І. Кодификация на ботаническата лексика
І.1. Кодификацията на ботаническата лексика се извършва предимно от учени ботаници, а не от езиковеди, което е логично предвид специализирания характер на словника.
Първоначалният процес на колекциониране на ботанически названия се движи успоредно със събирането, описанието и класифицирането на самите денотати – растенията. Кв. Хандке твърди, че от езиковедска гледна точка научните дела, свързани с полската флора до този момент (включително и тези от ХХ в.), в по-голяма степен включват в обема си описание и идентификация на растенията и техния вид и род, отколкото на самата номенклатура. Освен това в първите източници, съхраняващи информация за растителните таксони и техните наименования, се наблюдава един субективен подход и липса на систематичност – субективно се избират термини, било латински, било народни, на места дори се стига до собствено словотворчество на биолозите.
Картината се променя в световен мащаб след появата на ботаническата номенклатура на Карл Линей. Голяма част от своята слава шведският учен придобива именно защото успява да сложи край на експерименталния период в историята на биологията. Науката за живите организми се развива още от древността, но в началото на XVIII в. преживява криза поради натрупването на огромно количество информация, свързано с липсата на единна називна система. През 1735 година Линей публикува „Systema naturae“ („Система на природата“), в която дава предложение как да се класифицират всички живи същества. Можем да говорим за появата на парадигма на Линей, основана на унифицираната бинарна латинска система, която предвижда две отделни основни категории – род и вид. Линей започва изпълнението на своята задача с дефинирането на родовете, в които ще бъдат разделени видовете растения (Genera plantarum, каквото е латинското наименование, въведено през 1737 г.). След това, в продължение на дълъг период от време, той прибавя около 6000 вида растения, разпределяйки ги в техните родове (Species plantarum, 1753)[1]. Ученият актуализира родовете на някои растения през 1754 година. Благодарение на неговата система става възможна научната експанзия към новооткритите региони на света в XVIII и XIX в., свързана с описанието на стотици нови видове, а широката популярност на системата издига ботаниката до ранга на модерна и привлекателна научна област.
Както ботаниците, така и зоолозите до ден днешен използват бинарната латинска система за назоваване на растенията и животните, т.е. използват общ универсален език. Затова се смята, че реформата на Линей се превръща в повратна точка в биологичната номенклатура въобще, а датите 1753 (за ботаниците) и 1758 (за зоолозите) се смятат за началото на съвременната таксономия (Земанек, 2010). По-късно принципите на системата на Линей се кодифицират и опресняват по време на Международните ботанически конгреси. Едни от най-известните и популярни номенклатурни кодекси са: „International Rules of Botanical Nomenclature“, „Vienna Rules“ от 1906 г. и „International Code of Botanical Nomenclature“, „Stockholm Code“ от 1952 г. Oт 2005 г. е в сила т. нар. „Виенски код“ – „Vienna Codе“.
I.2. Кодификация на ботаническата лексика в България
Терминологичната подреденост и универсалност на системата на Линей и последвалите кодекси обслужват само научната номенклатура и са достъпни за тесен кръг от специалисти по ботаника. Извън нея в националните езици съществуват огромни, необятни обеми от названия, изковавани в дългото развитие на човечеството и задоволяващи основно комуникативните нужди на езиковите потребители. Някои от тях са редки, регионални, други са архаизирани, трети са безвъзвратно изчезнали, а четвърти са успели да се утвърдят в общоупотребимата лексика. Проблемът за необятността на „народните названия“ е докладван още в началото на миналия век от изтъкнатите наши учени ботаници Б. Ахтаров и П. Козаров. Ето какво пише П. Козаров още през 1925 г.: „Нуждата от български имена за растенията не се чувства тъй силно при специалното изучаване на ботаниката, дето обикновено си служим с научните латински названия. В други случаи, обаче, както напр. в училището, латинските се явяват неудобни, особено за учениците от долните класове; там нуждата от български названия на растенията е голяма и спъва успеха на обучението. Латинските названия обикновено плашат и убиват всека охота; те са много научни за среднообразованите, а за широката публика са само думи без значение. Затова, колкото и да са те необходими и незаменими за специалиста, толкова непригодни се явяват за обикновената публика. Нужно е, следователно, покрай латинските, да имаме и други – общопонятни, български названия. […] Тук се поражда, именно, въпросът, имаме ли достатъчно народни названия за растенията? На това А. Т о ш е в, който пръв е писал на тая тема у нас, отговаря така: „Има ги не малко, но требва да се избродят от народа“ (Козаров, 1925).
