проф. д.ф.н. Юлияна Стоянова
Проф. Стоянова, представете се за читателите на списание „Съвременна лингвистика“.
Завърших българска филология с втора специалност философия през далечната 1974 г. Веднага след това започнах докторантура (тогава се казваше аспирантура) по „Структурна, приложна и математическа лингвистика“ (с конкретна област „Невролингвистика“) към едно звено на БАН, което впоследствие се преобразува в „Институт по психология“. Защитих дисертация на тема „Езикова реализация и нейни нарушения при огнищни мозъчни увреди“ (в 1979 г.), но не продължих с изследванията в областта на невролингвистиката, а преминах към психолингвистиката, лингвистичната прагматика и контрастивната лингвистика.
В Катедрата по български език започнах работа най-напред като хоноруван асистент (от 1979 г.), а от 1984 – като редовен преподавател (доцент от1992 г. и професор от 2012 г.). В 2009 г. получих научната степен „доктор на филологическите науки“ с дисертационния труд „Индивидуални вариации в езиковото развитие“.
Преподавала съм различни дисциплини, свързани със съвременния български език, създадох и развих курс по психолингвистика (главно за студенти от специалността „Логопедия“), авторски курсове в магистърските програми „Трансгранична българистика“, „Литературата – творческо писане“ и „Интерпретативна антропология“.
Изследванията ми обхващат не само различни области на езикознанието, но са свързани и с анализи на литературни творби от философско-психологическа перспектива.
Обстоятелствата решиха в продължение на 10 години да преподавам български език, литература и култура в два университета в Германия („Свободния университет“ в Берлин и „Университета на Саарланд“, Саарбрюкен), така че имам и публикации, свързани с овладяването на българския език като чужд.
Бихте ли споделили пред младата аудитория на списанието спомени от Вашите студентски години – изпити, дисциплини, преподаватели.
Бях студентка в периода 1970–1974 г. Моите преподаватели бяха видни учени – лингвисти и литературоведи, като акад. Любомир Андрейчин, акад. Владимир Георгиев, акад. Петър Динеков, акад. Пантелей Зарев, проф. Стоян Стоянов, проф. Константин Попов, проф. Кирил Мирчев, доц. Людмила Стефанова, проф. Емил Георгиев, доц. Стефан Елевтеров, доц. Георги Германов, доц. Маргарита Караангова, доц. Мирослав Янакиев, доц. Живко Бояджиев, доц. Моско Москов, доц. Венче Попова и др.
Но не само хабилитираните, а и по-младите ми учители бяха ярки и интересни личности; между тях бих желала да спомена Руселина Ницолова, Тодор Бояджиев, Иван Добрев, Михаил Виденов, Здравко Чолаков, Симеон Янев, Боян Биолчев, Петя Асенова (тогава асистенти), които впоследствие станаха водещи имена в областта на българистиката и славистиката (списъкът не е пълен). Тогава се водеше много строг контрол на посещенията на занятията (особено на семинарните), затова присъствахме редовно.
Випускът по българска филология бе доста многоброен – цели 240 души (7 групи от по 30-40 участници). Мои състуденти бяха бъдещи езиковеди и литературоведи с академична кариера (проф. Анисава Милтенова от БАН, проф. Алберт Бенбасат от ФЖМК на нашия университет, проф. Лилия Илиева от Югозападния университет, проф. Боряна Христова, дългогодишен директор на НБКМ), писатели и поети (Румен Балабанов, Константин Попов, Йото Пацов, проф. Алберт Бенбасат) и др. Най-инициативните сътрудничеха на вестници и списания, тъй като журналистиката все още не беше обособена като отделна специалност.
Противно на разпространеното мнение, че целият ни културен живот до 1989 е бил диктуван от властимащите, в обучението по българска филология политиката не заемаше важно място. По-точно, беше изолирана в няколкото учебни предмета, задължителни за всички специалности, които имаха за цел да ни направят лоялни към системата: история на БКП (изпитът по този предмет беше единственият ми провал – при първото ми явяване двойка, а при второто – четворка), курс по „диамат“ (диалектическия материализъм на Маркс и Енгелс), по „политическа икономия“ и „научен комунизъм“.
Това „разделение на ролите“ между науката и политиката даваше възможност на нашите преподаватели по езикознание и литературознание да ни образоват истински, така че се запознавахме не само с модерните в тези области теории (различните разновидности на структурализма в езикознанието и литературознанието, семиотиката, функционалната лингвистика и т.н.), но и четяхме без ограничения нелицеприятни на системата автори като Бахтин и Лотман, Никола Георгиев и Ноам Чомски, Шаумян, Апресян, Мелчук и Жолковски и т.н. Е, имаше и забранени области, като психоанализата на Фройд и дълбинната психология на Юнг (до техните трудове човек можеше да се добере в оригинал, но само ако си ги достави по частен път), защото идеята за несъзнаваното в човешката психика трудно се съвместяваше с ограничения рационализъм на идеализираната визия за „социалистическия човек“.
Един от най-забавните (от моя гледна точка) парадокси беше тоталното отричане на бихевиоризма в психологията, от една страна, и превръщането на теорията на Иван Петрович Павлов в безалтернативна доктрина, от друга. Проблемът е, че теорията на Павлов за първата и втората сигнална система е стопроцентов бихевиоризъм!
