Специфика, динамика и тенденции на/при лексиката и терминологията в областта на каратето

Бойните изкуства се различават с това, че чрез тях се постига богата подготовка, както психическа, така и физическа, дълбоко личностно възпитание, уважение и умения, свързани с правилното живеене на индивида.

Япония, и по-конкретно най-южният остров от архипелага Рюкю (известен още като кралство Рюкю) – Окинава (Okinawa), поставят началото на развитието на бойните изкуства, които имат за цел да помогнат както за възпитанието на поколенията, така и за евентуалната самозащита, която била нужна в контекста на историческите процеси тогава. Твърди се, че местното население на Окинава нямало възможност за притежание на оръжие и бойното изкуство било чудесна възможност за усъвършенстване на отбранителни умения на местните жители, както и тези на военните.

Гичин Фунакоши (1868–1957) е създателят на съвременното Карате-До, и по-конкретно на Шотокан Карате-До. Той успешно популяризира и модернизира карате, показвайки го на широката аудитория в Токио, тъй като е чест посетител там и много бързо успява да разпространи бойното изкуство в цяла Япония. Вследствие и благодарение на посветеността и усилията му карате започва да се изучава и в училище.

Именно поради факта, че бойното изкуство Карате-До развива толкова много полезни и достойни качества у човека, масово хората в днешно време предпочитат започването на тренировки по карате, защото в карате се крие философия, която никъде другаде не може да бъде предадена по такъв увлекателен начин.

Карате-До е изградило собствен система и механизъм за комуникация, защото в него се използват редица термини, отнасящи се до разбирането му.

Терминологията е наука, която си служи със специализирани термини, отнасящи се към конкретна сфера, област или система. Установяването на унифицирани и стандартни термини в дадена област спомага за по-добра яснота, точност, прецизност и ефективност в комуникацията, обучението / учението на дадения език (научен, технически, академичен, спортен, правен) и др. Именно терминологията е науката, която се занимава с изследването на термините.

В българския език думата терминология има две значения:

1. терминология като наука за термините
2. терминология като съвкупност (система) от термините в дадена област в даден език, в група езици, в езика изобщо.

Според Лилия Манолова терминът е относително еднозначен езиков знак (дума или словосъчетание), който назовава понятие от дадена научна или техническа област. Термините са специални думи, които означават предмети, явления, процеси, свойства и подобни в дадена научна или техническа област, в областта на изкуството и на обществено-политическия живот. Всеки термин принадлежи към специална терминология (Манолова, Л, Българска терминология, София, 1984) 1 Всеки термин сам по себе си бива разпознаваем към коя специална терминология принадлежи, като контекстът също е от изключително значение, но в повечето случаи веднага се разбира. Например:

• хипотенуза, паралелепипед, умножение (математическа терминология);
• абсолютизъм, децентрализация, народност (историческа терминология);
• скорост, бързина, сила (физическа терминология);
• мозъчна кора, остеон (структурна единица на костта), реанимация (медицинска терминология);
• инженер, механика, роботика (инженерна терминология);
• нормативен акт, закон, юриспруденция (правна терминология);
• авиация, локалайзер, въздухоплаване (авиационна терминология);
• нота, такт, акорд (музикална терминология);
• полисемия, суфикс, префикс (езиковедска терминология);
• рекорд, хват, червен картон (спортна терминология) и др.

Всеки термин е изграден от терминоелементи, а терминоелементът е най-малката структурна единица, с която оперира науката за термините (Манолова, Л, Българска терминология, София, 1984).

Съществуват задължителни реквизити, които терминът трябва да притежава:

• еднозначност – еднозначността на термина е най-характерното и най-същественото му качество (пак там: 9)
• точност – под точност на термина трябва да разбираме такова наименование, което най-пълно и най-вярно да отразява същността на понятието и едновременно с това и най-ясно да го дефинира (пак там: 9)
• краткост – за термина е необходимо по възможност да бъде кратък (пак там: 9)
• системност – системността на термина означава избор на такава форма, която го поставя в определено отношение с другите термини в съответната терминологична подсистема (пак там: 9)
• граматична правилност – термините нямат собствена граматична и синтактична система – те възприемат нормите за граматична правилност на съответния книжовен език (пак там: 10)
• стилистична натуралност – термините не са носители на експресия, не носят емоционална оцветеност, а само именуват и дефинират понятия, без да внасят в тях допълнителен стилистичен нюанс (пак там: 10)
• словообразувателност – възможността от основата на един термин да се образува друг (пак там: 11)

Всяка терминологична подсистема се характеризира със своя вътрешна организация и е част от общата терминологична система. Терминологичната подсистема представлява система от понятия на конкретни науки, научни направления или школи. (Цитирано по Манолова, Л, Българска терминология, София, 1984г). Именно затова термините глаголи могат да бъдат част от дадената терминологична подсистема с термините съществителни имена, като бъдат в общо смислово гнездо.