В интерес на истината, със задачата „да избродят от народа“ народните названия на растенията се заемат непосредствено след Освобождението първопроходците в тази област. В края на XIX век (по В. Канисков, 2015) се появяват първите учебници по ботаника (1882–1883), създадени от Иван Урумов, Михаил Георгиев и Георги Белчев. Според Божимир Давидов благодарение на многогодишния труд на Михаил Георгиев, събирал народни наименования на растенията главно в Западна България, и до днес съществуват названия, които са станали почти общоприети литературни и научни имена и не са изгубили своето значение. Немалък брой от растителните видове в този труд са взети от славянските народи, други са преводи на научните латински наименования. Съществуват и такива, които са български, но са характерни за определен регион.
През същия период (1882–1884) се появява и трудът на Стоян Въженов[2] „Азбучен списък от български имена на по-големите и по-известни растения“. Той съдържа 520 имена на растенията, подредени по азбучен ред.
Първият труд по изучаване на флората на България, напечатан от българин и на български език, е този на учителя по естествена история в Разград Анани Явашев[3] под заглавие „Принос за познаване на българската флора“ (1887).
Андрей Тошев[4] публикува научна статия, озаглавена „Към терминологията на българската флора“, която е и първият му печатан ботанически труд. Статията съдържа в себе си списък от 230 вида растения с техните латински, български, руски и френски имена, след което за всеки вид се изреждат чутите и записани от самия Тошев народни имена на растенията (някои от видовете имат повече от 15–20 имена), като списъкът съдържа повече от 840 имена. Ценното в тази статия е, че имената са дадени според тяхното произношение, като е посочено и мястото, където са чути. Именно това е подтикнало Б. Ахтаров да отбележи, че тази статия бележи нов етап от ботаническата ни литература (Ахтаров 1939: 1–11). От чисто филологична гледна точка и в нея има пропуски, напр. не е посочено от кого е чуто името и не е дадено характерното за народните говори потъмняване на гласните.
Божимир Давидов също има много ценен принос в изучаването на флората на България със своите 13 труда, публикувани в периода 1902–1911 г.
Като продължение на еволюционните похвати на предходните автори, както и като ценен труд, в българската номенклатура на растителните видове се посочва „Български народни названия на растенията“ – една удачна за времето си ботаническа номенклатура, с автор д-р Петър Козаров, публикуван през 1925 г. В него 774 предимно диворастящи растителни вида са обозначени с приблизително 1800 български народни названия. В материалите за този труд д-р Петър Козаров включва издадени и неиздадени бележки от покойния вече професор по ботаника Ст. Георгиев, труда на Андрей Тошев, трудовете на Иван К. Урумов, а също и свои собствени бележки. По неговия пример се издава още един, макар и по-малък труд, на Д. П. Апостолов, с определен принос към българската терминология на флората.
Отпечатването на епохалния труд в няколко тома „Флората на България“ с автори професор Николай Стоянов и професор Борис Стефанов през периода 1922–1925 г. е събитие в научния живот на България. Трудът съдържа 1367 страници, като в тях са включени и разгледани основно известните дотогава за България 2965 растителни вида.
В. Канисков смята, че венец в усилията на българските учени, занимаващи се с българската номенклатура на растителните видове, е излезлият от печат сборник „Материали за български ботанически речник“. Материалите в сборника са събрани от Божимир Давидов и Анани Явашев, подредени от Милан Шосев и Парашкева Балабанова, допълнени и редактирани от Борис Ахтаров[5] – трудът съдържа наименования на растения от други славянски езици, както и материали по народна медицина.
Прави впечатление, че в уводните части, които отразяват концептуалните рамки на горепосочените речници, се изтъква един и същ проблем, свързан с изработването на единен и систематичен подход при подбора на народните названия.
