доц. Камелия Спасова
М.Р. : Като за начало бих искала да Ви върна към самото начало, а именно как започнахте да пишете поезия?
К.С.[1]: Поезия започнах да пиша може би пети-шести клас, когато имах усещането, сякаш че ме връхлита някакво ритъм. Тогава пишех абсурдно дълги стихотворения. Нито едно от тях не е публикувано. Обикновено пазя в тайна този най-смешен етап на писане на поезия в училище. Изключително ключово значение за обръщането на естетически ми хоризонт и осмислянето на писането на поезия като трансгресия беше срещата с Мария Калинова в университета. Тогава заедно с Мария Калинова, Валери Валериев, Емил Христов, Боян Сотиров основахме арт-група „Устата“ (2003) – кръг, през който се опитвахме за заявим гласовете си. Друг преобръщаш момент беше срещата с поета ВБВ в рамките на една инициатива на Милена Делева „Литературен сериал“[2] през 2005. Оттогава с ВБВ и Мария Калинова мислим за поезията, а и по-общо за литературата като процес на постоянно редактиране.
М.Р.: За следващ въпрос смятам да засегна темата за университета. Казахте, че университетската среда е имала голямо влияние; точно в университета се е случило основаването на тази група. С какво смятате, че университетът допринася за развитието на писането?
К.С.: Университетът е бил и продължава да бъде територия на свобода и свободно мислене, което е най-главната предпоставка, за да може човек да се изрази творчески. Особено в среда, в която все повече нахлуват бързите езици, постоянно ускоряване, конкуренцията, неврозата за новости, политическите императиви. Всъщност университетът като структура е оазис, който напомня, че има други измерения, които са свързани не със скоростта, а със словото. Университетът трябва да опазва политики на бавното и постъпателно разгръщане, което се грижи за конкретния човек и усъвършенстването в дългосрочна перспектива.
М.Р.: Срещали ли сте все пак някакви предразсъдъци, занимавайки се и с творчество и с преподаване?
К.С.: Има, да, разбира се, има нещо, което се употребява като обида – академично писане на поезия. То би трябвало да означава изсушено писане без вдъхновение и вчувстване, без идея за външния свят, без социално мислене. Подхождам с доста голям скепсис, когато се използва „академично“ като обида – това е страх и невъзможност за признание, някакъв рефлекс.
М.Р.: Точно Вие сега загатнахте темата, мисля, че това, което споделихте в момента много отговаря на едно Ваше стихотворение, а именно „Утопия на книжарницата“. Оттам може да изведем, че да четеш означава да сънуваш, но сънят се характеризира със забрава. Но това означава ли, че хората ще забравят да четат книги като цяло?
К.С.: Трябва да се раздалечи масовата психоза за това, че децата не четат от начина, по който се променят стратегиите за четене. Трябва да Ви кажа, че още откъм 2000 година се появиха лозунги – „Ще изяде ли мишката книжката?“. Сега вече това не стои, защото почти не ползваме вече мишки, но начинът, по който четенето се преобразува, е фактор. Все повече може да се „чете“ не само през окото, но и през ухото, все повече се чете през разни видове устройства. Ако от началото на века беше скандално да се чете на компютър, то в момента това е нормално. Като преподавател се опитвам, да полагам усилия да дигитализирам важните четива, за да могат студентите да ги намерят. Така че смятам, че продължава да се чете, но не всякога схващаме каква промяна протича и кои са водещите канали за четене, кои са очарователните книги за най-младите читатели. В момента и ученици, и студенти четат изключително много жанрова литература: обичат да четат фентъзи, фантастика, криминални, вампирски романи. Въпросът е как да прекрачим този праг от книгите, които младежите обичат да четат, към книгите, които една традиция повелява като хубава литература. Или как да привлечем вниманието към съвременната българска литература. Това е един доста по-дълъг разговор.
Иначе да се върна към въпроса Ви за стихотворението „Утопия на книжарницата“. То е свързано с една обща работилница, която направихме на тема утопия. Една група поети и философи се бяхме събрали, всеки трябваше напише текстче, като теглихме от една шапка листчета, на всяко от които имаше отделни пространства като парка, библиотеката, детската градина, гробището, съдилищата, психиатрията и т.н.[3] Това, което аз изтеглих, беше книжарница и написах, съответно, стихотворението „Утопия на книжарницата“.
