проф. Амелия Личева
М.Р.: Често се среща схващането, че жените трябва да пишат по-леко, по-деликатно; че най-подходящите за тях жанрове са любовната лирика, мемоарната проза или романите за междуличностни отношения. Съществува ли наистина тази стигма, че за жените са подходящи по-леките романи, както за четене, така и за писане? В случая използвам примера с романа, но на негово място може да бъде сложено всякакъв вид литературно творчество.
А.Л.[1]: Има такива виждания за това, че стартът на литературата, писана от жени, започва с жанра на романа (18.–19. век). Има изследователи, които казват, че този жанр е по-подходящ за жените и с това обясняват този бум. Разбира се, ако погледнем назад, ако погледнем литературната история, ще видим изключително много големи имена в литературата, които са на жени, и в този смисъл ми се струва, че много отдавна тази стигма като че ли е преодоляна. Ясно е, че има много големи писатели и мъже, и жени. Сега, разбира се, винаги има едно пренебрежение към жените. Във всяка култура го има това, минава се през тези неща. Жените имат като че ли повече необходимост да се доказват, но ми се струва, че все пак в 21. век, така или иначе, жените са доказали, че не само любовната литература е зоната, в която се изявяват, а напротив – имат изключително сериозни постижения.
М.Р.: Можем ли да приемем за истинно, че вече жените, пишейки по различен начин – не само любовна лирика, романи за междуличностни отношения, както дадох преди за пример – са успели да си осигурят място в канона? Очаква ли се от тях да пишат „различно“, за да удържат това място?
А.Л.: Те винаги са пишели литература, която можем да мислим като абсолютно равностойна на литературата, писана от мъже. Дори когато са пишели любовна лирика, защото ако тръгнем от Сафо, която се фокусира върху темата за любовта, имаме представител на голяма поезия, на голяма литература. Така че бих казала, че от самото начало жените успяват да си извоюват място, макар и то да не е признато. Иначе, ако погледнем литературата днес, не бих казала, че има някакви специфични теми, за които да пишат само мъже или само жени. Ето, да кажем жанрът на антиутопията, който е един изключително политически жанр. Една от най-добрите му представителки е Маргарет Атууд, т.е. жена писател. Така че много отдавна ми се струва, че тази стигма е преодоляна и не мисля, че има някакви забранени теми, които са недостижими за жените. Мисля, че на ниво тематика няма как да направим разлика между литературата, писана от жени, и тази, писана от мъже.
М.Р.: В рецензията Ви на книгата на доц. Георги Господинов („В пукнатините на канона“) Вие изказвате следната теза: „българският канон е по-скоро мъжки, в който жените само понякога надничат“. Това е един неоспорим факт. Разбира се, масовият читател е чувал за, да речем, една или две женски авторки, докато цялата учебна програма прелива от мъжки имена. Какво можем да направим за в бъдеще? Как могат жените писатели да се откъснат от обширната сянка на мъжа в българската литература и да излязат на светло?
А.Л.: На мен ми се струва, че проблемът е дори по-голям. И този канон има нужда от много активно преобразяване, защото в него отсъстват не само жените писателки. Ако мислим канона спрямо авторите, които се учат в училище, което е традиционният начин, по който мислим канона за масовата публика, там присъства Багряна, сега в последните години и Петя Дубарова, но това е изключително малко. Но, в този канон, който се конституира спрямо учебните програми в училището, отсъстват и изключително много важни автори мъже писатели от българската литература. И не говоря за съвременните. Говоря за писателите, които задават една много силна градска линия. И това са Светослав Минков, Чавдар Мутафов, Павел Вежинов, който е изключително слабо застъпен. Тоест, има много важни писатели с много важни текстове, които отсъстват. Да не говоря, че един от, според мен, най-големите български писатели, какъвто е Димитър Димов, присъства единствено отчасти с „Тютюн“, докато той има текстове, които са наистина съпоставими с това, което се създава в европейската литература, като „Осъдени души“ и „Поручик Бенц“. И те отсъстват на практика. Така че борбата за канона е борба не просто да влязат жени писателки, а да влязат много повече автори, които имат различни теми, и да не е съсредоточен толкова върху една, да я нарека, възрожденска линия, която белязва българския канон.