В периода 1963–2012 г. излиза единадесеттомният труд на БАН „Флора на (Н)РБългария“, за който отново ще стане дума по-нататък.
През 1994 г. е издаден „Ботанически речник“ чийто съставител е проф. Борис Китанов. Речникът съдържа названията на 1503 растителни вида на шест езика: български, латински, руски, английски, френски и немски. През 1987 г. излиза „Разпознаване и събиране на билки“ от същия автор. И в двете издания проф. Китанов въвежда названия на растителните видове на български език с две думи: Ланцетолистен живовлек – Plantago lanceolata L. и Божур розов – Paeonia mascula L., като в едното издание са подредени в реда прилагателно-съществително, а в другото обратно – съществително-прилагателно. (Независимо от това, тук проличава стремежът на проф. Китанов към равнопоставено отношение в наименованието на растителните видове на български и на латински език (съществително–прилагателно) с техните съставки от две думи.)
През 2015 г. излиза „Ботанически речник“, който по думите на самия автор В. Канисков е опит да се състави един пълен речник с българските названия на растителните видове от българската флора, който да отговори на нуждата от общоприети и общодостъпни български имена. Забележителна е широкоспектърната аудитория, за която е предназначен трудът му: ботаници, лекари-фитотерапевти, природолечители, аптекари, билкари, агрономи, лесовъди и цветари, а също и писатели, поети и преводачи, като в това отношение се запазва линията, поета от съставителите на „Материали за български ботаничен речник“ и от П. Козаров.
I.3. Кодификация на ботаническата лексика в Полша
Исторически преглед на възникването на полските фитоними и появата им в хербарии, речници и др. прави Кв. Хандке в статията си „Полската ботаническа номинация през очите на езиковеда“ (Handke 1997). Авторката посочва, че най-старите растителни названия са създавани от населението и най-вече от хората, които изготвят и прилагат билкови лекове, т.е. билкари и знахари. От XV нататък започват да се появяват първите текстове, съдържащи ботанически названия – списъци, речници, указатели с противоотрова. Най-обемния подобен труд е на Ян Станко от 1472 г. („Antibolomenon“), който идентифицира 533 растения. Следващите хербарии са от 1534 на Стефан Фалимиж, лекар и ботаник и от 1542 на Нероним Спичински, кралски лекар и ботаник. Последният въвежда редица модификации като промяна на някои названия, въвеждане на нови, добавяне на синоними.
Следващите хербарии увеличават броя на регистрираните растения и също внасят промени в названията им. Уникално за времето си произведение е хербарият на Шимон Сирениуш – лекар, ботаник, професор от Краковската Академия. Делото на живота му е билкарий („Zielnik herbarzem z języka łacińskiego zowią“ 1613), наброяващ 1584 страници и съдържащ описанието на 765 растения, известни и използвани в Централна и Южна Европа, който е ценен и с езиковия принос, тъй като към съществуващия корпус от названия ученият е добавил и редица собствени идеи.
Ботаническа лексика се появява и в речници от общ характер, като „Słownik łacinsko-polski“ от 1532 г. с автор Бартломей от Бидгошч и „Lexicon latino-polonicum“ от 1564 г. на Ян Мончински. Повече ботанически названия се съдържат в специализираните речници, като латинско-полския „Enchiridion medicinae“ с автор Шимон от Лович и първия фармацевтичен речник на Павел Гулдениуш „Onomasticum trilingue latino-germanopolonicum“ от 1641 г.
От по-късните трудове е важно да се спомене двутомният труд на Е. Майевски[6], който излиза през 1889–1894 година и чието пълно заглавие е: „Słownik nazwisk zoologicznych i botanicznych polskich, zawierający ludowe oraz naukowe nazwy i synonimy polskie, używane dla zwierząt i roślin od XV– go wieku aż do chwili obecnej : źródłowo zebrane i zestawione z synonimami naukowymi łacińskiemi. T. 2. : Słownik Łacińsko – Polski pomnożony porównawczym materyałem, zaczerpniętym z innych języków słowiańskich“ („Речник на зоологичните и ботанични полски имена, съдържащ народни и научни названия, както и полски синоними, използвани за животни и растения от XV век до ден днешен: събрани от източници и сравнени с научните латински синоними. Т. 2.: Латинско-полски речник разширен със сравнителен материал, почерпен от други славянски езици“). Юзеф Ростафински[7] (Józef Rostafiński) – полски ботаник и историк на биологията събира названията, възникнали и създадени на полска почва от първите свидетелства за тях от XIII в. чак до XIX в. в „Słownik polskich imion rodzajów oraz wyższych skupień roślin“ (1900). Трудът и до днес остава безценен с богатството на събрания материал и величината на авторовия труд.
