Проблемът за квазиимперсоналните конструкции

Настоящият текст представлява опит да се опише и анализира група от езикови явления, които наричаме „квазиимперсонални“ заради връзката им с имперсоналността. В свои по-ранни публикации[1] разглеждаме имперсоналността от перспективата на теорията за функционално-семантичните полета на А. Бондарко, в съгласие с която определяме явлението като субполе в рамките на макрополето на персоналността[2]. За имперсоналност говорим във всички случаи на понижаване на комуникативния ранг на субекта (СубД)[3], което се изразява най-малко в липса на СубД в позицията на подлога и третолична глаголна форма със значение некомункатор. Средствата за постигане на тези особености могат да бъдат лексикални (напр. глаголи с безсубектна семантика: духа, заоблачава се, трябва), морфологични (напр. форми на имперсонален пасив: писано е) и синтактични (напр. изместване на СубД в нетипична позиция: призлява ми). Два от модификаторите са задължителни – това са споменатите вече немаркирана форма на трето лице със значение некомуникатор (изразяваща липса на връзка на действието с реален СубД) и невъзможността за употреба на подлог със значение на СубД. За прототипни в субполето на имперсоналността възприемаме изреченията с безлични глаголи, тъй като само там въпросните два модификатора са достатъчни за постигане на имперсонално значение. Във всички останали имперсонални конструкции се среща и някакъв трети модификатор, който е различен в отделните типове имперсонални конструкции (това е например наличието на СубД в неподложна позиция – мързи ме, употребата на предикативна дума – студено е, добавеният възвратен елемент се – спи ми се, и др.) (вж. таблицата).

В светлината на предложеното виждане и в сравнение с дадените примери в настоящия доклад определяме като квазиимперсонални такива конструкции, при които на пръв поглед има сходство с имперсоналните, но не е изпълнено нито едно от двете задължителни условия: да има глаголна форма в трето лице със значение некомуникатор и невъзможност за употреба на СубД като подлог.

По-долу в светлозелен цвят са отбелязани имперсоналните конструкции, при които отчетливо се наблюдава наличие на двата задължителни признака (отбелязани в тъмнозелен цвят). В розово са оцветени квазиимперсонални конструкции, които не притежават имперсоналните черти на прототипа (видно в колоните с оранжев цвят), но най-често споделят една или повече от специфичните характеристики на имперсоналните си еквиваленти.

Ще използваме някои оперативни названия, за да подчертаем връзката на тези примери с имперсоналността, сред чийто синтактични експликатори се среща именно нетипична за СубД синтактична позиция – това е и основната прилика между имерсонални и квазиимперсонални изречения. Няма да навлизаме в дълбочина в синтактичния анализ, но за да видим лесно сходствата и различията в позицията и ролята на субекта при отделните конструкции, най-напред ще илюстрираме типичния книжовен словоред на изреченията с изразен подлог, изразяващ СубД, и с деятелен залог, след което ще проследим особеностите на останалите типове и ще ги назовем условно:

• тематичен[4] агентивен субект (аз пуша) – означава наличие на контрол;
• тематичен неагентивен субект (аз копнея) – означава наличие на контрол;
• детематизиран агентивен субект (храната е изядена/се пече от мен)
• означава наличие на контрол;
• детематизиран пациенс (яде се много храна) – има наличие на контрол, но няма изразен субект;
• детематизиран деагентивиран субект (пуши ми се (означава липса на контрол);
• атематичен неагентивен субект – призлява ми, боли ме, страх ме е, мъчно ми е (означава липса на контрол).

Общото между изреченията с детематизиран деагентивиран, детематизиран агентивен, атематичен неагентивен субект и детематизиран пациенс е това, че и в четирите типа липсва подлог с роля агент, а СубД е изразен в нетипична за него синтактична позиция (или въобще не е изразен), като се присъства в три от тях (макар че в пуши ми се има различна функция). Именно тези сходства пораждат при пасивните изречения (тези с детематизиран агентивен субект и с детематизиран пациенс) аналогия с имперсоналността (т.е. с детематизиран деагентивиран и атематичен неагентивен субект).