М.Р.: И може би да бъде по-съобразен с възрастта. Не смятам за адекватно в осми клас да се изучава „Илиада“ или пък Шекспир, но в същото време да се преповтаря Вазов няколко пъти.
А.Л.: Да, да. Това вече е съобразяване със самите програми и спрямо възрастта, спрямо интересите на учениците. Това е изключително голяма тема, с която, за съжаление, към момента учебните програми по литература не се справят изобщо.
М.Р.: Но Вие направихте нещо, за което само мога да Ви поздравя – стартирахте кампанията „Литературата не е музей“. Остава само да видим от страна на министерството какъв ще бъде отговорът на въпросите, които им поставихте.
М.Р.: Вие сте основоположникът на рубриката „Глас от маргиналията“. Смятате ли, че все още гласът на жената поет, а и на жената изобщо, може да бъде причислен към тази категория?
А.Л.: Тази рубрика, която водех през 90-те в „Литературен вестник“ – „Глас от маргиналията“, беше насочена не толкова към това, че жените са в маргинална позиция, колкото беше чисто политически мотивирана. Тоест, позицията на новото, на демократичното, ако щете, на дясното – е сякаш още по-непредставена в българския контекст. Така че тази рубрика беше изцяло политическа и в нея аз се опитвах да критикувам тези, които бяха свързани с лявото, с желанието да се стои в комунизма, в старото и т.н. Разбира се, изследователите използват тази идея за глас от маргиналията по принцип за онеправданите, за жените, но ми се струва, че по-скоро можем да я мислим като определяща литературата на бившите колонии, не толкова на жените, колкото огласяването на литератури, които са били дълго потискани, дълго незабелязвани. Така че по-скоро бих я отнесла към гласовете на автори, които идват от Азия, от Африка, независимо дали са мъже или жени.
М.Р.: Като стана дума за политика, вече можем да твърдим, че жената има място в политиката. На какво се дължи това?
А.Л.: О, да, даже има много изследвания, които казват, че жените са по-емпатични, по-чувствителни и в този смисъл те правят малко по-мека политика, даже, бих казала, по-умна политика, и това донякъде може да се подчертае и от примери на жени. Не искам да кажа, че те не са и твърди, защото, разбира се, имаме примера на Маргарет Тачър, която минава за изключително твърд политик, но, като цяло, повече жени в политиката гарантират малко повече наистина емпатичност към проблемите на хората. И аз се радвам, че във всички държави има все повече и повече жени в политиката. Има министър-председателки например. В българската политика също навлязоха много жени и ми се струва, че това е за добро.
М.Р.: Малко преди това стана въпрос за гласовете на маргиналиите. Сега смятам да преминем към гласовете във Вашето творчество. Ако трябва да цитирам вижданията на доц. Г. Господинов за поезията Ви, то тя е населявана от множество гласове („миналото само в гласовете се обажда“). Гласът е една от основните тематики – „гласът на детето в гласа на възрастния, гласовете на мъртвите (поети) до телата на живите, обгърнати от тревогите и уязвимостта на днешното“. Притеснявате ли се, че ще дойде момент, когато Вашият глас, този на една жена писател, на една поетеса, ще започне да затихва? Това може, разбира се, да бъде разгледано по няколко начина. Но аз бих искала да чуя какво мислите за „затихва“, разглеждано като бива потискан гласът още приживе.
