. Геров за изготвения му превод. Няколко неща правят впечатление – първо, подобно на диалога Пърличев-Бончев, тук отново единият преводач дава пример как трябва да се превежда Омир. На места се вижда обаче, че Велиевият превод е по-близък до днешното звучене от този на Геров. Като например на лексикално ниво – Велиев превежда „ἡρώων“ като „герое“ в ръкописа и като „храбри херое“ в книгата (1882), а Н. Геров „юнаци“ подобно Пърличев „души юначески“, Бончев „юнаци“ и „Славейков „души си юнашки“. В превода на Велиев може да се види желанието на преводача да се доближи до контекста на древната история и култура, като едновременно с това има предвид „хоризонта на очакване“[59] на възрожденския читател. Второ, кореспонденцията между Геров и Велиев се води през 70-те, а преводът на Велиев излиза едва през 80-те, което разкрива и процесът на работа върху II песен. Предстои да се направи съпоставка между двата превода и доколко писмото-образец е послужило на казанлъшкия учител и доколко отговаря на тази негова чернова с отпечатания вариант в дванадесетосрични римувани стихове. В архива на Геров е интересно наличието на превода на „Телемах“ (Фр. Фенелон) и побългарения превод на „Робинзон Крузо“ (Д. Дефо) от Нешо Груев. Тези преписи вероятно свидетелстват затова, че са служили са учебни помагала в преподаването на Н. Геров.

Изключително интересно е мястото на не толкова добре познатия фрагмент за Омировия въпрос от критическата статия на Н. Геров „Няколко мисли за българския език“. В по-голямата си част текстът е полемика срещу идеологическата пропаганда на списание „Босфорски телеграф"- орган на гърцизма. Наред с подробния преглед на историята на българския език и наречията му, на новобългарската книжнина и образование Н. Геров засяга болезнената тема за прекъснатия континуитет между Древна Елада и съвременна Гърция. Провокативната теза на Якоб Фалмерайер („За прозхода на днешните гърци“, 1835) е добре позната и усвоена от българската историографска традиция. Славянизираните елини и загубената връзка с античното наследство присъства както във филологическия публицистичен текст на Геров, така и в ръкописите на Гр. Пърличев. Анти-гръцката насоченост е директно заявена при Геров чрез генеалогичното обвързване с езика на циганите („а за циганския сме разбрали само, че има нечто общо с гръцкия“[60]) по общи лексикални единици като лулуди (цвете), охто (осем) и др. По друг начин Пърличев засяга прекъснатия континуитет – „Но какво общо имат днешните гърци, потомци на древните елини (ако можем да ги наречем така), които се хвалят със своето потекло, с древните гърци, които не слизат от устата им?“ (подч. м. – А.С.)[61]. Жестът на усъмняване на гръцкия възпитаник в духа на елинизма е разпознаваем симптом на отдръпването на т.нар елинофили през 70-те години във връзка с българския църковен въпрос. Не по-малко интересен е начинът, по който се тълкува „Омировият въпрос“ във възрожденския контекст и едновременното значение, което изпълнява – 1.) да се противопоставя на „природния гений“[62] на античния поет срещу безличната народна маса от рапсоди; 2.) да се включи към общата тенденция на европейското хуманистично разногласие за историческото тълкуване на Омир, неговата епоха, конкретните особености на сюжета, митовете, стихосложението.

Така в контекста на 70-те се очертават четири превода на „Илиада“ , като преводът на Велиев е не по-малко „далеч от оригинала по звучене“ – „езикът е беден, изпускат се епитети, а се добавят други“[63]. Макар и в различни периодични издания, и Пърличев (сп. Читалище), и Велиев (в. Век) имат един общ редактор М. Балабанов, който бива критикуван за допуснатите преводи и оскверняването на Омир. Разликата е в това, че единият изгаря ръкописа си, а след това прави превод в още по-свободен прочит с целта да създаде един общ „славянски език“, а другият издава преводите си както в печата, така и в отделно книжно издание до 1884 г. има три тома. Гр. Пърличев не преодолява своето колебание и не издава целия си превод. Въпреки полемичната защита на К. Величков и подканата му да достигне до читателя, понеже „отражава в себе си хубостите на „Илиада“ в достатъчна степен, за да може да се чете с наслаждение“[64].

Не по-слаб е модернистичният критически отзвук на А. Разцветников за Пърличевия превод, който отзвук по думите на Б. Богданов „прави откритие“[65] – наподобява осемсричния хайдушки епос с дактилическия хекзаметър на Омир. Предимството на българския фолклорен размер пред дактилическия хекзаметър при превода на „Илиада“ е, че е „естествен, свойствен на народната реч“[66]. В статията си „Българският хекзаметър“ Разцветников дава за отличителен пример осемсричния хайдушки епос: „Горо ле, горо зелена, горо ле, майка юнашка!“ Графичният скелет на тоя хекзаметър е: – VV – VV– V/– VV– VV– V. Нещо повече: при внимателно разглеждане, ни отриваме в много от нашите хайдушки и други песни чист хекзаметър, тъй както го разбира Минский, и както съм го употребил и аз. Има само едно малко изменение: пред цезурата винаги (а не само понякога) имаме хорей и след нея винаги (а не само понякога) имаме дактил“[67].

Колкото и да е близък паралелът на народния размер с хекзаметър, той не се припокрива. Чрез усложняването си хекзаметърът наподобява „миниатюрна строфа“[68]. Докато в стихосложението на народния епос основната стихотворна единица не е строфа, а отделен стих. Това дава основание на Б. Богданов да види една от съществените разлики: „Задължителната цезура в средата прави стиха да звучи монотонно и чисто фолклорно. Докато Омировият хекзаметър с високата си вариативност издава не само монотонен безличен тон, но и една звучност, което прави внушение за разнообразие, присъщо сякаш на едно по-скоро лично поетическо творчество“[69]. Какви са основанията за този паралел и каква е причината за решението на Пърличев като преводач да адаптира „Илиада“ в българския народен размер? По време на Българското национално възраждане афинитетът към фолклора и етнографията се проявява като отзвук на идеите на Европейския романтизъм.

Наблюденията на българския фолклорист М. Арнаудов са ценни за разкриването на отличителните белези на хайдушки народни песни – те са „епически по общия си тон и кратки по обем, напомнят с метриката си лирически песни (осмосричен стих 5+3)“[70]. Темите за страданията на хората и героизма са близки до широката тема за Троянската война в „Илиада“ и сюжетните линии за гнева и отмъщението на Ахил. Заслужава си да се спомене, че за разлика от поемите на Омир, в хайдушките песни главното действащо лице е не само героят (Индже войвода, Хайдутин отива на бесило и др.), но също така и на героинята – има не малко песни за жени войводи (Сирма войвода, Бояна войвода, Стояна хайдутка, Тодора хайдутка).

Може би тъкмо колебанието на Пърличев в „търсене на отговори […] задава нужните въпроси на времето“[71], които самопораждат критическите разногласия относно класическите творби. Възрожденската критика през 70-те години на XIX век затвърждава името на Омир като „краеуголен камик на всяко училище“[72]. Нов етап от развитието на класическото образование и филология е списание „Прометей“ (1935-1999) като орган на българските „древневеди“[73]. Неговият редактор Александър Балабанов успоредява античния символ за Прометеевия огън, с възраждането на европейската хуманитарна мисъл и с универсалния символ на извора – новогръцката книжнина, за да обобщи поетично ролята на класическата цивилизация и култура – „Така е, защото Азия бе хиляда и една нощ, Европа бе Прометей…“[74].