Разликите с имперсоналността са следните: детематизираният субект в храната е изядена/се яде от мен не е загубил агентивността си, а формата на глагола е лична; в яде се много храна СубД изобщо не е изразен, пациенсът не е в типичната за този тип изречения позиция на подлог, формата на глагола е лична; в конструкции като пуши ми се подлог напълно липсва, СубД не е в типичната за агента позиция на подлог, благодарение на което (в комбинация със се) е приел роля на експериентор, а формата на глагола е безлична; призлява ми, боли ме СубД е в единствената възможна синтактична функция и в тематична роля експериентор, а формата на глагола е безлична.

При изречения с детематизиран пациенс, когато глаголът не е личен, изречението може да се възприеме и като агентивно/деятелно, а не страдателно (В звездите се акумулира много енергия). И в двата случая въвеждането на СубД агент като допълнение е силно ограничено, неестествено (срв.: Тук се пушат много цигари от посетителите; В звездите се акумулира много енергия от ядрения синтез). В този случай от ядрения синтез се възприема по-скоро като обстоятелствено пояснение (заради ядрения синтез), а не като агент (той акумулира енергия), заради неодушевеността на ядрения синтез.

Поради току-що изложените причини бихме нарекли всички изречения с детематизиран агентивен субект или пациенс квазиимперсонални.

Допускаме, че тематичните неагентивни субекти (с роля експериентор) на глаголи като оплаквам се, страдам, страхувам се, копнея не се подлагат на детематизация, понеже семантиката на такива глаголи е непреходна, следователно липсва пряк обект, който да „изтласка“ субекта в непрякообектна позиция. Подобни глаголи не образуват конструкции с дислоциран субект (срв. спи ми се, но *копнее ми се), тъй като това не е нужно – конструкциите с дислоциран субект, образувани от личен глагол, представят действието като желано и неконтролирано от субекта, като го превръщат (субекта) в експериентор, докато при копнея субектът е експериентор поначало. Освен това модалността, която се съдържа в спи ми се, като цяло не се комбинира с глаголи за неконтролируемо състояние (вероятно по чисто прагматични и когнитивни причини).

Глаголи като желая, лелея, обичам и т. н. според нас са по-скоро агентивни (агентивни глаголи за състояние – на границата между агент и експериентор), щом има насоченост на признака към някакъв обект, т.е. преходност, а също и контрол над състоянието. Също така тази група глаголи обикновено имат семантика, близка до модалната, което е още една причина обикновено да не образуват конструкции с дислоциран субект (срв. *обича ми се)[5]. Това е в съответствие и с мнението на Е. Иванова[6], според която контролируемите действия са такива, при които субектът определя дали да се осъществи, или не, дадено положение на нещата. Сред тези действия авторката отрежда място и на действия, изразявани от модални глаголи и вероятно това е част от причините.

Особен вид квазиимперсонални експликатори представляват третоличните глаголни форми и конструкции в състава на сложно съставно изречение с подчинено подложно от типа Знае се, че…; Договорено е да…. Особеното при тях е това, че СубИ (подлогът) се явява подчинено изречение, което ги превръща в третолични. СубД пък се явява ситуацията, която съответното подчинено изречение описва. Алгоритъмът на промяна на диатезните отношения е следният: Някой знае нещо (актив) – Знае се нещо (пасив) – Знае се, (какво?) че… (пасив). В последния вариант подложното подчинено изречение е формален подлог (смислов подлог е описваната от подчиненото изречение ситуация), съгласуван с третоличната глаголна форма на главното изречение. СубД на главното изречение (Знае се) обаче е одушевен деятел (някой знае) и заради неговата липса възниква усещането за имперсоналност. Според нас подчиненото подложно изречение поради своя характер на езиково явление, а не на явление от действителността, представлява твърде висока абстракция в сравнение с типичния третоличен подлог, изразен от конкретна субстантивна лексема или фраза. В тези случаи също често става дума за пасивност (подчиненото изречение е пасивен подлог), но има и примери с предикативна дума. Именно затова сложни изречения от посочения вид изглеждат близо до имперсоналността. Срв.: Пропуснато е да се спомене как да се реагира на въпроса: „Абе ти мене уважаваш ли ме“ (https://www.facebook.com); Имало е втора престрелка на улица в близост до булевард ''Шанз Елизе''. Предполага се, че се е стреляло по втория нападател, който се укрива (https://nova.bg); Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет (А. Константинов); За да бъдеш войник, не е достатъчно да имаш меч (Л. Николов); Става ясно, че при спора са се разменяли юмруци и са се хвърляли столове (http://www.vesti.bg); За момента не е решено военните да минават през някаква форма на допълнително полицейско обучение, като се разчита на това, че голяма част от тях са минавали през подобна тактическа подготовка във връзка с евентуални задгранични мисии в държави като Ирак и Афганистан (http://www.capital.bg); По него време не беше лесно да се намери работа в града (Е. Станев); "На тази среща се каза, че в София не може да се поддържа лесопарк, защото е опасен, има много болни и опасни дървета. (http://www.vesti.bg); Но сега валеше сняг, опасно беше да се ходи из гората (E. Станев) и мн. др.