Едно от нещата, които си мислих, е каква е разликата между библиотеката и книжарницата и очевидното е, че в книжарницата човек плаща. Това е важно, човек да се научи да може да плаща за книгите, да ги цени до такава степен, че да си каже: да, струва си да дам тези пари не просто за една хубава вечеря, а за да си купя българска книга. В това стихотворение е основно е метафората със съня. Вие казахте, че забравяме на сутринта, но не всичко забравяме. Нещо малко си спомняме. Дори да не можем да си спомням конкретен образ, целия сюжет на съня, някакъв малък фрагменти изплува на повърхността. По същия начин стихотворенията, поезията, литература на миналото достига до нас. Не всичко е забравено, не всичко е загубено, не всичко е непрочетено. И, всъщност, трябва да наредим пъзела през себе си – да пренареждаме както миналото, така и собствената си история. И тази трансформация, това пренареждане, това събуждане за недозабравените сънища става изключително добре чрез творчество.
М.Р.: Тук се появява един допълнителен въпрос. Какво да правим с хората, чието съществуване не знаем? Или имаме само името, но нямаме творчество. Имената, които са останали от Античността като велики трагици, да речем, са много повече, отколкото самите им произведения, с които разполагаме. Има ли я тази опасност от забрава, дори и днес?
К.С.: Независимо какво парче е останало: дали е фрагмент от трагедия, дали е отказ от стихотворение, дали е просто едно име, нищо не ни спира да дописваме тези материали от миналото. И това не е в сила само през Античността. Знаем ли, да кажем, напълно всичко написано от Шекспир, Молиер, Балзак, Улф? Никога не може да имаме пълнота към даден автор, никога не може да имаме някаква тоталност в неговото възприятие, винаги работим с някакъв тип фрагменти. Дори да имаме само имена, нищо не ни пречи да си въобразяваме техните животи. Това е целият ми проект със стихосбирката „Кеносис“. Дори да имаме само едно име, останало някъде попиляно в диалозите на Платон, или в някаква бележка под черта в една от трагедиите на Есхил, Софокъл и Еврипид. Нищо не ни пречи да създадем чрез средствата на поезията тези въображаемите животи. По особен начин този образ на въображаемите животи влиза в диалог с реалния.
Средновековните трубадури разделят поезията на три по-общи стила: ясен, тъмен и богат. „Парцел N 17“ може да отиде в регистъра на прозрачната поезия, там всичко е ясно. Другата крайност на регистъра е тъмна поезия, тя е по-трудна да се разбере. Ние не можем напълно да знаем кой е Морихий или Аристим, какво е правил Агатон в своя частен живот. Те са просто имена. Но през маската на Морихий можем да се вживеем в един въображаем живот, както, в крайна сметка, всеки един творец въобразява собствения си живот. Така че през персонификацията на Морихий, Агатон, Профирий съм аз, все аз.
М.Р.: Това е една много интересна перспектива. Ако трябва да се даде едно обобщение на казаното досега – всичко е въпрос на перспектива или липсата на перспектива. Платон има едно виждане, което на мен много ми допада, а именно, че ние не можем физически да получим една цялостната перспектива. Това би станало, когато се откъснем от света, от материалното. Ние обаче сме вътре в творението, което означава, че можем да виждаме само части. Нямаме цялостната картина, няма и да я получим. Имаме само фрагменти, само „идеи“ какво би могло да бъде. И това, което, както Вие казахте, единствено ни остава, е едно прекрасно нещо, наречено въображение, което ни помага да „доизмайсторим“ липсите, което е много важно.
К.С.: Липсата е много водещ елемент. Кеносис така може да се преведе: липсата, паузата, празнина, зев в личния или историческия разказ.
М.Р.: Казахте, че Вие сте лирическият герой, всъщност, Вие сте Ахил в стихотворението: „Побит в калта, останал съм една уста, през зъби // да проклина ведно палади и троянци, атриди,// самозванци, // не ща безсмъртие такова – // да бях останал си жена.“ Защо Ахил избира да остане жена? Защото ако погледнем „Илиада“ , без Ахиловия гняв не би била същата епическа поема, започва с гнева на Ахил.
К.С.: Тук говори сянката на Ахил от подземното царство в „Одисея“, който твърди, че предпочита да е роб сред живите, отколкото цар сред мъртвите, той отхвърля епическия идел на безсмъртие, за което се заплаща със героична смърт. Това е едно голямо преобръщане, в което той сякаш казва: „Ех, за какво ми беше цялата тази работа с „Илиада“, да си бях останал преоблечен като жена вместо да заминавам към Троя. Този Ахил вижда и оценява плодовете на живота и всъщност открива, че важни са не големите исторически платна, нито значимите исторически битки, а простите радости на живеенето. В основата на това откритие възниква поезията. То е валидно и за съвременната българска поезия, поне от 90-те насам възвишеното измерение се проявява редом с всекидневното, тревожното. Епифаничните пробиви или прозренията идвам с малките жестове.