Специфичният вид лексикално значение се отъждествява с понятието. Този вид специфично лексикално значение се състои от концептуално ядро (денотат + сигнификат) и към него не може да се прибавя или отнема конотационна периферия. За да бъде изследвана езиковата мотивираност на термина трябва да се направи съпоставка между лексикалното, словообразувателното и/или самото структурно значение на езиковата единица във формата, от една страна, и лексикалното значение на термина, от друга, за да се получи разграничение (Попова, М., Въпроси на българската терминология, София, 1999).

Спортната терминология е динамичен процес, тъй като самата глобализация на каратето и масовизирането му като боен спорт продължава да се развива. Допуска се появата на нови термини, които характеризират специфични методи в тренировъчния процес по време на подготовката на практикуващия. Всеки спорт има своя собствена терминология – конкретна, ясна и специфична, включваща изключително много термини и изрази, които помагат за ефикасността на описанието на конкретните движения, правила, техники, изисквания. Терминологията спомага за по-добрата комуникация между спортисти, треньори, съдии, зрители и др. Каратето е изградило собствена система и механизъм за комуникация, защото в него се използват редица термини, отнасящи се до правилното му практикуване и разбиране.

В различните спортове се използва различна спортна терминология, служеща си със специализирани думи, фрази, термини, правила – по този начин се предоставя възможност да се осъществи един универсален език за хората, които се интересуват от даден вид спорт. На спортната терминология също се налага да претърпи промени и адаптация, тъй като живеем във времена на светкавично развитие на технологиите и научните открития, които от своя страна въвеждат нови методи в спорта. Поради тази причина е възможно да се появяват нови термини в езика на спорта. Познанието на спецификите на спортната терминология е важна за спортиста, тъй като става по-образован в сферата и е наясно с правилата на спорта, който практикува.

Термините боен спорт и бойно изкуство звучат близко сами по себе си и сякаш за взаимозаменяеми, но всъщност не е точно така. В действителност това са два много различни начина за практикуване, изучаване и разбиране на същността на каратето. Бойните изкуства имат за цел да изградят дълготрайни качества у човека, свързани с неговата издръжливост, духовна извисеност, детайлно усъвършенстване на тялото, ума и поведението, умения за самозащита, философски начин на мислене и уважение. Както каратето, така и останалите бойни изкуства поставят началото на етичната норма на поведение на практикуващия, наблягат да смирението и полагат основите за достигане на съвършенство в характера и дисциплината. Бойните изкуства имат за цел да подготвят човека за реалния, живия живот, защото практикувайки тях, той ще може да бъде подготвен психически и физически за евентуални житейски проблематични ситуации.

Всички бойни изкуства могат да се обяснят с факти, че целят дълготрайно и детайлно самоусъвършенстване на човека чрез физическа и духовна практика. Бойните спортове имат древна история – развиват се по региони и се смята, че те датират още в Древна Елада. Всеки един стил бойно изкуство се развива по различен начин и начините за самозащита се определят от самия регион, където възникват / практикуват – (оръжия, мечове, саби, юмруци, катани и др.) Бойните изкуства, които са най-популярни днес, пристигат у нас от Япония, Китай, Азия – най-общо казано от Изтока. Самото бойно изкуство се възражда толкова много и става от полза на хората, защото в зависимост от конкретната историческа обстановка или ситуация, когато ги съпътства, е от изключително значение да могат да се самозащитават, за да оцелеят. Тенденцията се запазва и до днес.

„Боен спорт“ обаче е нещо съвсем различно. Бойните спортове се фокусират върху състезателният елемент и определен вид техники и форми на изпълнение, които да установят кой е победител по време на състезание. Тук присъства даването на точки на състезателя, оценяване на изпълнението на това, което демонстрира и др. Просто практикуващият се бори за медали и не обръща фокуса към духовния аспект на занимаването с дадения боен спорт. В днешно време се наблюдава тенденция за залитане в посока печелене на медали и публична известност, отколкото концентрация върху същината на това да практикуваш бойно изкуство. Сякаш интервю в медия и позиционирането в публичното пространство след завоюван медал е по-важно, отколкото смиреното осъзнаване на успеха, който сам по себе си е достоен за уважение – ето тук се губи връзката между тълкуването за боен спорт и бойно изкуство.

Всеки език има свое собствено специфично произношение и възпроизвеждане, а всяко изкривяване от книжовните норми на българския език, за да се постигне понякога минимално близко японско произношение, би могло да наруши благозвучието на речта и да се отдалечи от реалната етимология на японската думи и предназначението ѝ.