Различни речници са посветени на растителните видове с лечебни свойства и тяхното приложение в медицината – З. Завалкевич[8] (Zawałkiewicz Z.), „Słowniczek ludowych i naukowych nazw leków, surowców i przetworów chemicznych, używanych w Galicji Królestwie Polskim i W. Ks. Poznańskim“, Й. Крейнер[9] (Kreiner J.) „Słownik etymologiczny łacińskich nazw i terminów używanуch w biologii oraz w medycynie“ и Б. Хриневедски[10] (Hryniewiecki B.) „Słownik polskich roślin lekarskich“. Както и Веренко[11] (Wereńko F.) – „Przyczynek do lecznictwa ludowego“.
Сред съвременните ботанични речници се открояват трудът на В. Гавриш Słownik roślin zielnych łacińsko-polski (Латинско-полски речник на билките), 2008 г. и колективният Słownik Roślin Użytkowych Polski, Łaciński, Angielski, Francuski, Niemiecki, Rosyjski, (Речник на културните растения – полски, латински, английски, френски, немски, руски език ) от 2003 г., както и Słownik botaniczny[12].
II. Стратификация на ботаническата лексика
ІІ.1. Стратификация на полската ботаническа лексика
Според Кв. Хандке от ХVІІІ в. в полският език са установени три системи за именуване :
- Латинска номенклатура;
- Официална полска номенклатура;
- Народна ботаническа лексика.
Тези системи имат различни функции в езика и културата, както и различен обхват на използване.
1. Латинската номенклатура играе двойна роля – външна и вътрешна. Като универсален номенклатурен код тя функционира не само в рамките на полския език, но и играе ролята на свързващ елемент с другите естествени езици, които също като полския имат своя еквивалент за определено латинско название. Латинската номенклатура е плоскост, благодарение на която могат да бъдат направени тесни езикови сравнения между различни езици. Вътрешната роля на латинския език е несравнимо по-голяма в миналото отколкото днес, а също така във времето, когато са се формирали основите на полското ботаническо именуване. Освен това, латинската система за именуване, приета в полския като постоянна, не само дава, но и взема, макар и в несравнимо по-малка област. Вътрешната роля на латинския може да бъде идентична с външната, когато помага да се сравняват местни полски имена с такива с чуждестранен произход.
2. Официалната полска номенклатура е до голяма степен контролирана от латинската и изпълнява ролята на книжовна в рамките на собствения език.
Двете системи имат стойността на специализирана лексика и следователно техният обхват на употреба в текстове извън специализираната литература е ограничен, също както е ограничен и кръгът от хора, които биха си послужили с тази лексика.
3. Народните ботанически названия принадлежат към активната ежедневна и общоупотребима лексика и влизат в употреба най-често в ежедневната разговорна езикова комуникация. Тук ограниченията зависят от нещо друго, а именно от това, че сравнително малък брой названия обхващат цялата страна и че тази лексика е относително слабо позната (голяма част от употребяващите полски език използват малък брой названия в тази област). Във връзка с това в езика съществуват много дублети, както и голям брой синоними. Често срещано явление е и объркването на названия, произтичащо в по-малка степен от полисемантичността на тази лексика, а в по-голяма степен от незнанието на ползвателите (Handke 1992б).
ІІ.2. Стратификация на българската ботаническа лексика
Може да се твърди, че картината в българския език е подобна: латинската терминология се ползва от тесен кръг специалисти, официалната откриваме в специализирана литература, която обаче може да обхване и популярни сфери – енциклопедии, справочници, интернет страници на разсадници, етикети на семена и др., а народните названия са характерни за общоупотребимата лексика, използват се в разговорната реч, в ежедневната комуникация и пр. Объркването на названия също се наблюдава в комуникацията на българите, поради регионалното разнообразие на названията. Например популярното градинско цвете тагетес е известно в някои краища на България като камшиче, а в други като турта или туртка и често комуникиращите не знаят, че става дума за едно и също растение.
