Декемврийски следобед... вървя си най-необезпокоявано по Цариградско. Прибирам се от урок по български. Зимното слънце ми напомня, че си забравих слънчевите очила, а носът ми се пълни с прекрасния софийски въздух. В главата ми – каша. Чувам хората около мен как си говорят. Откроява се гласът на един конкретен господин, който споменава майката на друг господин, и то по невъзпитан начин.. и на висок глас. Подобна рядка ситуация обикновено не би ме вкарала в размисли, но този път беше различно. Искрено не знам защо, но беше. И се размислих. Каква е силата на думите се зачудих. Говори се, че перото било по-силно от меча, че раната от думи била по-болезнена от тази от мечка, че не знам какво и що... възможно е да са празни приказки. Защо изобщо би съществувал такъв израз – „празни приказки“, ако думите сами по себе си бяха толкова силни, колкото ги описва класният ръководител в първи клас, учителя по български и кой ли още не. Колко да са силни? Сто от лежанка не мога с думи да вдигна. Не мога и шест по математика да изкарам. Каква сила тогава?
Ако се захвана за „силата“ непременно стигам до корените ѝ във физиката. Според точната наука това е мярка за взаимодействие между едно нещо и друго нещо. Преведено като за моя ученически мозък, означава, че сила е това, което дава способност на притежателя си да променя каквото е по-силно, и то по собствена воля, без каквото и да било позволение от страна на това, което е обект на промяната. Ако се съобразя с тази дефиниция на сила, това би означавало, че думите сами по себе си нямат такава. Да, променят. Да, ако кажа на мама, че не я обичам ще я заболи. Но мама ще я заболи, защото е мама и е в положение да я заболи. Думите ще променят онова, което е в състояние да бъде променено, ще бъдат силни ако онзи, който ги чуе е склонен да ги пусне в себе си, да отекнат в ума му. А това изцяло зависи от моето положение. Ако кажа на съседката от горния етаж, че не я обичам дали ще я заболи? Кой съм аз за съседката, че да я боли от моята липса на обич... друга ситуация е ако спомена непривлекателния ѝ нос. Тогава може и да се замисли, но отново защото е в положение да го направи, защото има непривлекателен нос, и защото го знае. Банален пример, но действа.
Освен казаното, за да бъдат силни думите има още едно условие, което е още по-банално. То е те да бъдат обилно подкрепени с действия. Както си ходя, казвам на небесата (на глас), че искам пиле в сладкокисел сос. И нищо, уви. Силата на думите замина в шахтата до мен... защото липсва действие. И за да го докажа, ще отида да си купя пиле в сладкокисел сос.
Оказва се, че сами по себе си думите не са нещо особено. Не помагат, когато душата срещу теб отказва помощ. Не нараняват, когато сърцето на другия е затворено за твоето слово. Не разрушават и не градят, когато си никой, и когато не действаш. Но видиш ли, би могъл някое друго есе да напишеш с тях.. израз на твоята душа, нещо което би останало след теб. И някак силата на думите стана съвсем буквална и безусловна... оставят следа, макар и не чак толкова значителна. Но все пак видима. Може би достатъчна, зависи.