А.Л.: Не, от потискане на гласа приживе не се притеснявам особено. Смятам, че всички, които пишем и които по един или друг начин сме получили някаква оценка, имаме своите читатели, не сме застрашени от някакво тотално смълчаване. Тоест, надявам се, че някаква публика винаги ще има. Това, за което не мога да кажа в по-генерален план какво ще се случи, е времето, в което живеем. Тоест, ако до днес ние бяхме спокойни, че ако човек е написал нещо добро, то ще оцелее във времето. По един или друг начин ще има читатели и в следващите векове, ще има и изследователи. Мисля, че днес много трудно можем да кажем дали имаме някакво бъдеще, защото не знам какво ще се случи в ситуация, в която навлиза изкуственият интелект. Не искам да звуча много песимистично, но ние наистина не знаем дали литературата в този вид, в който е, ще оцелее. Дали ще има след 20 или 30 години читатели на цялото това културно наследство, което съществува. Тоест, струва ми се, че сме в едно време, в което много трудно можем да прогнозираме бъдещето. Наистина не знам дали цялото това културно наследство ще оцелее по някакъв начин.
М.Р.: Той изцяло преобразява играта. Как можем да го надмогнем? Можем ли изобщо?
А.Л.: Не знам дали можем да го надмогнем. Със сигурност изкуственият интелект ще бъде един от нас в следващите години. Тоест, всеки пишещ ще трябва да се конкурира не просто с останалите пишещи, той със сигурност трябва да се конкурира и с изкуствения интелект. Той, изкуственият интелект, може да пише като всеки от нас. Добре знаем, че можем да му зададем да напише текст като когото пожелаем и той ще го напише. И аз не знам дали след 20 години ще има публика, която ще може да различи автентичното писане на един писател от това, което е направил изкуственият интелект.
М.Р.: Сега ще премина малко към темата за литературните награди. Смятате ли, че литературата, писана от жени, е достатъчно представена точно в тази насока?
А.Л.: Да, до голяма степен. Ако говорим за миналото и следим само Нобеловите награди, ще видим, че доминиращо те се дават на мъже писатели. От един момент нататък, особено от новия век насам, има един стремеж в Нобеловия комитет да навакса тази несправедливост, да я наречем така, и от двехилядната година насам изключително много жени писателки са нобелови лауреатки. Говоря за Нобеловата награда като една от най-големите литературни награди. Така че мисля, че ситуацията се променя. Няма да мога да изброя всички, но Олга Токарчук, Алис Мънро, Елфрида Йелинек, Херта Мюлер, Луиз Глик и още много други са носителки на Нобеловата награда в последните десетилетия. Наистина има много добри жени писателки. Същото важи и за наградата „Букър“, а и за международния „Букър“, за френските, италианските награди. Тоест, вече жените наравно с мъжете, ми се струва, получават тези големи награди. Ако гледаме в български контекст, мисля, че същото можем да кажем. Една от най-големите литературни награди, каквато е „Роман на годината“, е печелена от Теодора Димова, от Здравка Евтимова и от Емилия Дворянова. Тоест, големите ни жени писателки, наравно с мъжете писатели, са получавали тази награда, така че ми се струва, че ситуацията днес наистина е променена и трудно можем да говорим за някакво подценяване.
М.Р.: Какво е Вашето мнение относно тезата, че в стремежа си да изглеждат по-либерални и прогресивни – за пример ще използвам и аз Нобеловите награди – Нобеловият комитет нерядко отличава представители на различни социални групи и маргинални култури (жени, както и автори с различен етнически произход и цвят на кожата). Това, според някои изследователи, се случва за сметка на други творци, които остават пренебрегнати.
А.Л.: Има го този момент с квотите – безспорно. Това не мисля, че за някой писател е особено ценно. Тоест, ако получиш награда и си сметнат за част от някаква квота, това не мисля, че може на някого да донесе някакво удовлетворение. Но ми се струва, че когато Нобеловият комитет или другите журита се съобразяват с това, те избират наистина писатели, около които искат да фокусират вниманието. И това са големи писатели. Да кажем, една от писателките, която беше номинирана, получи Нобеловата награда преди години – Тони Морисън. Тя е първата чернокожа жена, получила тази награда, и е наистина много голяма писателка. Нобеловата награда позволява на много повече хора да прочетат нейните книги, да се фокусират изобщо върху това, което прави, тъй като тя имаше и важни политически текстове. Така че балансът е важен, т.е. когато се избира писател, който идва от маргинална култура, но той наистина е качествен писател, тогава не намирам нищо лошо в това да бъде забелязан, да бъде отличен, защото това ни помага самите ние да се фокусираме. И някой път това важи не само за писатели, които са от някакви малцинствени групи, но и от други литератури. Ето последната нобелова лауреатка – Хан Канг. Тя идва от Южна Корея и със сигурност е много интересна писателка – с експериментите, които прави, и по отношение на някои теми от съвременната литература; с опита ѝ да разкаже за насилия, които са се случвали в историята на Южна Корея. Ако не беше получила Нобеловата награда, мисля че нямаше да има този интерес към нейното писане. Така че, пак казвам, наградите, когато са добре дадени, те фокусират вниманието и гарантират по-голям интерес.
