Тази статия си поставя следните цели пред себе си – да проследи накратко различните поколения учени, които са допринесли за развитието на езиковедски дисциплини от Кадетрата по български език към Софийския университет. Да анализира научните направления като социолингвистиката, психолингвистиката и невролингвистиката. Да отбележи приносите на редица учени от различни етапи и дисциплини, които са причина за надграждането на нивото на една от най-старите катедри в Софийския университет. За изследване на темата съм използвал историческия метод. Не е случайно и началото на моята статия, което се концентрира в годините след 1878 година, две десетилетия преди отделянето на тази катедра като самостоятелна.
След Освобождението пред съвременния български книжовен език стоят няколко основни цели – той трябва добре да се впише и изгради според нуждите на българската администрация, българското образование, култура и най-вече – наука, „Нарастват многократно нуждите от учебници и по български език“ (Първев, 16 стр). За това трябват добре подготвени филолози, които не само да утвърдят нуждите на езика, но и да го унифицират.
Първото поколение езиковеди Ал. Теодоров-Балан, Л. Милетич, Б. Цонев се занимават с ръкописните паметници. Те използват сравнително-историческото езикознание като основен метод на изследване. Б. Цонев създава няколко тома с описи, проучвайки стари и ценни паметници като Врачанското евангелие. Огромен принос има и за утвърждаването на ятовата граница, както и за оформянето на териториалните диалекти с оглед на „характерни техни звукови особености“ (Първев, 22 стр).
Л. Милетич, който изследва българската писменост „на север от Дунава“ (Първев, 18 стр), също се занимава със стари, ценни ръкописи като Свищовски дамаскин, Копривщенски дамаскин и други. Милетич е и първият, който „системно започва да се занимава със старобългарски език“ (Пак там). Основните негови научни трудове се ситуират в областта на история на българския език, дамаскините,
Балан се изявява и като автор на много добри учебници по български език, чиято основна цел е систематизирането на правилата на езика. Той е и отговорен за обогатяването на езика с нови думи, за неговата чистота.
Може да се каже, че първите поколения езиковеди създават сериозни предпоставки за развитието на лингвистиката. В това отношение специално място заема Катедрата по български език, която очертава мащабните контури за развитието на съвременното езикознание. Няма да сгрешим, ако представим хипотезата, че поколението на професор Любомир Андрейчин и неговите ученици създава школа, чиито модели се използват и до днес от съвременните български езиковеди. Развоя на научните дисциплини, очертани от поколенията езиковеди, се използват и до днес, като създават условия и добра база за развитието на съвременната лингвистика.
Настоящата статия е част от по-голямо научно изследване, което си поставя амбициозната задача да проследи историята на лингвистичните идеи и да очертае профила на съвременната наука за езика. Идеята на труда е да представи научните възгледи на съвременните български езиковеди, като осмисли влиянието им върху съвременната българистика както у нас, така и в чужбина. Категорично може да се развие хипотезата, която е в противоречие с концепцията на професор Венче Попова, че все още няма изявено българско присъствие в световната лингвистика. Тази постановка не отразява точно развитието на идеите, а по – скоро измерва науката за езика, като я поставя в много широк контекст. Трудно постижимо е съизмерването с школи и идеи, които имат вековни традиции както и условия за създаването на научен труд. Убедително може да се посочи като пример влиянието на професор Мирослав Янакиев, който и в лекционния си труд, и в издадените в последно време негови книги застъпва идеята за така наречената глаголна температура на текста. Тази идея остава като едно екзотично отклонение и не получава широк отзвук в научите среди.
Друг убедителен пример е свързан с развитието на социолингвистиката. Този клон на езикознанието започва все повече да се налага, тъй като науката обвързва езика и човека, а именно тази връзка е най-важна за наблюдението върху развитието на езика. За всеки е ясно, че езиковите процеси следват динамиката на социално общественото развитие и поради тази причина науката се развива и търси все по-нови хоризонти за налагането в учебните планове и учебните среди. Катедрата по български език е центърът, в който българската социолингвистика започва своето съществуване и се развива като съвременен самостоятелен клон. Като доайен на тази наука категорично се определя името на академик Михаил Виденов. Неговите трудове са убедителен пример за описанието на съвременните процеси, свързани с развитието на книжовния език и неговите носители в България и извън пределите ѝ. Изследванията му по социолингвистика много предимно представят динамиката на езика, като я обвързват с динамиката на общественото развитие (виж изследванията на академик Михаил Виденов, посочени в библиографската справка).