И така, в ботаническата лексика ясно се разграничават научен, терминологичен пласт и общоупотребим, народен, ненаучен пласт. Въпреки това те не съществуват напълно независимо един от друг, напротив, в ненаучния пласт се наблюдават прониквания и влияния на латинската терминология. Поради различната историческа съдба на полския и българския народ взаимодействията са различни по интензивност и характер. Не само латинското влияние обаче е причина за ясно изразената нееднородност на ненаучния корпус, като причините за това ще бъдат изложени по-долу.
ІІІ. Произход на ботаническите названия
IІI.1. Произход на българските ботанически названия
Разсъждения по този въпрос намираме още в първите речници, на П. Козаров и под редакцията на Б. Ахтаров, като при втория те са по-задълбочени. Етимологичните хипотези на Б. Ахтаров различават праезични имена, праславянски имена, славянски имена, славянобългарски имена, старобългарски и др. имена и периодизират различните заемки. Посочват се редица названия от немски, френски и др. чужди езици.
П. Козаров е по-пестелив в класификацията по произход и различава следните типове названия, в зависимост от произхода им:
1. Побългарени от народа латински и гръцки названия: върбина (Verbena), риган (Origanum), босиляк (Otium Basylicum) и др. Отбелязва, че други при побългаряването дотолкова са изменени, че трудно може да се забележи чуждият им произход; напр.: татул (Datura), хмел (Humulus), ясен (Fraxinus) и др. 23
2. Книжовнопобългарени латински названия. Те са образувани поради липса на български, или по-точно, поради техното непознаване, напр.: салвей, шалвей (Salvia), мимоза (Mimosa), дрозера (Drosera) и др.
3. Народни названия, буквално преведени от чуждите (т.е. калки): Aegopodium – козя нога, Campanula – звънче, Pedicularis – въшкаво билье и др.
4. Книжовни названия, превод от чужди: Umbelliferae – чадърести, Salicornia – солорасти и др. (Козаров, 1925).
В. Козаров посочва също, че сред чуждите заемки по исторически причини е най-голям броят на турските, с които съвременният езиков строител трябва да се бори. След тях идват руските, които трудно могат да бъдат изкоренени като незабудка и гречиха, но от днешна гледна точка виждаме, че не е бил съвсем прав.
За турските заемки Ахтаров казва: „Дългият период на второто българско царство и на петвековното турско робство е прошарено с редица исторически преврати, които са важни от гледище на нашата фитолингвистика... Чрез турците българите за пръв път се запознават с редица нови растения..., които поне на първо време, влизат в българския език с ориенталските си имена. Такива са например: зюмбюл, лале, замбук (другото име на перуниката)“ (Ахтаров, 1939:64-65).
Нямаме за цел да оценяваме твърденията на първите кодификатори на ботаническата лексика у нас, но сравнението на тезите им с твърдението на Д. Йорданов (цитиран по Канисков), изложено в първия том от поредицата „Флората в България“ ни навежда на мисълта, че до голяма степен са били прави и че тенденцията в номинацията се е запазила и в наши дни: „Доста труден и деликатен е въпросът с българските имена на различните таксони, особено за имената на родовете и видовете… Въпреки че у нас цяла комисия работи върху българските имена на растенията[13], все още няма каквито и да е било официални предложения, поради което нашият колектив се чувства свободен да определя и поставя на по-малките таксони имена, каквито той счита за най-сполучливи и подходящи. Разбира се, най-правилно е да се използват ония български имена, които наричаме народни. Неудобството тук обаче се състои в това, че голяма част от тях са локални и за един и същи вид например има 5 до 10 (и повече) народни имена и доста трудно е да се отсъди кое ще бъде най-подходящо, още повече като се държи сметка за това, че подобно на техните латински имена би трябвало и те да бъдат двойни. Тук трябва да се спомене за друга една категория народни имена, които не са български, а са усвоени несъзнателно от турския език през време на петвековното ни робство. Такива народни имена ние избягваме и само в изключителни случаи (когато няма никакво българско име, а турското се е наложило навсякъде) се използват. На второ място, налагат се да се използват и ония български имена, които, без да са народни, като са употребени в учебници, научно-популярни трудове и пр., са придобили гражданственост. Правилно е да се употребяват и такива български имена, които са преводни от латинските имена на таксоните. И най-после, ние прибягваме до такива български имена, които представляват само едно написване с български букви на латинските имена“.
