Настоящата статия има за цел да се занимание с някои от най-известните и емблематични писма в кореспонденцията на д-р Петър Берон, станали обект на изследване от множество критици. Позовавайки се на документи, извлечени от сборника „Д-р Петър Берон. Одринска българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“ (1958) със съставители Ив. П. Орманджиев и д-р Ив. Ст. Пенаков, както и на труда „Извадки от Рибния буквар и писма“ (1926) със съставител Панайот Петров, а също и на книгите „Д-р Петър Берон. Живот и дело“ (1993) от Нели Бъчварова и Михаил Бъчваров и „Д-р Петър Берон. По архива на д-р Васил Бакърджиев“ (1999) със съставители Надежда Напетова и Розалина Джамбазова, статията ще се опита да припомни огромните заслуги на българския учен в сферата на образованието ни, както и голямата му благотворителна дейност. Избрани са едни от най-коментираните писма в част от трудовете, изброени по-горе. Благодарение на съдържанието им, можем да изведем примери за приноса на Берон в сферата на образованието отвъд делото му с „Рибния буквар“.
Освен посланията от писмата, статията ще се съсредоточи върху езика, ползван в тях. Д-р Берон построява правила в езика ни, които са валидни и до днес, но задачата, която си поставихме е да проследим дали тези правила, зададени в „Рибния буквар“, самият доктор ползва в личната си кореспонденция. Някои от писмата са твърде любопитни в езиково отношение и ще бъдат разгледани в частта с езиковите тенденции, наблюдавани в кореспонденцията му.
ПОСЛАНИЯ
Чрез подбрани негови писма, а именно първото и последното завещание на Берон от 1867 г. и от 1870 г., както и две по-ранни към котленц[1] и и епархията в Разград[2], настоящата статия цели да открои едни от най-често срещаните теми в кореспонденцията на българския деятел – огромната му загриженост към образованието в цялата страна.
Първата част писма се занимава с въпроси, важни за Берон и неговото дело при създаването на Българското книжовно дружество, която идея споделя още в предговора на „Рибния буквар“. В книгата „Д-р Петър Берон по материали от архива на д-р Васил Бакърджиев“ подробно са изложени доказателства за активната дейност на Берон при създаването на Българското книжовно дружество (БКД), което днес е познато като Българска академия на науките. Д-р Петър Берон издържа секретаря на БКД – Васил Д. Стоянов, когато той учи в Прага[3]. Берон е и връзката между граф Игнатиев и Българското книжовно дружество. Но може би най-важната подробност, е фактът, че в последното ръкописно завещание на Берон, малко преди смъртта му, от 1871 г., се оставят на БКД 30 000 златни франка и поръчение трудовете му да бъдат разпространявани. (Напетова/ Джамбазова 1999: 393).
Освен това в книгата „Д-р Петър Берон. Живот и дело“ авторите доказват ангажираността на учения към състоянието на образованието, училищата и учителите не само в родния му град Котел, но и в цяла България. Основна цел в главата „Д-р Петър Берон – покровител на образованието и меценат“ е да опровергае твърдения на учени като Михаил Арнаудов и проф. Борис Йоцов, които обвиняват Берон след издаването на Буквара в „изолирана кабинетна размисъл […], оставил без внимание българските борби за култура и политически напредък“ (Аршинкова ред. 1993: 113). Подобни твърдения от днешна гледна точка са лишени от доказателства и не могат да бъдат приети като истинни. Днес ние разполагаме с по-голям набор от изследвани писма, които показват родолюбивата отдаденост на Берон към своите сънародници. В сборника „Д-р Петър Берон. Живот и дело“ авторите успяват да извлекат достатъчно доказателства за това чрез завещанията на доктора. В първото завещание от 1867 г. Петър Берон има модерна идея за създаване на училища, които да бъдат в помощ на децата, без да бъдат разделяни според вярата им. Дава наредби и какви учители от различни държави да бъдат наети, за да обучават децата на поне три чужди езика. Освен разпределение на доходите, Берон посочва какво точно да изучават учениците. Не забравя и образованието на момичетата, които трябва да се учат „да шият и кроят дрехи за жени и за мъже“ (Михалчев/ Миятев 1958: 164). По-голямата част от завещанието показва желанието на доктора за организация, насочена най-вече към създаване на подходящи училища. Своята бащина къща оставя за сграда на училище. От приходите от имението Скорила, както и от напечатаните му трудове на френски език, той определя да се ползват за нуждите на учениците, за храна и спане в училището. По-късно същото завещание е отменено спрямо Теохар Папазов, Васил Папазов и Лука Радулов. В новото завещание от април 1871 г., написано много малко преди смъртта на Берон, имението Скорила се завещава ръкописно на БКД. С всичко изброено дотук става ясно, че д-р Петър Берон има ясна концепция за създаването на училища, отпускане на помощи за храненето и спането на учениците от малките села, записани в дадено училище, както и наемането на учители не само от България, но и от чужбина с цел изучването на няколко чуждестранни езика. Твърденията по-горе за нехайността на учения към ситуацията в държавата, са напълно опровергани.