М.Р.: Как започнахте да пишете поезия? Какво Ви накара да се насочите именно към нея?
А.Л : Започнах да пиша, както е обичайно, още в училище. Не знам каква е точно мотивацията, но може би четенето е нещо, което провокира и желанието самият ти да пишеш, и, разбира се, продължих тук в университета, като имах големия шанс още от първи курс да ми преподава Милена Николчина, която беше една от поетесите, които аз харесвах много, и тя редактира мои неща, коментира някои от стиховете ми, което изключително много ми помогна да формирам собствения си стил. И всъщност издадох първата си книга още непосредствено след завършване. Имаше една поредица тогава на „Свободно поетическо общество“, в която първите си книги издадохме аз, Виргиния Захариева, Кристин Димитрова, Силвия Чолева, така че тръгнахме доста хора заедно, което винаги е хубаво.
М.Р.: В творчеството Ви си личи любовта Ви към Миглена Николчина. Имате стихотворения, които са посветени именно на нея. Хубаво е човек да има примери. Смятах първоначално да Ви задам този въпрос като за финал, но мисля, че сега е добрият момент да се обърнем точно към него.
М.Р.: Вие споменахте именно нея (за Миглена Николчина става дума) като пример, който Ви е въвел и Ви е насочил в творческия Ви път. Какъв съвет бихте дали на начинаещите творци, които искат да станат писатели, да последват този път, Вашия път?
А.Л.: Ами, когато човек тръгва, да, добре е да има, разбира се, автори, които харесва, от които се учи. Добре е да има късмет да има редактори, които да му помогнат да види отстрани собственото си писане, тъй като това е едно от най-важните неща. И вече оттам нататък във времето да положи усилията да изгради собствен, индивидуален стил, което е най-трудното и се получава с натрупването на книги, с натрупването на писане. Но генералният ми съвет към всички, които пишат, е и да бъдат читатели, защото това е страшно важно. Човек трябва да познава не просто какво се пише в момента, но трябва да познава въобще добрата литература и да бъде читател на добра литература.
М.Р.: Мисля, че Вие отчасти отговорихте на следващия ми въпрос, но въпреки това ще Ви го задам. Смятате ли, че университетската среда е благоприятна за любителите на перото?
А.Л.: Да, смятам, че в тези години човек може да направи много, тъй като първо сред преподавателите – говорим за нашия факултет – има много хора, които са писатели или критици. Мисля, че всички откликват, всички са готови да четат поезия или проза от студентите, да редактират. Имате възможност също така да публикувате, тъй като всички, които се занимаваме с „Литературен вестник“, също сме отворени към това да публикуваме студентски текстове. Така че мисля, че това са години, които могат да бъдат много ползотворни, стига човек наистина да има тези интереси, да има желанието да пише и да се утвърди.
М.Р.: Вие освен поет сте и критик. Това оказва ли влияние върху начина Ви на писане?
А.Л.: От една страна, това ми дава по-широка представа за това какво се пише, не само у нас, но и по света, тъй като за мен е изключително важно човек да бъде и читател. Един голям проблем е да смяташ, че когато си писател, не трябва да познаваш другите автори, другите литератури. Така че критическата дейност винаги ме е държала в курса на това какво се случва в литературата – било то българската, било чуждата. От друга страна, не толкова критическата ми работа, колкото заниманията ми с теория на литературата понякога са ми били важни като теми, върху които се фокусирам и като теоретик на литературата, и които са влизали в поезията ми. Така че има със сигурност някаква симбиоза.