В превод карате означава „Пътят на празната ръка“. Японският език притежава дълбока философска натовареност и във вокално отношение е доста далеч от българския. Всеки йероглиф е изключително смислово натоварен и притежава интертекстуална насоченост. Японският термин „карате“ се състои от „кара“, което означава празен/празнота и „те“, което означава „ръка“. Понякога бойното изкуство Карате-До може да се нарече и „пътят на празната ръка“. Самото тълкуване на смисъла на думата носи философски заряд и показва японската душа, която търси „празнота отвън и отвътре“ и по-специфично извисяване на духа. Бойните изкуства не бива да се фокусират върху състезателния елемент, тъй като карате се превърна в масов спорт за практикуване сред обществото и беше включено в Олимпийските игри в Токио, а като нещо, което далеч надминава физическите упражнения и рационалност в изпълнението им. Бойно изкуство – именно думата „изкуство“ прецизира същността на Карате, защото то е много повече духовно просветление, отколкото само боен спорт.

Каратето си служи с термини, които се отнасят строго и индивидуално към това как се практикува и какво означава това негово практикуване.

Когато се говори за бойното изкуство карате, се открояват няколко важни термина, без които не бихме могли да си представим, ако не изцяло, то поне малка част от необятността на този уникален спорт. Част от тези задължителни термини са:

КИХОН (Kihon)

Кихон се превежда като „основа“/ „основен“. Всеки практикуващ започва със запознаването на Кихон. Този термин цели да обозначи и покаже основните техники, които трябва да бъдат преподавани. Много е важен успешният превод от японски на български, защото в противен случай би могло да се допусне изкривяване на Кихон от първоначалната му форма. Отново Кихон не е просто научаване на базисните техники – това е центриране на съзнанието и насочването на духа към усъвършенстване на вече наученото към още по-безпогрешно изпълнение на техниките. Нужно е детайлно вглеждане в изпълнението на техниките, защото съвкупността от тези техники сама по себе си показва основните умения на практикуващия, които ще се усложняват в процеса на обучение;

КАТА (Kata)

Ката може да се разглежда като „бой със сянка/въображаем противник“, „демонстрация“. При нея се наблюдава много усложнен Кихон (основни техники), които практикуващият/ състезателят трябва да изпълни. Дисциплината Ката се изпълнява самостоятелно (без опонент), като сложността на Ката зависи от кю (Kyu) на състезателя. Колкото по-висока степен притежава, толкова по-сложна Ката се изпълнява. Имаме ученическа и майсторска Ката. Ката е и състезателна дисциплина – красива за наблюдаване и атрактивна по свой начин. Изпълнявайки Ката, човек трябва да се опита да се потопи в духа на майстора каратека, който я е създал, както и да следи за правилното изпълнение на движенията, посоките, ритъма и др. Ката се е запазила във времето, но това, което би могло да я промени е начинът, по който се мисли ката и как се изпълнява – тялото и духът трябва да бъдат в тотална симбиоза. Формите на Ката се повтарят до степен на запомняне, базиран на индивидуалния усет за това, и ключов елемент от нея е правилното дишане;

КУМИТЕ (Kumite)

Друг основен термин в Карате се нарича Кумите (Kumite). Превежда се като „спаринг“, „бой с реален опонент/противник“. Може да се каже, че Кумите е съвкупност от Кихон и Ката. Там движенията се изпълняват интензивно и бързо. Появява се и тактическият елемент. Състезателите започват така нареченото „надлъгване“ – кой ще нанесе първата техника за победа. Винаги на първо място трябва да се търси Ипон (Иппон). Този термин означава „да убиеш с един удар“ и доста често се изпълнява с крак (Geri) в главата. По време на боя състезателите трябва да покажат Дзаншин (Zanshin), тайминг (усет за правилния момент на нанасяне на удар), киме и инициативност по време на срещата.

Поставям гореизброените като основни термини, които всеки човек, занимаващ се с карате, трябва да знае, за да е наясно какво практикува.

Ролята на жестовете в каратето е от изключително значение, защото в реални ситуации се случва понякога треньорът да няма възможност да говори много силно, тъй като така би се издала тактиката, която заедно със състезателя са начертали, и специфичните жестове (отнесени само за карате) идват на помощ. В карате всички имаме специфични техники, които всеки от нас познава, и не е нужно задължително да бъдат съпътствани с говор. Това са „кодове“, които всеки използва, когато се наложи. Има няколко варианта за използване на невербална комуникация по време на състезание:

1. Опонентът не може да разгадае играта на противника;
2. Специфична тактика, която треньор и състезател са заложили за победа;
3. По-лесен начин за комуникиране по време на състезание;
4. Пестене на време и енергия, защото показването или маркирането на дадена техника улеснява асимилирането на това какво трябва да направи състезателят;
5. Посланието, което иска да изпрати треньора към състезателя, е съобразено изцяло и само с неговите характеристики като състезател,
6. Вдъхване на увереност и спокойствие;
7. Помагане на състезателя да открие слабото място на опонента си.