В същия сборник е преписано и цяло писмо на Берон до котленци, представящо желанието му да се основе дружество, което да се занимава с делата на училищата по други градове освен в Котел: „Аз бих искал да се състави едно дружество (естерия), което да се грижи не само за училището на нашето отечество, но и за училищата на другите градове: от това дружество да се плаща на всички учители, и то да гледа и да бди за парите, които са посветени за училищата на страната, както то, тъй също да ради и за всички училища на България“ (Аршинкова ред. 1993: 115)[4]. Неговата молба е да се намери човек, на когото да постави задачата да се осведоми за състоянието на училищата из страната, има ли училище във всеки град, кой учителства в даденото училище, името му, колко ученици има, откога учителства, какво преподава, с какво се занимават учениците му след това, колко дълго време се застояват в училище или кога го напускат, колко ученици имат нужда от книги, като за целия този труд Берон ще поеме всички разноски.
Освен своите проекти за подпомагане на образованието у нас, Берон отговаря на молби за отпускане на помощи при създаване на нови училища. В писмо с дата 19.09.1846 г. урежда въпроса около основаване на девическо училище в разградската епитропия по нейно желание. Той се съмнява в създаването на чисто девическо училище, но се съгласява да дари пари за смесено училище, както и 50 букварчета. (Петров 1926: 32).
Представянето на съдържанието на избраните писма осветлява още повече фигурата на човека, подпомогнал изграждането на книжовния български език, дарявал средства за училища, за учители, за студенти в чужбина, пряк участник в създаването на Българското книжовно дружество. Д-р Петър Берон е водел кореспонденцията си най-вече на тези теми и си заслужава да бъде разгледан езика, който ползва в писмата си. Освен тези писма успяхме да открием и едно твърде любопитно писмо, изпратено от Берон до Раковски, което ще бъде анализирано в края на статията.
ЕЗИК
В частта, която следва, обект на анализ ще бъде езикът в споменатите по-горе писма. Ще бъде проследено дали някои от познатите в „Рибния буквар“ езикови особености присъстват в личната му кореспонденция.
На първо място в „Буквара с различни поучения“ се наблюдава „разширена употреба на подчинени изречения с връзка който“ (Андрейчин 1886: 181). В писмата също изобилстват изречения с такава структура:
- „…децата, които ще си имат брашното от тях си…“ (Завещание 1867)
- „Момчетата ще учат два занаята, които са нужни в селата, дето живеят.“ (пак там)
- „…села, от които да се зачене работата…“ (пак там)
- „…жителите, на които се раздава приходът…“ (пак там)
- „Между децата, които на едно живуват…“ (пак там)
- „Селяните, които видят…“ (пак там)
- „…други, на които имат уверение…“ (пак там)
- „…къща, която аз оставям…“ (пак там)
- „…децата, които ще спят и ще се хранят в училището…“ (пак там)
- „…дружество, което да се грижи…“ (Писмо до котленци 1832-1838)
- „…парите, които са посветени за училищата…“ (пак там)
„Частицата за образуване на бъдеще време в „Рибния буквар“ е ще“ (Андрейчин 1986: 182). Същото без изключение се наблюдава в избраните писма на Берон.
„Остатъци от черковнославянската „литературна“ норма“ (Андрейчин 1986: 181), типична за Буквара, личи в писмата му в думи като желтици, чоловѣк, усердие, возблагодаря, изполня, возраст.
Глаголните окончания за 1л., ед. ч. и 3л., мн. ч. за глаголи от II спрежение навсякъде са изписани с мекостта им без изключения: изпълня, кроят, убедят, извадят, правят и др. Тази мекост е „последователно представена в „Рибния буквар“ (Андрейчин 1986: 182).