В резултат на приложената гореописана смесена методика при даване на таксонните имена те могат да бъдат обособени в четири основни групи:
- Народни названия, в това число турцизми, при липса на еквивалент от роден произход.
- Названия, придобили „гражданственост“, т.е., които са проникнали в общоупотребимата лексика.
- Калки на латински названия.
- Латински заемки.
IIІ.2. Произход на полските ботанически названия
Кв. Хандке (Хандке, 1997a) отбелязва, че като се започне от средновековните данни и се стигне до съвременните, в полската ботаническа лексика се очертават две течения: родно, полско (в това число влиза и славянското наследство) и чуждо, които непрекъснато се кръстосват по различен начин и с различна интензивност, променяща се във времето. Съставът на народните названия непрекъснато се увеличава както с родни, така и с чуждоезични названия, които или са донасяни заедно с нови растения или са давани на местните растения от чужденци, дошли в страната. Най-общо през средновековието, а също и през XVI в. към най-честите чужди названия спадат гръцките, обикновено пренасяни чрез латинския език. Преобладаващото число обаче е на латински названия – класически и средновековни. Немското езиково влияния в тази област възниква главно във връзка със системата на Линей.
Тук задължително трябва да обърнем внимание на факта, че поради историческата съдба на полския народ езиковият контакт между полския и латинския език е много по-дълбок и продължителен в сравнение с латинско-българския. Латинският език е административен език на Полша до поделбите, които започват през 1772 г. (по същото време у нас административната сфера се обслужва от турския език), а като литургичен език функционира чак до 1965 г. (до Ватиканския събор). Това предопределя до голяма степен развитието на ботаническата лексика и дава отражение върху трите ѝ функционални пласта.
Полско-латинските езикови взаимоотношения в областта на ботаниката са подробно описани l горецитираната статия на Кв. Хандке „Латинската терминология и полската ботаническа лексика“, в която се посочва, че латинската лексика, свързана с природата, навлиза в полския език на няколко вълни. Обикновено те са под формата на номенклатурни групи, използвани от създателите на хербарии още през средновековието, а след това от създателите на по-късната и съвременната ботаническа терминология. От друга страна, едновременно с това е използвана номенклатура, до голяма степен базирана на народните названия, главно от областта на лечебните растения и тези с магически свойства, която по никакъв начин не е зависима от латинската. Хандке отбелязва, че несъмнено до основаването на Ягелонския университет са се използвали само полски названия.
Двете системи, латинската и полската, постоянно си взаимодействат. Самата ботаническа номенклатура, чиито корени са в древността, трикратно преминава през радикални промени: през средновековието, през ренесанса и през XVIII в., при реформата на К. Линей. Тази еволюция води след себе си промени и в полската номенклатура. В резултат от многократните транспозиции на названията от едната система в другата и обратно се стига до огромна многозначност и синонимия в полската система.
В резултат на непрекъснатия контакт между двете номенклатури в полския ботанически речник се появява и нещо друго, а именно множество калки. Преводаческата практика се разпространява главно през средновековието, а също и по-късно, резултат от нея са следните примери: gwiazdnica gajowa – Stellaria nemorun L., naparstnica purpurowa – Digitalis glomerata L., starzec wiosenny – Senecio vernalis. Както се вижда, връзките между двете названия са главно в сферата на значението. Принос към този процес има Кшищоф Клук, който в своя „Dykcjonarz polskich roślin“ (1786–1788) пръв прилага системата на Линей и приспособява полския лексикален ресурс към нея. Много важен е фактът, че той се старае да въведе полски названия като родови названия чрез различни преводачески операции както от латински, така и от немски език. Някои от тези названия са живи и актуални и до днес: Impatiens – niecierpiek, Melittis – miodownik. Ю. Ростафински отбелязва, че 62% от названията на Клук са надживели създателя си (Хандке, 1997а: 177) Посоката на взаимодействието между двете системи по-често е от латинския към полския език, но се случват и обратни взаимодействия. Става въпрос за случаи, в които местните оригинални названия се превеждат на латински и функционират в тази форма толкова дълго, че техният произход става неясен. За пример може да се даде stoklosa – Bromus secalinus L. Названието идва от праславянски, като в полския език съществува от 1437 г.; преведено е на латински като Сentum spica L., но по-късно бива интерпретирано като латински оригинал. Друг пример е латинското Prenanthes, което отразява полското название przenęt.