М.Р.: Това, което на мен ми е интересно, беше цялата тази главоблъсканица, защото за един античен човек важна е славата, важно е да бъдеш запомнен; по-добре да умреш, обаче да бъдеш запомнен.
К.С.: И тук Ахил се отказва.
М.Р.: Да, той се отказва от това. Наистина е интересно, че може и в двата случая да си изведем поука: и запомненият Ахил, съответно мъртвият Ахил, но и Ахил, оценяващ живота. Докато сме на темата за Ахил ще Ви върна към още едно Ваше стихотворение, а именно „Половите различия“. Още от самото заглавие Вие целите да ни дадете и основното тежнение на самото стихотворение, а именно разликата, фактът, жената все остава втора:. „Когато той се гневи –// това е епическа страст// и падат стени и се сипе слава. Когато тя се гневи – //това си е чиста лудост// и с нея трябва да се внимава.“ Какво би станало, ако жената започне да се гневи. Защо нейният гняв не е вземан насериозно?
К.С.: Тя си се гневи, нали, то няма проблем с гневенето, има проблем с това…
М.Р.: Как бива възприето?
К.С: Да, как бива възприето, как бива оценено, и, точно, добре се ориентирате, че това има и връзка с гнева на Ахил. Да кажем, ако е Ахил, който се гневи, от него произтича голям разказ, какъвто е епическият разказ, ние може да проследим много славен сюжет, който произтича от този гняв. Гневът, който е мъжки, има политически ефект, докато женският гняв, все едно на него не му е даден външно измерение, а просто бива заклеймен като лудост, като нещо ирационално. Стихотворението е иронично към стереотипа, че мъжът е рационален, а жената винаги е ирационална. И единият и другият се гневят и проработват сложни ирационални стихии в себе си по по-добър или по-лош начин. Въпросът е наистина какво е социалното измерение на единия и другия гняв?
М.Р.: Докато сме на темата за различията, ще се върна към две ваши стихотворения: „Буквално псувахме, без фигури,// в замяна никъде не фигурираме, // и от нас следи // няма открити.“ („Приписка“); „с кафявото си вещество //ме лепне и запушва, гласът умира // засяда вътре расте без израз // този тумор от заглъхване… и дълго разсъждавахме върху илюзорното различие между половете“ („В следобедните часове“). Гласът на жената заглъхва, а този на мъжа, бива чут кристално ясно.
К.С. : Стихотворението „Приписка“, това е един много интересен жанр – магиналия, като онова, което човек си записва отстрани в книгите. Не знам дали Вие го използвате, но аз, като чета книги, непрекъснато нещо си пиша в тези полета отстрани. Много от тези неща като постановка могат да се разчитат, като свързани с теориите на Фуко и Дерида. Съвсем буквално, при мен те са действали като някакъв конструкт, който ме карал да внимавам и да мисля върху нещата, които изпадат от големите разкази, за които нямаме достатъчно внимание, а успяваме нещо малко да открием в бележките отстрани.
Другото (стихотворение) за гласа, който е запушен, „В следобедните часове“ , е свързано с много конкретен мой опит от детската градина. Като съвсем малка на три или четири ясно си спомням този детски страх, нещо като страха на Натанаил от Сънчо в „Пясъчният човек“. Страхът е, че ще дойдат и ще ни залепят устите с лепило.
И тук може да минем отвъд мъжко и женското към ефект, когато човек иска да си, да си каже, съвсем директно това, което мисли, но отсрещната страна има нещо като не-чуване, Фройд го нарича „негативна халюцинация“. Все едно никой не те е чул какво си казал. Това е един от много лесните начини за справяне на всякакво ниво на лично, но и на социално, политическо. В тези случаи проблемите не се решават и те се завръщат.
М.Р.: Можем ли нещо да направим по въпроса, защото маргиналиите и малцинствата едва ли ще престанат да съществуват?
К.С. : Вярвам, че периферията е място на новост. Там се случват най-живите процеси и наистина там се ражда новото. Това е мястото, където е интересно да си. Центровете, където са властовите центрове е скучно. В центъра има много пари, много власт, много отговорност и много скука.