Неговите последователи продължават разработките, завещани от академик Виденов и така социолингвистиката разширява своето влияние, като стига и по-далеч с претенцията да усвои и да приобщи понятия и термини от стилистиката. Последователите на академик Виденов разширяват неговата дейност, като насочват вниманието си върху езика на отделни общности и групи. Пример за подобни изследвания са трудовете на професор Ангел Ангелов, който изследва речта на гевгелийския квартал. Друг изследовател, посветил трудовете си на социолингвистиката, е професор Красимира Алексова, която прави анализ на езиковите процеси в софийското семейство. Книгата ѝ е модерно изследване, което анализира седем семейства и което е предпоставка за развитието на нова академична дисциплина, която обвързва социологията с лингвистиката. Професор Алексова работи със съвременни методи, като проверява езиковите нагласи към определени процеси и обобщава данните си в научни текстове, които могат да се съизмерват с постиженията на световната лингвистика.
В Катедрата по български език на Софийския университет силно се развиват идеите, свързани с диалектите и съвременното им състояние. Екипът по диалектология, който е наследник на големи учени като Стойко Стойков и Максим Младенов работи върху идеографския речник на българския език. Този труд е епохален, защото събира лексикалното богатство на диалектите и прави достъпен за всеки гражданин огромен архив от диалектни думи, които имат свои книжовни съответствия. Идеографския речник е изследване, което пази паметта за състоянието на българския език и съхранява много голям корпус, който доказва, че диалектното разнообразие е много голямо и трябва да бъде запазено за идващите поколения.
Големият въпрос, който и дисертационният труд ще разглежда, е свързан с коментар за съвременното състояние на българските диалекти, за влиянието на книжовния език върху диалектите, за географските промени, след които десетки села остават без жители. Все още е трудно приемлива хипотезата, че диалектите умират, а диалектологията се превръща в историческа дисциплина. Необходимо е днес повече от всякога да се направят актуални диалектоложки проучвания и да се работи на терен. Само тогава могат да бъдат описани влиянията и отношенията между книжовния език и диалектите. Безспорен факт е, че през Възраждането, най-вече тората четвърт на 19. Век, именно диалектите лягат в основата на книжовния език. Централните балкански и подбалканските говори се налагат като основа на новооформящия се език поради две основни причини. Първо, социално икономическото развитие на тази област (първите фабрики, първите училища, първите административни структури), което дава тласък за развоя на езика и повод будната интелигенция да се завръща след обучение от чужбина. Второ, двата основни центъра, свързани с образованието и администрацията, са сериозна предпоставка именно в тези говори да бъдат отпечатани най-много книги. На този процес специално внимание обръща руският българист професор Григорий Винедиктов.
Началото на научната дисциплина диалектология е поставено още от първото поколение български езиковеди, но най-широк размах намира в трудовете на професор Стойко Стойков. Неговата диалектология е ненадминат труд, който обобщава знанията за диалектите в България и извън нея, като ги класифицира по различни критерии и така всъщност очертава пълната картина на българските говори. Той е и основоположникът на идеята за създаването на идеографски диалектен речник на българския език. Убедително може да се каже, че в Катедрата по български език се очертава сериозна научна школа, в основата на която стоят видни езиковеди като Стойко Стойков, Максим Младенов, Василка Радева, Тодор Бояджиев, Владимир Жобов и други. Идеографският диалектен речник, създаден от този екип, е може би най-представителният труд на лингвисти от Катедрата по български език. Той е съпоставим със световни диалектоложки и ареални изследвания и е едно от лицата на Катедрата по български език. Това е добър повод да се премине към следващата сфера, развита от съвременните езиковеди в Софийския университет.
