Един от най-важните елементи на езика, отговорен не само за своите мелодичност и благозвучие, но и за смисъла си, е ударението. Онази малка чертичка, чието място на клавиатурата ни е вечно неизвестно, която извиква образа на морска вълнà или на овча вълнà, и която променя изцяло представата ни за глаголните форми в съвременния български език.
Явление, което наблюдаваме в контекста на битовата комуникация между поколенията е употребата на диалектни глаголни форми, припокриващи се с книжовните. Проблемът тук се корени в това, че глаголът губи смисъла си, ако значението му се разгледа през призмата на книжовния език.
Българското ударение се определя като „динамично“ или още „подвижно“ главно защото се смята, че интензитетът е основният фактор, който допринася за неговото възприемане в речта. При глаголите в българския език подвижното ударение често води до припокривания между свършен и несвършен вид на глагола, между формите за сегашно време и повелително наклонение и между сегашно време и минало свършено време. За да илюстрирам това явление ще се позова на следните примери:
Ивайло говòри с жена си в момента – сег. вр. 3л. ед. ч.
Ти говòри ли с жена си вече? – мин. св. вр. 2 л. ед. ч.
Говорѝ с нея, Ивайло! – повелително наклонение
Ти говорѝ ли с жена ти, бе? – диалектна форма за мин. вр.
Напрàви ли си нов маникюр? – мин. св. вр. 2 л. ед. ч.
Направѝ си нов маникюр! – повелително наклонение
Ти направѝ ли си нов маникюр? – диалектна форма за мин. вр.
Тя си напрàви нов маникюр. – мин. св. вр. 3л. ед. ч.
Главната причина за това явление е интегрирането на диалекти форми в говоримия език. Те се появяват и внедряват постепенно, благодарение на комуникацията между хора с различен произход, т. е. от различни географски райони (в България или други държави, чийто основен език е със славянски произход). Следствие от дългосрочното присъствие на това явление в книжовния език се допуска употребата на двойно ударение във формите за мин.свр. вр. при глаголите с подвижно ударение като мѝслих и мислѝх, кàзах и казàх, пѝсах и писàх. При тези форми, които имат различен диалектен произход (кàзах – източнобългарска диалектна област, казàх – западнобългарска), действат тенденции към смислоразличително ударение. Те се приемат в книжовния език, понеже дават възможност да се разграничават с помощта на ударението омонемичните форми за сег. и мин. свр. вр.:
Иван хòди на кино и Иван ходѝ на кино.
Модерният, съвременният член на българското общество не отдава голямо значение на елиминирането на диалектните форми от книжовната реч. Главната причина за това често се корени, не в стремежа към грамотност, а във факта, че диалектът може да промени еднозначността на книжовните думи. Извън контекста на суетата, тези несъответствия могат да доведат до дългосрочната употреба на неправилни и диалектни глаголни форми в сфери, извън битовата, и свръхгенерализирането на глаголните форми.
Освен упражненията по „четене с разбиране“ е важно да обърнем внимание и на „говоренето със смисъл“, тъй като двете явления вървят ръка за ръка. Грамотността изисква отдаване на внимание не само на правопис и пунктуация, но и към семантиката на думите.