„Подробно с мимиката, жестовете и позата се занимава науката за невербална комуникация. В невербалната комуникация се включва информацията, която се излъчва от външния вид и движенията на тялото (телесните знаци и сигнали) или се предава чрез промени в гласа, чрез звук, цвят, светлина, миризма, както и чрез пространственото поведение и, съзнателно или не, целенасочено или случайно, въздействие върху материалната среда от страна на един индивид, приема се от органите за осезание на друг индивид и се взема предвид и евентуалното влияние на поведението му“. Кинесиката е най-изучавания вид невербална комуникация, която изследва мимиката и телодвиженията (Ралева, Н., Елементи на кинесика в публичното представяне на спорта).

В спорта кинесиката е много важна, защото движението на тялото, по време на тренировка или състезание, е ключово за координацията между спортист и треньор. Всеки спорт има определени кинесични сигнали чрез:

1. Жестове

– Карате: за започвате на среща, за поклон между противниците, за победа или загуба на среща, за приключване на среща и др.
– Лека атлетика: сигнали за старт на щафетата, сигнал за победа, сигнал за старт;
– Тенис: сигнал за сервиз, указания за нанасяне на удар;

2. Мимика

Чрез израз на лицето се показват дадените емоции на състезателя.

– Карате – мимика след успешен удар или следователно неуспешен, показваща радост или разочарование
– Плуване – след завършване на щафетата спортистът, чрез лицето си, показва дали е доволен от резултата.

3. Стойка / Поза на тялото

Много често именно чрез позицията на тялото може да се разбере какво е моментното състояние и подготовка на състезателя. Това си личи винаги.

– карате – стройна бойна стойка, която показва увереност и пълна концентрация. Непоколебимост при изпълнение на техниките и дух, отразяващи състоянието на състезателя.
– лека атлетика – стегната позиция на стартовия блок и бърза реакция след чуване на сигнал за старт

4. Поглед

В каратето погледът показва кой състезател е по-добър от другия. Специфичният поглед, който някои състезатели притежават, не може да бъде сбъркан. Някои учители смятат, че погледът може дори да реши самият мач. Той също е натоварен с дълбока философска конотация в бойното изкуство.

Да гледаш концентрирано и да бъдеш победител само с един поглед звучи доста лесно. Всъщност това също подлежи на много правилно трениране, за да се постигне съвършенството в очите.

5. Поздрави

Потупвания, ръкостискания, жестовете за победа V (victory) са само малка част от света на спорта, които показват победа. Почти всеки спортист ги употребява и така се създава усещането, че се създава социум, който комуникира по определен начин от една страна достъпен за зрителите, но от друга кодифициран само за тези, които са наясно със значението на жестовете в спорта.

Разбира се, съществуват и други определения, които се опитват конкретно да дефинират понятието невербална комуникация. Самото съдържание на понятието включва използването на пространствени, и на времеви параметри, на индивидуално психологически и личностни паралингвистични и екстралингвистични прояви. (Пак там:147). В книгата „Невербалната комуникация“ на Красимира Петрова са очертани особености, специфични за невербалното общуване:

1. Невербалната комуникация е вид комуникация посредством неречеви сигнали;
2. Тя е самостоятелна форма на комуникация, но е свързана с вербалната; – Съществуват няколко системи за невербално общуване;
3. Изразните средства на невербалната комуникация са взаимносвързани с вербалните;
4. Тя е аспект на други социалнопсихологически явления;
5. Притежава индивидуално-психологически, социално-психологически, възрастови и културни детерминанти;
6. Като проблематика се интерпретира от различни науки.

Съществуват различни видове невербални системи, които авторите класифицират.

Изобщо невербалното общуване е необятно поле за анализ и може много да се размишлява върху спецификата на такъв вид общуване в спорта. Самият спорт, самите спортисти сякаш общуват по свой собствен начин, като са изградили свой личен социум. Светът на спорта е необятен, а всеки спорт се характеризира с уникалност, сложност и неповторимост, защото разнообразието е голямо, а в това се крие и истинската красота на това. Никой зрител, никоя публика не би могла да сбърка какво наблюдава – състезание по художествена гимнастика, по карате, по борба или таекуондо. Тя е достатъчно запозната с видовете спорт именно заради масовизирането му.