М.Р.: Перифериите просто ти дават друга перспектива. Изначало идеята на световната литература е да получиш някаква друга перспектива, да се запознаеш с повече култури. Но, за жалост, съществува и до днес това изопачаване. Всъщност доминиращата култура, езикът, който е lingua franca, той става най-популярен и затова Ви връщам още в началото, когато казахте, че българските деца не четат българска литература. Затова можем да видим водещи романи, не коментирам по качество какви са, но е факт, че са английски или по-скоро би трябвало да кажа американски?
К.С.: Да. Наистина, в този въпрос отсявате нещо много критично в нашето съвремие. Аз не казах съвсем, че българските деца не четат българска литература, тоест сега като го чувам отвън, бих побързала да не се съглася, дори така да се е чуло това, което казвам. Те по-малко четат тази литература, просто защото тя не им е представена атрактивно, симпатично, не е стигнала до тях като нещо живо, а като един втвърден канон в училище, който трябва да се изучава. За мен изключително важен е примерът с романите на Георги Господинов. С наградата „Букър“ се вижда, че не просто той може да се впише добре в световните зони на литература, но Господинов е много умен в това как да направи собственото си творчество привлекателно за младите. През неговото усилие доста други съвременни автори, могат да се отворят като привлекателни четива.
Другият въпрос за езика е доста съществен. Това, че се чете изключително много на английски води до един новоговор с много англицизми. Това е нещо, което се забелязва като съвременен жаргон. Например като искаме да кажем, че се чувстваме под някаква степен странно и неудобно, казваме, че нещо е „cringe“. Няма ли българска дума? Много често аргументът, когато се говори така, е, че не се използва българската дума, защото няма подходяща такава. Ние казваме „mouse“ на компютърната мишка, просто защото никой не се е заел да търси еквивалент, да преведа идиоми. Повече слушаме и повече четем неща на английски, което не е лошо само по себе си, стига да имаме културата да може да си го преведем и осмислим, споделим на български. И всъщност големият проблем е наистина, че се отказваме да търсим преводимост. От тази гледна точка, съвременната поезия, може да свърши много работа, тя е езикът на най-непреводимото. От тази гледна точка това са местата на най-интензивно пулсиране на българския език. Прозата винаги е по-лесно преводима и тя се превежда повече.
М.Р.: Но, пък, от друга страна, в защита на тийнейджърите, и като човек, който до скоро беше тийнейджър, мога да кажа, че някои думи чисто и просто остаряват. Да речем, днес аз не съм чувала никой да казва на тийнейджъра „юноша“. Просто защото това вече го няма като цяло. Времената се менят и те задават нови и нови тенденции за лексика, която се използва по-интензивно, но това в никакъв случай не означава, че трябва да си пренебрегваме езика.
К.С.: Лексиката е малкият проблем, промяната на лексиката ,естествено, е този момент, че езикът е жив и постоянно навлиза нови думи. В разговорната реч се срещат изрази като „Това е cringe“, „Ok, let’s go“, „What can I say“ като фразеологизми или въобще говорене на странна смесица от две трети български и една трета английски.
М.Р.: Но Вие казахте също още нещо интересно за новаторството и за начините, по които стига до нас литературата днес. Така и така се слуша постоянно, защо да не дава като задача да се изслуша един подкаст за някоя трагедия, което е много интересно хрумване.
К.С.: Да, аз виждам, че може или ние да използваме всички тези технологии, или те да ни използват, границата е много фина, и в съвремието едно от най-странните неща и трудни за осмисляне е тази огромна зависимост, която имаме от всякакъв тип мрежи Те влияят изключително много на опита ни да се фокусираме и да може да работим навътре. Според мен едно от нещата, които всички тези технологии правят, е да запушат всичките ни липси, за които с Вас си говорехме по-рано. Те не ни оставя, така да го кажем, да се замислим, да се разтревожим, да погледнем навътре. Това е един процес, за който трябва да си дадем сметка. Липсите трябва да остават да липсват, за да има поезия.
Въпросът е доколко ти оставаш тази технология да злоупотребява с теб, и доколко ти можеш да я употребяваш. Ако трябва да ме попитате, примерно, кой материален носител е по-издръжлив от всичко това, което правим? Аз смятам и това, което виждам, че се е случило, че много от усилията да се правят подкасти, да се записват аудиокниги… тези неща всъщност в доста напълно ще се сменят. Много по-ценни ще са нещата на хартия, тя, въпреки крехкостта си, е по-издръжлив материален носител, отколкото дигиталните ресурси. Пред очите ми се загубиха много ценни сайтове с огромен архивен материал.
