Г-жо Дворянова, като писател и университетски преподавател имате непосредствени наблюдения върху развитието и употребите на съвременния български език от младите хора и в обществото като цяло. Каква е според Вас посоката в развитието на съвременния език? Кои са най-ярко открояващите се положителни и отрицателни тенденции в него?
Спрямо младите постоянно сме изправени пред въпроса дали да мислим чашата наполовина пълна или на половина празна. „Младите хора“ вече са „други хора“, тяхното общуване тече по различни от нашите канали и това пряко се отразява в начина, по който употребяват езика. Употребата е клипова, точкова, скоклива, трудно се разгръща последователно размишление. Мисълта им е кратка, „съкратена“ бих казала, кратък и съкратен е и езикът им. Ние не знаем къде е „границата“ между мислене и език и дали въобще има такава. Слабата мисъл ражда слаб език и слабият език ражда слаба мисъл, това е неотменно „правило“, а езикът и мисленето се формират през четенето. Четенето обаче е последователен процес, разгръщан във време, достатъчно бавен, за да изисква способност за дълга концентрация, която не „подскача“ не се разбива в несвързани точки. Би могло да се предположи, че тези нови начини на общуване, ще стимулират асоциативното мислене, но не е така, напротив, трудно се правят асоциации, защото асоциациите са мигновено преминаване на дълъг път, а не свързване на „точки“ без път… И се изправяме пред проблем, „параграф 22“. Нерешим е, защото огромното мнозинство от младите хора не четат. Скоро излезе едно изследване, според което 74% от младите до 29 години не посягат към книга. Значи трябва да сменим „оптиката“. Тези деца са „мрежови деца“. Не защото са участници в социалните мрежи, ние също сме там, а защото мисленето им е формирано и функционира по различен от познатия нам начин. Сякаш съзнанието им е „мрежово“. При това, струва ми се, става дума за промяна във фундаменталните категории, които определят мисловния процес, а именно времепространството. Те трудно се ориентират във времето като „хроно-линеарна“ категория. Вече ми се струва, че това не е въпрос просто на „незнаене“ на историята, а някаква невъзможност да имат „образ“ на времето в дълбочина. Дали се говори за 3-ти или 17-ти век, за тях е абстракция, все едно е. „Пространството“, образо-творните процеси на мисленето им също са някак „минимализирани“, може би поради това, че разстоянията днес съвсем са се скъсили, те живеят с опита на „малката земя“, на обозримостта, и сякаш „протяжността“ на пространството, в което пребивават за тях е различна.
До какво ще доведе всичко това? Аз не мога да кажа. Но това е, което е. Новите технологии променят човека и човешките възприятия. Трябва да ги приемаме такива, каквито са, а не да натрапваме себе си. Да приемем и света такъв, какъвто е, защото всъщност нямаме избор. Лично аз се опитвам да свържа различните точки в съзнанието им, които са разхвърляни и без координатна система, в някакво приблизително логична словесна верига, при това с минималистични средства. Възможно е това да им е от полза в живота, освен задължителната способност да свържат логично отделни мисли в писмена форма. Възможно е така да определим и тенденцията в „развитието“ на езика: минимализъм. Ако целта на езиковото общуване е да предаде новина или информация, особено езиково богатство не е нужно.
Какво е Вашето отношение към диалектното разнообразие на съвременната българска езикова карта? Как гледате на отделните говори – богатство или ненужно отклонение са те в днешните дни?
Да си призная, не съм много наясно с „диалектната карта“. Само опитно мога да кажа, че изпитвам огромно удоволствие от „вслушването“ в различни диалекти и в това „вслушване“ осъзнавам какво богатство са те. Как явяват скрити пластове на иначе обичайни думи. Колко различни ладове може да има един език. Как да гледа човек на тях като на „отклонение“? Това са просто различни неща – литературният език, на който ми говори Йовков, и този, на който ми говори дядо Антон в селото.
Според Вас до каква степен един национален език в днешно време е „формиран“ и „формиращ“? Кой е по-голямата „жертва“ на тенденциите в глобалното общество – езикът или човекът?
Ако трябва да сме точни и леко иронични, единствените „жертви“ сме ние, словесните хора. Неезичният човек е един щастлив „езичник“, няма какво да го мислим. Той не формира език, а го разгражда, защото му е нужен единствено за огласяване на „първичния инстинкт“ или, в по-„висока“ употреба, за демонстриране на възпитана баналност. Това е език за съобщаване на новини и информации, не език за „раз-мисляне“, не език за образо-творене. Език за „масова комуникация“, както вече се нарича журналистиката. Но националният език със сигурност, въпреки всичко, е формиращ личността. Неизбежно е, защото това е „майчиният език“, който носи в себе си архетипите на нашето колективно несъзнавано. Няма бягство от това, колкото и днес лесно да се напуска езика и да се заменя с друг, както лесно се напуска родината. И забелязвате ли как българи, напуснали България преди 50 години например и живели целия си живот в друга езикова среда, говорят прекрасен български, „майчино-незабравим“, а тези, напуснали преди десет-петнайсет години, и ежегодно завръщащи се у дома в България, много бързо започват да говоря с акцент като чужденци? На какво е симптом това? Само на комплекс и суетност? Не знам. Може би причините са по-дълбоки.