А. Спулник (цитирана по Кв. Хандке) въз основа на исторически източници от XIII–XVIII в. подава следните данни: сред 549 названия с ясен произход преобладават родните, полски названия и тези, които са славянско наследство. Чуждите елементи се подреждат по следния начин: германски и латински, наследени още от праславянския период и елементи, заети от полския език по време на самостоятелната му история, а именно: пряко от латинския, от латинския през немския език, калки на латински названия, заемки от германските езици, от чешки, руски и други езици.
Взаимодействието на имената с чужд произход и тези, които са родни е видимо изразено и приема различни форми:
– Често съществуват успоредно в лексикалния ресурс на обществените групи, дори на отделни лица, а в конкретен комуникативен акт се използват или едните, или другите, или се редуват, например sedum – rozchodnik, digitalis – naparstnica, dzwonek – campanula;
– Използат се предимно чужди названия, които или са напълно одомашнени, или техните полски еквиваленти просто не се знаят от потребителите, напр. chryzantema от chrysanthemum вместо złocień или irys от Iris вместо kosaciec, а също и от високопарност главно при изисканите оранжерийни цветя, отглеждани за рязан цвят – alstremeria (Alstoemeria L.), glorioza (Gloriosa L.).
– Използват се названия, които са чужди по произход, но са напълно одомашнени в полския език – lilia – Lilium, frezja – Freesia, dalia – Dahlia и т.н.
ІV. Изводи
- Наблюдава се силна асиметрия в развитието на полската и българската ботаническа лексика, както във времето, така и по отношение на влиянието на латинския език. В България се наблюдава бум на събирачество и опити за систематизация както на десигнатите, така и на техните названия след Освобождението в края на ХІХ в., докато в Полша този процес започва значително по-рано.
- Връзката с латинската називна система е различна по сила в двата езика поради различията в историческите обстоятелства, съпътстващи развитието на двата народа.
- Същите исторически обстоятелства налагат съществуването на множество названия от турски произход в българския ботанически речник, много от които съществуват и досега: алтънче, сакъзче, калдъръмче и др. Явление с подобни размери не съществува в полския речник, като изключим споменатите тесни контакти с латинския език.
- Наблюдава се симетрия във функционалното разслоение на ботаническата лексика на двата езика на научна, официална и народно-разговорна.
ЛИТЕРАТУРА
Ахтаров 1939: Ахтаров Б., Материал за български ботаничен речник. – София, Придворна печатница, 1939.
Земанек 2010: KAROL LINNEUSZ (1707–1778) W TRZECHSETNĄ ROCZNICĘ NARODZIN, 2010. Tom X, PRACE KOMISJI HISTORII NAUKI PAU 2010, : Zemanek A., Pawłowski J.
Канисков 2015: Канисков В. Съкровищница на българската народна медицина, Т. III: Ботанически речник. Основи, изд. Дуо –В ООД, София, 2015
Козаров 1925: Козаров П. Български народни названия на растенията. София-Печатница П. Глушковъ, 1925.
Хандке 1997a: Handke K., Polskie nazewnictwo botaniczne oczami językoznawcy, w: Rozważania i analizy językoznawcze, Warszawa,1997 s. 173–185.
Хандке 1997б: Handke K., Łacińska terminologia a polskie słownictwo botaniczne, w: Rozważania i analizy językoznawcze, Warszawa, 1997, s. 165–172.
Явашев 1905: Явашeв А. Принос в българската народна ботаническа медицина // СбНУ. Кн. 21. 1905. С. 31.