М.Р.: Сега отворихте темата за теория. Защо, според Вас, като човек, който се изявява и като писател, и като преподавател точно по теория на литературата, теоретичните книги биват до голяма степен пренебрегвани от читателската аудитория, докато поетическите – тук използвам термина в античния му смисъл, а именно поетиката като литературата въобще – жънат успехи?
А.Л.: Защото теорията, разбира се, е нещо, което няма как да има много широка аудитория. Това е нормално, но ако от друга страна, хуманитаристиката е достатъчно вгледана в съвремието, ако достатъчно може да отговори на въпроси, които хората си поставят, тя има шанс да бъде малко по-популярна. Българската теория специално имаше един голям проблем – че доста използваше едно жаргонно писане, т.е. беше много сложна, много затворена и някак се превърна в нещо, което да четат само специалистите. Аз поне винаги съм се опитвала да пиша малко по-достъпно, така че това е нещо, което до голяма степен зависи от нас. Но, пак казвам, няма как да целим много широка аудитория с теоретичните си книги, но поне можем да се опитваме да бъдем малко по-интересни на студенти, на ученици, а не да сме си самодостатъчни.
М.Р.: Според мен това е нещо, което при Вас се получава, защото, съдейки по начина, по който ни представяте лекциите, Вие, разбира се, можете да използвате една сложна терминология, която няма да достигне до почти никого, но не правите това. Или, дори да го правите, тя е обяснена по много достъпен начин, така че успешно ни отваряте вратата към теорията и към изследванията, което също е важно, особено за студенти българисти, каквато съм и аз.
А.Л.: Благодаря Ви!
М.Р.: Можете ли да твърдите, че следвате определени тенденции в литературата, които са актуални за века, в който живеем, по отношение на сюжет, персонажи и стил? Добре знаем, че обикновено творбите, които се откъсват от тенденциите, са така наречените „революционни творби“ и те изграждат едно ново виждане, което впоследствие се оказва ключово.
А.Л.: Струва ми се, че в първите години на своето писане бях по-зависима от това, което беше важно в момента в българската литература. Тоест, първите ми книги са до голяма степен отглас и на постмодерните тенденции, които бяха много важни през 90-те, и на феминизма, и на тази много силна тенденция през 90-те за препрочит на античната литература и култура. Сега ми се струва, че в последните си книги и в новата ми книга, която предстои, следвам по-скоро собствените си виждания и начина, по който преживявам съвремието, и усещането ми за времето.
М.Р.: Сблъсквали ли сте се с някакви предразсъдъци – хем като преподавател, а и като поет?
А.Л.: Вероятно това стои по някакъв начин, но, честно казано, така преки сблъсъци в тази посока мисля, че не съм имала. Все пак имах шанса и да се утвърдя, и да работя във време, което вече беше достатъчно свободно, и в което мисля, че имаше тази много силна вълна през 90-те за утвърждаване на жените, което някак си промени средата в България, промени я в университетите – вече има изключително много жени в ръководните органи на университетите. Така че в това отношение не ми е било трудно.
М.Р.: Чувствате ли се част от определена поетична или интелектуална традиция?
А.Л.: Ами, да. До голяма степен съм форматирана от тенденциите през 90-те, много съм свързана с авторите, които тогава започнаха своите дебюти, много съм свързана с хората, с които започнахме през 90-те да работим в „Литературен вестник“, с т.нар. кръг „Мисъл“ – Георги Господинов, Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Евтимов. И сега се усещам част от едно поколение писатели, част от които са мои приятели, като Георги Господинов, Теодора Димова, Захари Карабашлиев, Мирела Иванова, Здравка Евтимова, както и Кристин Димитрова… мога много да изброявам. Мисля, че имаме хубави отношения и че се ценим взаимно, а това е много важно.
М.Р.: Благодаря Ви за разговора!
А.Л..: И аз Ви благодаря!
Благодарности
На проф. Николай Папучиев, който повярва още преди химикалката да беше докоснала листа!