Дори в краткия периметър откакто имаме компютърни в последните тридесетина години насам, ние може да проследим серия от загуби, които сме претърпели от тези носители – големите флопита, малките флопита, видеокасети, дискове, флашки… Ако човек иска, той трябва да е в постоянно усилие – да оцени кое е важно и кое не е важно от собствения му архив, от историята на рода му, от папките на компютъра му, така че непрекъснато да преорганизира наличното като да преозначим онова, което има смисъл. Но това, което обикновено се случва, е, че ние не правим този избор, не извършваме селекция на важно от неважно и в един момент се презатрупваме от информация. Важно е да се научим да отсяваме. Рискът всичко да минава като един поток, е, че нищо не се преработва вътре. Голямата сила на поезията е да извършва това вътрешно преработване.
М.Р.: Малко ще Ви върна сега към темата за канона. Говорихме за личното; кое ми е важно на мен да остане, да се запомни, да го имам на хартия. Да, но канонът е на малко по-генерално ниво. Ако говорим стандартно за това как мислим канона, това е учебният канон. „Пукнатините на канона“, ако трябва да използвам книгата на Георги Господинов като пример, наистина има много пукнатини. И една от тях са точно жените поети, което някак си ни доближава до попадането им в „кеносис“, в пукнатините, точно в периферията. Един български ученик знае две-три авторки, да речем за Блага Димитрова, ако малко повече се е ровил, Елисавета Багряна и Петя Дубарова, която са включили, но общо взето знанията се простират дотам. Какво можем да направим?
К.С.: Много можем да направим, надявам се много да направим. Всъщност, това е една малко по-обща тенденция от 90-те години. Имаше много огромно усилие, което е свързано с деконструирането на канона, тоест разбиването му като такава ригидна конструкция точно с идеята, когато се прави тази деконструкция да се отворят пукнатини и да се обърне внимание на неща, които до този момент не им се е обръщало внимание. Това е една по-обща тенденция, която тук започва, разбира се, след промяната на режима. Но това, което става, де факто, въпреки огромните усилия на много преподаватели в университета, е, че канонът, който се изучава в училище , е в голяма степен, онзи, който е конструиран по времето на соца. Образованието има нужда от едно доста по-голямо преосмисляне на цялата програма от началното до гимназиалния курс както по отношение на структурата, така и на конкретните изучавани автори. Диспропорцията на жени спрямо мъже, на съвременни спрямо класически, на чуждестранни спрямо български автори няма да се премахне, но може да се работи за подобряване на настоящото състояние.
И това е нещо, което донякъде зависи и от нас като хора с гражданска позиция. Да имаме идея, да харесваме неща, да искаме те да се включат. Оптимистична ми прогноза е, че дори и нищо да не се промени в учебните програми, то учителите имат своята отговорност и могат да включват автори, които да близки до учениците. Винаги има часове за свободен избор, където може да се включи непознатото. Човек преподавам това, което не знае, но което желае. Ако аз се интересувам и съм прочела Бенхамин Лабатут или Георги Господинов, Надежда Радулова или Биньо Иванов, няма никакво значение, че те не са включени, аз ще намеря начин да ги вмъква, каквото и да преподавам. Всъщност студенти или ученици тъмно това ще чуят като интересно. Проблемът е, когато под някаква форма се стигне до апатия и вече самият учител няма такова желание да проглежда към нови различни неща.
Относно кеносиса и пукнатините ги виждам като положителна фигура. Тоест, там е мястото, където съвремието пробива, така че новото редактира и съживява старото.
М.Р.: Там е интересно да бъдеш. И като за финал – какъв е съветът Ви към младите творци?
К.С.: Един от любимите ми съвети е да прочетат „Писма до един млад поет“ на Рилке, където поетът приблизително казва: „Приятелю, не мога да ти дам никакъв съвет, ако искаш нещо да напишеш, това изисква толкова много усилие и вяра в поезията, толкова дълго трябва да се настоява, че въобще това не е нещо, което може лесно да се посъветва“. Онова, което според мен е водещо за пишещите, е те да четат, защото трябва на сто прочетени стихосбирки човек да си позволи да напише едно свое стихотворение. Обратно, винаги рискува да ни постави в позицията на много наивни и много надменни писатели.
Благодарности
На проф. Николай Папучиев, който повярва още преди химикалката да беше докоснала листа!