Вижда се, че освен благодарение на страдателния залог такива конструкции възникват и във връзка с предикативни думи, като опасно, лесно и др., и са предизвикани от тяхната семантика. При последните значението е обобщаващо, но отново подчиненото изречение е подлог и глаголната форма на предикатива не може да се счита за безлична.

Квазиимперсоналните изречения могат да бъдат модални, пасивни и активни според това – пасивен или активен подлог се явява подчиненото изречение. В случаи като Възможно е дазакъснеем виждаме активна и същевременно модална квазиимперсонална конструкция, при която подчиненият елемент е активен третоличен подлог, а главният съдържа лексикален модален модификатор. В случаи като Договорено е да вземем заем през есента подчиненият елемент е пасивен подлог. Усещането, че двете изречения са безлични (каквито те, строго погледнато, не са), по наше мнение идва от факта, че съдържат отклонение от обичайния словоред – подлогът не е в типичната начална позиция, а следва сказуемото. Глаголната форма за трето лице и формата за среден род на страдателното причастие в главното изречение сякаш „копират“ имперсоналния пасив и квазипасива (срв., да речем, квазиимперсоналното Възможно/договорено/прието е да… и имперсоналното Проникнато/влизано е).

В редица случаи подложното подчинено изречение е имперсонално (Но сега валеше сняг, опасно беше да се ходи из гората /Е. Станев, „Лакомото мече“/), което създава впечатление за зависимост на подчинения и главния елемент поради грешно тълкование на главния елемент като имперсонален. Факт е обаче, че – както вече изяснихме – главният елемент не е имперсонален, а подчиненият е напълно независим от него по отношение на персоналността: срв.:

Опасно беше да се ходи из гората (подчинено подложно имперсонално);

Опасно е било да ходят из гората (подчинено подложно неопределенолично в съответен контекст);

Опасно беше да ходите из гората (подчинено подложно изречение съдържа глаголна форма във 2 лице със значение „комуникатор/слушащ“).

В много примери има също и залогова неутрализация – вместо страдателното „Тук е написано, че + подложно изречение/Тук нищо не е написано“ се използва деятелното „Тук пише, че + подложно изречение/Тук нищо не пише“. Въпреки че формата на глагола е активна (а не пасивна) и следователно подлогът би трябвало да се осмисля като субект на действието, това не се случва, понеже семантически глаголът „пиша“ позволява само одушевен субект, какъвто лексемата „нищо“ и подчиненото подложно изречение с „че“ не денотират.