Ако „езикът е домът на битието“, както твърди Хайдегер, съдейки по състоянието на съвременния български език, какво е състоянието на днешното българско битие?
А може би „домът на битието“ вече се е изместил? Дали? Словото се поражда от дълбоката екзистенциална тревожност на човешкото битие. В днешната консуматорска и технологизирана култура, в която човекът непрестанно е изведен „вън от себе си“, осмислянето и справянето с тази тревожност са силно намалени, или напълно изтласкани. Понякога ми се струва, че самата „тревожност“ е изчезнала, разтворена в хедонистичния напън на живеенето. Ако има нещо, което истински ме озадачава, това е липсата на въпроси у по-младото поколение, която е следствие от липсата на големия Въпрос. Обикновено свързваме пубертета, освен с хормоналния дисбаланс, именно с това – тревожните питания „кой съм“, „защо съм“, „за какво съм предназначен“? Тези въпроси, пряко свързани с осъзнаването на собствената крайност, са извор… на слово, на себепознание и на познание. Когато се случи да засегна със студентите някой подобен, „пределен“ въпрос, виждам в очите им изненада… или някакво „недоверие“. Или слушат с любопитство, сякаш до ушите им достига нещо много странно. Тогава и аз се смущавам, отказвам се и минавам в „прагматичната сфера“. Струва ми се, този вид „екзистенциална тревожност“ днес е изместена изцяло в мястото на „социалното справяне“, и в този смисъл от пубертета е останал само хормоналният дисбаланс. Това води до силно изместване на границата на зрелостта някъде напред в годините, инфантилността господства твърде дълго време. В такъв случай, тъй като порасналият човек не е дете с неговия автентичен наивизъм, остава да господства клишето, баналността. Не знам кой е днес „домът на битието“, какво ли би написал Хайдегер? Нищо чудно ние да сме последното поколение, чийто дом е там. Може би винаги ще има изключения, но „критична маса“, охраняваща словесността, за да бъде тя определяща за живеенето, едва ли.
Литературата е изкуството на словото. Какво е чувството да се създават светове чрез думите?
Аз дори не бих употребила думата „чрез“, а „във“. Да твориш свят вътре в словото означава да си потопен в една стихия, същото както музикантът е потопен в стихията на звученето като музика или художникът в тази на зримостта, в която формира картината. Дар е. Дар, за който може само да се благодари. Преди всяка нова книга въпросът, който стои в мен е: ще ми бъде ли дадено да направя това още веднъж? Трябва ли да го направя? В това „трябва“ се съдържа въпросът: има ли „смисъл“, който е потребно да бъде изтръгнат от езика, който е там и изисква да бъде осветен? Това е нещо много сериозно, не е игра, за мен не е игра. Нямам чувството, че изразявам себе си или нещо в мен, в този смисъл писането е зов – не отвътре, а от вън. Да „чуваш“ езика е щастие, форма на „откривателство“, в което нямаш право на грешка, „алхимия на словото“, „правене“, а не измисляне. Ако е „грешка“ или сгрешиш, смисълът се затваря, напуска те и няма свят, само думи, пък те може и да са красиво подредени.
В период на писане правите ли предварителни проучвания и подготовка по отношение езика на Вашите герои?
Зависи какво пиша, какъв „обект“ се представя в ума ми, какво е онова, което трябва да проговори. В този смисъл всяка книга е различна. Преди години, когато пишех „Госпожа Г.“ – един роман, разположен в конкретно време между 30-те и 60-те години, прекарах много дни в Народната библиотека, за да чета вестници, всекидневния печат от 30-те и 40-те години. Трябваше да попия език. И може би защото имах такава цел, това четене беше голямо приключение. Тогава осъзнах колко важен е всекидневният печат, не заради информацията, която е в него, а заради това, че буквално на сетивно ниво носи в себе си аромата на епохата, естествения ѝ живот.
Съвсем различна беше подготовката, когато пишех „Земните градини на Богородица“, в тази книга трябваше да открия език за изразяване на сакралното, трябваше да обуздая езика, някак да го очистя… тогава четох всичко, което успях да намеря за Атон, за иконите там, пътеписи и какво ли не, но то беше повече за овладяване на съдържанието. А и ходенето по тези места някак помогна за „визуализацията“, оставайки „тайната“ на пребиваването вътре в самия Атон съвсем жива.