Психолингвистиката е сложна наука, която обяснява мащабите на езика, свързани с мозъчната дейност, из влиянието на процеси, които определят развитието на речта още от детска възраст до днес. Безспорен авторитет със сериозни приноси е професор Юлияна Стоянова, чийто трудове разглеждат съвременните езикови процеси, обвързват ги с психологията и мисленето и търсят измеренията на нови научни дисциплини като невролингвистиката, които освен висока научна стойност ще дадат резултат и ще помогнат на много хора, които са претърпели сериозни интервенции, след което обаче при засегнати мозъчни центрове се нарушават както двигателните процеси у човека, така и центровете, свързани с мисленето и речта. През март месец 2024 година в Софийския университет беше проведена научна конференция на тема „Медицина и лингвистика заедно за човека“. Безспорен принос от тази конференция остава идеята да се разработят упражнения, които да подпомогнат речевата дейност н хора претърпели сложни операции на мозъка. В резултат на това са нарушени говорните умения и болните са потиснати, защото не живеят пълноценно и не могат през силата на думите да достигнат до другия. Няколко основни предложения от тази конференция имат значимо място и ще търсят реализация в практиката, за да помогнат на пострадалите хора. Фактът, че са събрани специалисти от различни професионални направления (езиковеди, психолингвисти, психиатри, психолози, невролингвисти и други) показва интердисциплинарния характер и сложните взаимоотношения между медицината и лингвистиката.
Морфологията и синтаксиса са сред традиционно изучаваните дисциплини и те не случайно са широки застъпени в изследванията на видни специалисти като Константин Попов, Стефан Брезински, Руселина Ницолова, Радка Влахова, Йовка Тишева и други. Научните разработки на това поколение езиковеди достойно продължават заложеното от предходните поколения, като го развиват и разширяват.
В този текст няма възможност да бъдат разгърнати идеите на специалистите по морфология и синтаксис, тъй като това ще бъде обект на дисертационния труд, защото „много трудно е да се опише синтезирано дейността на това поколение българисти, достойни наследници на своите учители“ (виж Миланов 2008, стр. 15). Ще бъдат потърсени връзките между постановките на българските учени в контекста на съвременните световни изследвания. Може да се постави изключително важния въпрос за приноса на българските езиковеди съпоставка с идеите в световната лингвистика. Това поставя и темата за историческите дисциплини, свързани с езика, които като че ли се усвоят все по-трудно от младите хора. Така например историята на новобългарския книжовен език, създадена като наука дисциплина от професор Любомир Андрейчин от 50-те години на 20 век оглежда всички езикови процеси, свързани с българския език и неговото оформяне през Възраждането. Тази дисциплини, като че ли е венец на езикознанието, защото прави задълбочен анализ на езиковите процеси, свързани с оформянето на българския книжовен език през Възраждането. Професор Андрейчин създава школа, като приобщава към нея специалисти с различие научен профил и ги обучава в изследването на сложните езикови процеси от Възраждането. Достойни имена наследници на неговата идея са професор Христо Първев, на Стоян Жерев, Русин Русинов, Венче Попова, Ралица Цоинска, Владко Мурдаров и други. Всички тези имена са написани със златни букви в историята на Катедрата по български език, с която „е свързано формирането на езиковедската филологическа общност както в България, така и в редица чуждестранни центрове за изучаване на българския език“ (виж Миланов 2008, стр. 13).
ЛИТУРАТУРА
Алексова 2000: Алексова, К. Езикът и семейството. София, „Интервю прес“, 2000.
Венедиктов 1990: Венедиктов,. Българистични студии. София, „Наука и изкуство“, 1990.
Виденов 1990: Виденов, М. Българска социолингвистика. София, УИ „Св Климент Охридски“, 1990.
Виденов 2003: Виденов, М. Българска езикова политика. София, „МСД“, 2003.
Виденов 1995: Виденов, М. Езикова култура на българина. София, „Анубис“, 1995.
Виденов 2019: Виденов, М. Избрани студии. София, „Захарий Стоянов“, 2019.
Виденов 1994: Виденов, М. Практическа социолингвистика. София, „Просвета“, 1994.
Георгов 1910–1911: Значение на детската лингвистика. // Годишник на Софийския университет. Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет. 1910–1911, т. VII, 1–88.
Младенов 1934: Младенов, Ст. Няколко езикословни въпроси у проф. д-р Ив. А. Георгов в работите му за развоя на детския говор. // Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет. Книга ХХХ. 15. София, 1934, 3–35.
Стоянова 2021: Стоянова, Ю. Проблеми на психолингвистиката. Уводен курс по обща психолингвистика и психолингвистика на развитието. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2021.
Миланов 2008: Миланов, В. Катедрата по български език в Софийския университет – история и настояще. В: Българска реч, 2008, книга 2–3, с. 13–16. № 2, с. 3–5.
Първев 1983: Първев, Х. Възраждане на българския книжовен език. София, „Народна просвета, 1983.