Глаголите със субект некомуникатор (неодушевен субект) стоят в периферията на разглежданата микрогрупа, но заслужават отбелязване, тъй като споделят черти с квазиимперсоналните. Практически квазиимперсоналните изречения с подчинено подложно са вид изречения с неодушевен субект, каквито са и изреченията с глагол с неодушевен субект (срв.: глагол с неодушевен субект: Дискът се дефрагментира – подлогът е СубД некомуникатор, глаголната форма е в трето лице; квазиимперсонално изречение: Знае се, че това не е вярно – подлогът е СубД некомуникатор, глаголната форма е в трето лице). Глаголите със субект некомуникатор винаги имат само форми за трето лице поради невъзможност на говорещия да отъждестви действащите участници в комуникативния акт с говорещ или слушащ (окучи се /кучето/, изкласи /житото/, дефрагментира се /дискът/, отшумява /болката/, настава /смут/). Това са глаголи, които описват действия и състояния, чиито СубД са животни, растения, техника, обществени явления, природни явления и др. Тук подлог е възможен във всяка ситуация, но той е винаги в трето лице – това е съответното съществително или третолично местоимение в именителен падеж: Сара се окучи; Житото изкласи; Дискът се дефрагментира; Напрежението в обществото отшумява; Настана смутно време; Гозбата се услади (на гостите). В логически план те имат свой реален субект, а в плана на морфологическото лице са маркирани с формите за 3 л. в тяхното специално значение „лицето, за което се говори“. Последното се потвърждава и от факта, че „вършителите“ на изразяваните действия никога не са хора, т.е. не могат да участват в акта на общуване. Глаголите от този тип рядко са преходни и имат форми в пасив – ухапе/е ухапан, ужили/е ужилен, и не образуват аналитични форми с имплициран субект, т. нар. „квазипасив“ – *тук е ухапано / ужилено / изкласено / окучено / избухнато[7]; при преходните третолични се забелязва възможност за субстантивация и адективация на страдателното причастие при третолични глаголи със субект животно – ухапе/е ухапан,-а,-о/къде е ухапаното място/ дай да видя ухапаното.

Огромна част от третоличните глаголи са възвратни – те са образувани от преходни лични глаголи, при които субектът винаги е човек, а обектът неодушевен. Така, когато се осъзнае като субект, неодушевеният предмет изисква възвратен глагол – чупя/чупи се, карамелизирам/карамелизира се, дефрагментирам/дефрагментира се, капсуловам/капсулова се и мн.др. Често те са на границата със синтактичен, (т. нар. възвратен) пасив заради формалната аналогия – срв. 1. Аз дефрагментирам диска (актив)/ 2. Дискът се дефрагментира често, за да се предпази от повреда (синтактичен пасив, подразбира се агент човек)/ 3. В момента дискът се дефрагментира (актив). При типа активна възвратност, демонстриран в изр. 3, има логико-семантично прехвърляне на динамичния признак от реалния вършител (винаги човек) върху обекта (обикновено предмет, по-рядко явление) – тук говорим за деятелен залог, тъй като дефрагментира се е лексема, което доказваме с факта, че се не може да се отдели от основата, без това да промени лексикалната семантика. При това подлогът не се осмисля като пациенс или експериентор, а като агент. При възвратния пасив (изречение 2[8]), напротив, става дума за синтактично съчетание, където се е задължителна част от конструкцията.

Не всеки личен преходен глагол обаче трансформира семантиката си по този начин. Това е възможно преди всичко при глаголи, чиито допълнения означават предмети, които са обект на контролирано механизирано действие (извършвано от някаква машина). Например при карам (срв.: карам колело) не може да има трансформация в третоличност „колелото се кара/*изкара/ закара“, защото не е възможно действието да бъде механизирано. Дискът, от своя страна, може и обикновено се дефрагментира без намесата на субекта – стои във компютъра и е подложен на софтуерна обработка. В изходната конструкция в немалка степен има преносно значение Дефрагментирам диска. Не е като при карам колело – тук няма нищо преносно, аз го карам изцяло и то не може да се кара само в никакъв смисъл.

С оглед на своя СубД третоличните глаголи могат да се разделят на два подтипа: неодушевено третолични и одушевено третолични. Нерядко се срещат глаголи със субект човек, които също практически са с почти нулева фреквентност на 1 и 2 лице (срв. кощунствам/-аш, ограбвам/-аш, заговорнича/-иш). Тях можем да наречем одушевено третолични. Неодушевено третоличните не могат да имат 1 л. и 2 л., защото се отнасят до животни, предмети и явления, които никога не могат да бъдат участници в комуникативния акт. Одушевено третоличните глаголи (напр. заграбвам) се отнасят до хора, които потенциално могат да бъдат участници в комуникативния акт, но рядко или никога не се оказват в такава позиция, защото действията, които изразяват, се отличават с негативна оценка[9] от страна на комуникаторите и вероятността описваният СубД да бъде част от акта на общуване е сведена до нула: едва ли бихме се обърнали към някого с думите: Ти ограби/заграби/заговорничи/се заголемя/се замомя. Най-често говорим така за лица, които не са участници в общуването.