С „Мир вам“ пък се случи много особено. Как се изразява „нищотата“? „Нищият духом“, който е евангелски съвършен? Трябваше да се лиша от език. Това, струва ми се, беше най-дълбокото „проучване“, на което съм способна. Едно шеметно вслушване в дълбината, където езикът мълчи, там, където езикът е неизказан, защото е неизказуем. Аз нямам този опит, но героинята ми го има и, струва ми се, успях да я накарам да ми го предаде. Писането е вслушване, поне за мен. Така че има книги, за които целият ти живот е подготовка. Може би дори за всяка книга е така, просто за някои, свързани с конкретна историческа или дори географска видимост, има и изучаване на обекта. Това обаче е най-лесната и ясна част, въпрос на знание. Трудно е другото – да чуеш собственото проговаряне на езика.
Според Вас съвременният писател има ли отговорност към езика и в какво се изразява тя?
Не искам да съдя съвременния писател, а и да си призная, много малка част от книгите, които се пишат днес, успявам да прочета. От една страна по „естетически причини“, защото хоризонтът на литературата днес при това масово писане и производство на книги е силно снизен, а от друга страна вече съм във възраст, в която „новините“ дори и на литературния свят не ме вълнуват особено и съм се завърнала към „класиката“, която с огромно удоволствие препрочитам с нови, или по-скоро „помъдрели“ очи. Изпълва ме с възхищение. Ако трябва обобщено да отговоря, днешният писател, не само в България, въобще не се сеща, че пише „на език“. Неговите проблеми обикновено са от друг характер. Но аз се надявам на повече отговорност от преводачите, защото хората четат най-вече преводна литература. Преводаческото изкуство е едно от най-важните „изкуства“ на днешния ден, то създава език наравно с писателите. Сложно е, поради което и добрите преводачи, за жалост, са малко. Изисква се огромен литературен и езиков опит… колцина са тези, които го притежават? Често се сблъсквам с отчайващи преводи, а като се има предвид, че и редакторската професия е занемарена, езиковото ниво на много книги понякога е… странно. А преводната литература е най-четена.
Има ли днешната българска литература силата да влияе върху формирането на езиков усет и вкус поне сред четящата аудитория?
Не знам. Нямам представа как може да се „измери“ подобно влияние. Твърде малко хора четат българска литература. Това е част от „комплекса“ на нацията ни, както и част от наследството на социализма – едно време, в което почти нямаше какво да се чете, особен като проза, защото именно тя беше тотално идеологически натоварена, а идеологията беше проникнала и в „естетическия принцип“, който писателят беше длъжен да следва. Аз поне не четях българска литература,социалистическият реализъм ми беше „естетически непосилен“. Впрочем, той и до днес е жив, по един вече различен начин, превърнат в „битова проза“.
И последен въпрос – как се отнасяте към все още експлоатираната теория за „малките езици“ и „малките литератури“? Може ли въобще да има „малък“ език и „малка“ литература“ извън статистическия смисъл на определението?
Живеем в епохата на „глобалната литература“, в която количеството е дегизирано като качество. Време на класации, тиражи, „състезателно време“, за да се отвори повече място за индустрията на книгоиздаването. „Малките литератури“ нямат шанс, не са бизнес-интересни. Достатъчно е човек да влезе в една книжарница, за да се убеди в това, съвсем визуално. Имат шанс разбира се отделни автори, най-вече тези, които „превеждат сами себе си“ още в процеса на писането. Това е много особено явление, глобалният език е мислим и осъществим, но той не е нито български, нито френски, нито който и да е отделен език. Той е език на глобалната реалност или на глобалната баналност, „самолетен език“, въздушен, разполага се някъде над земята. Времето на световните литератури отмина, те бяха национални, именно защото формираха високите езици на отделните нации, малки или големи, все едно. А може би отминава и времето на литературата? Засега тя се вписва в полето на „високия развлекателен жанр“ и навярно още дълго ще се удържа там, особено чрез взаимодействието си с киното. Но надявам се, да не бъда неправилно разбрана. Във всичко това няма драма. Светът се променя главоломно, трудно е да се предвидят трансформациите му, тенденциите обаче са ясни. В тези промени тревогата за литературата е „бял кахър“, той засяга малцина. А и като погледне човек „литературната продукция“ в книжарниците, може и възторжено да се ужаси. Представяте ли си колко много думи всъщност произвежда човечеството? Консумативното общество нищо не подминава. Произвежда и консумира. Щом трябва и „мъдрости“ ще произведе. Въпросът е как ще се трансформира човекът и дали в тази трансформация ще съхрани усета си за добро и красота в някаква форма. Все пак литературата е „историческо явление“, тя възниква при това не твърде отдавна, постига върхове, после залязва… вероятно не е „извечно“ изразно средство. „Извечните“ неща са другаде.
Вашето пожелание към читателите на списание „Съвременна лингвистика“
Ако има нещо, което бих пожелала на всеки човек, то е да намери пътеки към смисъла на живеенето, със или без литература.
Въпросите зададе гл. ас. д-р Биляна Борисова