Третото издание на „Рибния буквар“ излиза през 1846 г. В него редукцията от е в и е премахната, тъй като Берон я обособява като диалектна (Георгиева/ Жерев/ Станков 1989: 102). Въпреки това в Буквара са употребени доста думи с редуцирани гласни, но това се дължи на липсата на книжовна норма и несигурността на автора как да изпише тези думи. Същото са забелязва и в писмата на д-ра до самия му край. В писмото му до БКД от 19.04.1870 г. се наблюдават такива примери в думи като тилеграф, примине, съюзът „че“ се изписва „чи“ – това е константно при Берон. Любопитно в това писмо е изписването на пълната форма на лично местоимение за 1л., ед. ч. в дателен падеж: „у мени“, при положение, че още в първото издание на „Рибния буквар“ се използва „мене“. В писмото до котленци еднократно е употребено „учиници“ и малко по-надолу в писмото – „ученици“ докато още в първото издание на Буквара се използва „ученици“.
Във всички издания на “Рибния буквар“ и във всички, разгледани от нас писма на доктора, „членната морфема за множествено число е -тѣ“ (Андрейчин 1986: 182), окончанието на глаголите за 2л., мн. ч. също е -тѣ. Изключение прави едно единствено писмо – „Писмо до епитропите на разградската школа от 1846 г.“, в което са употребени думите: младити, сиромашкити, ще приемати, пишити, ищити. В това писмо редукция се наблюдава дори в името на родния му град – Котилъ. Без да имаме предварителна информация относно това писмо, то изглежда твърде нестандартно за последователния език на д-р Петър Берон. Датата е от особено значение, тъй като до този момент „Рибния буквар“ е издаден вече три пъти, и подобно несъответствие във въпросното писмо изглежда съмнително. Случаят с това писмо е по-нестандартен и смятаме, че той заслужава по-задълбочен анализ в бъдещи разработки. Можем само да предполагаме откъде произлиза тази особеност. Дали е допусната някаква грешка при преписа на писмото, дали Берон го е диктувал на някого и след това просто се е подписал. Ако писмото е диктувано, това би означавало, че д-р Петър Берон е говорел с редукцията, типична за котленския диалект и съвсем съзнателно и премислено е изписвал ятова гласна вместо и в края на тези думи.
Още един любопитен детайл е, че в писмото си до Раковски с дата 14.08.1962 г., в което пише за изпращането доброволец за легията в Белград и обещава парична помощ, Берон изписва голяма част от думите с латинска графика (mnogo, umate или смесено черnogoretzatъ). Възможно е, по причина че праща писмото от Париж, да е започнал да бърка двете азбуки или да смесва езиците. Всъщност това наистина е любопитен проблем, дори можем да кажем актуален, тъй като и днес българите, владеещи чужди езици, понякога смесват изписването на български думи с латински букви.
В заключение може да се изведе (изключвайки двете по-особени писма), че Берон е почти напълно последователен в езика си както в трудовете си, които подлежат на публикация, така и в личната си кореспонденция. Изключение правят употребените на места думи с редуцирани гласни, но те са малки детайли в цялостната лична отговорност, която Берон си е наложил като книжовник.
ЛИТЕРАТУРА
Първична литература:
Орманджиев, Пенаков 1958: Орманджиев, И., Ив. Ст. Пенаков. Д-р Петър Берон и Одринската българска мъжка гимназия Д-р Петър Берон, Сборник от писма и документи. София: БАН, 1958.
Панайот 1926: Панайот, П. Извадки от Рибния буквар и писма. София: Държавна печатница, 1926.
Вторична литература:
Андрейчин 1986: Андрейчин, Л. Из историята на нашето езиково строителство София: Народна просвета, 1986.
Аршинкова, ред. 1993: Д-р Петър Берон. Живот и дело. Под ред. Севдалина Аршинкова. София: Феникс, 1993.
Георгиева, Жерев, Станков, ред. 1989: История на новобългарския книжовен език. Под ред. Елена Георгиева, Стоян Жерев, Валентин Станков. София: БАН, 1989.
Напетова, Джамбазова 1999: Напетова, Н., Розалина Джамбазова. Д-р Петър Берон по материали от архива на д-р Васил Бакърджиев. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1999.