И така, разгледахме няколко типа квазиимперсонални конструкции, които можем да обобщим в следните подразделения:

1. Прости квазиимперсонални изречения.

А) С детематизиран агентивен субект (Храната е изядена/се пече от мен)

Б) С детематизиран пациенс (Тук се яде много храна)

2. Сложни квазиимперсонални изречения.

А) Квазиимперсонални изречения с предикативна дума (Стана лошо, че…) и подчинено подложно изречение.

Б) Квазиимперсонални изречения с пасивно подчинено подложно (Знае се, че…)

3. Изречения с глаголи с неодушевен субект.

А) Прости (с третоличен глагол от типа дефрагментира се, окучва се).

Б) Сложни (съвпадащи с квазиимперсоналните с подчинено подложно: знае се, че…).

Макар да обсъдихме отчасти възможностите и причините за формално и семантично разнообразие на квазиимперсоналните конструкции, този въпрос би трябвало да се изследва по-задълбочено, за да се разкрие пълната картина на взаимодействие между типологията на глаголите, семантиката и класовете на предикативните думи, залоговите характеристики, синтактичните възможности и в крайна сметка прагматичната стойност на тези конструкции.

Не на последно място, любопитен е въпросът за разграничението по форма и значение вътре, в по-малката група на залоговите конструкции – кога и защо се употребяват възвратни или страдателнопричастни съчетания, има ли връзка това със значението на глагола, със субекта на действието или с пациенса, каква е прагматиката, стилистичните особености, честотата на използването им?

ЛИТЕРАТУРА

Минчев 2014а: Минчев, З. Дистрибуция на категориите персоналност и лице в съвременния български език. – В: https://philol-forum.uni-sofia.bg/distribucia-kategoriipersonalnost-lice-sbe/, електронно списание на СУ „К. Охридски, 23.05.2016,

Минчев 2014б: Минчев, З. Класификация на проявите на имперсоналност в българската глаголна система. – В: Слова, които светят в моя път. Сборник с доклади от XVI национална конференция за студенти и докторанти и средношколци, посветена на 100-годишнината от смъртта на П. К. Яворов. Пловдив, 2014.

Минчев 2014в: Минчев, З. Степени на имперсоналност в глаголната система на съвременния български език. – В: Международна славистична конференция „Славистиката и българситиката днес: въпроси, идеи, посоки“. Благоевград, 2014.

Минчев 2014г: Минчев, З. Към въпроса за корелацията лице – безличност – залог. – В: Паисиеви четени. Научни трудове на ПУ „П. Хилендарски“, Т. 52, кн. 1, сб. А. Пловдив, 2014.

Минчев 2015: Минчев, З. Нов поглед върху становището на Константин Попов за безличните глаголни съчетания. – В: Словото – традиции и модерност. Сборник с доклади от XVII национална конференция за студенти и докторанти. Пловдив, 2015. Пловдив, 2015.

Минчев 2016: Минчев, З. Нов поглед към становището на Константин Попов за безличните глаголни съчетания. – В: Словото – традиции и модерност. Сборник с доклади от 17. национална конференция за студенти и докторанти. Пловдив, 2015. Пловдив, 2016.

Бондарко 1991: Бондарко, А. В. Теория Функциональной Грамматики. Персональность. Залоговость. Санкт-Петербург, 1991.

Иванова 2009: Иванова, Е. Ю. Признак „контролируемость действия“ в исследовательском аппарате сопоставительного синтаксиса (на материале славянских языков). – В: <https://www.academia.edu>, 22.10.2018.

Норман 2009: Норман, Б. Ю. Лингвистическая прагматика. Минск, 2009.

Арутюнова 1987: Арутюнова, Н. Д. Логический анализ естественного языка. – В: Пропозициональные предикаты в логическом и лингвистическом аспекте. Под ред. Н. Д. Арутюнова. Москва, 1987.

Атанасов 2006: Атанасов, А. Безличните предикати в съвременния български език. Дисертация за придобиване на образователно-научна степен „доктор“. София, 2006.

Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1998: Бояджиев, Т., И. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. София, 1998.

Георгиева, М. Синтактични аспекти на гносеологическата недостатъчност. Дефицити на предикацията. УИ „Свети Климент Охридски“. С., 2009.