През студентските си години имах интерес както към езикознанието (записах се в кръжока по морфология на акад. Любомир Андрейчин), така и към литературознанието (бях в групата на доц. Стефан Елевтеров по „оперативна критика“, която обсъждаше и анализираше новоизлезли литературни творби). Макар че доц. Елевтеров бе член на партийната група на Славянски филологии, по време на нашите сбирки той стимулираше личното ни мнение и не се опитваше да го вкара в прокрустовото ложе на официалната културна политика.
Извън Университета обаче бе по-трудно човек да се изплъзне от „политическата поръчка“. Това разбрах от срещата си с главния редактор на седмичника за литература и култура, в. „Пулс“, където се надявах да публикуват моя статия за Йордан Йовков. Редакторът погледна текста ми и изобщо не го прочете. Каза ми: „Имаме нужда от друго. Ако искате, напишете нещо за новата книга на писателя Х“. Аз нямах желание да пиша за новата книга на Х., която беше напълно в духа на соцреализма и със съмнителни литературни качества. Затова поставих кръст на моите литературоведски занимания и се насочих към лингвистиката. В тази област човек можеше напълно да се абстрахира от политическите пристрастия на онова време (като изключим някои теми, например свързани с „македонския език“). Към литературознанието, моята студентска страст, се върнах едва в края на 90-те години. Резултат от моите занимания в тази област са многобройните ми статии и студии, анализиращи литературни и фолклорни текстове, както и книгите „Ерос и Агапе. Литературни превъплъщения“ (2018) и „Романите на Димитър Димов: Философско-психологически прочит“ (2023, в съавторство с проф. Светлана Стойчева от НАТФИЗ).
Какво Ви насочи към психолингвистиката?
Интересът ми към психолингвистиката датира още от далечната 1975 г., когато започнах да работя върху дисертацията си по невролингвистика. Невролингвистиката се занимава с процесите, които настъпват при разграждане на езиковата компетенция като следствие от увреждания на главния мозък. Психолингвистиката, напротив, проследява процесите на изграждане на езиковата компетенция в детството и функционирането на езика у компетентните му носители. Следователно невролингвистиката има за научна основа психолингвистиката. Затова в дисертацията ми с едни и същи тестови набори са изследвани както здрави лица, така и лица с езикови нарушения. Анализите, които проведох върху емпиричния материал, събран от здравите лица, както и изводите и заключенията, до които достигнах, имат психолингвистичен характер. Всъщност по-голямата част от приносите на дисертационния ми труд са в областта на психолингвистиката.
Скоро след като защитих дисертацията си (в 1979 г.), публикувах първите си изследвания в областта на психолингвистиката на развитието – дял, който се занимава с овладяването на езика в ранната детска възраст. Оказа се, че това научно поле се превърна в основа на моите научни занимания от 80-те години до момента.
Споделете впечатленията си от работата със студентите на Софийския университет.
Впечатленията ми като преподавател обхващат няколко десетилетия и студенти от различни факултети и специалности. Разбира се, изнасянето на лекции предполага по-голяма дистанция, отколкото провеждането на семинарни занятия, но тъй като магистърските курсове често са доста малобройни, непосредствените контакти между студенти и преподаватели са неизбежни. Способните и будни студенти, които се интересуват от преподаваната материя и са готови да разширят знанията си извън лекционните курсове, винаги са били малцинство. Затова пък задоволството от общуването с тях придава смисъл на иначе не особено благодарната преподавателска дейност.
Трудно ми е да преценя доколко съм била интересна като лектор, но винаги съм се старала да подбирам интересни примери, илюстриращи иначе сами по себе си не особено забавните дисциплини, които съм преподавала (по степен на занимателност изследването на езика не може да се конкурира с изследването на литературни творби).
Най-важният стремеж в моята преподавателска дейност винаги е бил да представям по достъпен начин твърде абстрактното описание на езиковите равнища и на менталните процеси, включени в използването на езика за комуникация – процеси, които съставят обекта на психолингвистиката. Към достъпност съм се стремила и в книгите, и в останалите си публикации.
Студентските ми години ме научиха на нещо много съществено за моята преподавателска практика: никога да не „чета“ това, което трябва да предам на студентите (макар че в етимологията на думата „лектор“, с която се назовава дейността на изнасящия лекции, се съдържа идеята за „четене“). Винаги съм смятала, че е абсурдно и даже малко смехотворно да се изисква от студентите по време на изпит да знаят без помощни източници материала, който преподавателят им изнася, четейки от записки или направо от книгите си. А съм имала и такива преподаватели – заставаха на катедрата, отваряха своите ръкописни, написани на машина или събрани в книга текстове и забиваха нос в тях, без ни най-малък опит да потърсят обратна връзка с аудиторията. Като студентка се зарекох никога да не повтарям тази грешка.
Кои от тенденциите в съвременната публична реч Ви притесняват?
В публичната реч ме притесняват твърде много негативни явления, които са подробно регистрирани и изследвани (особено от колегите в Катедрата по български език, които се занимават с история на книжовния ни език и социолингвистика). Затова няма да се спирам нито на некнижовните форми, които се ширят в речта на публични говорители, нито на настъпващата речева агресия – за тези постоянни спътници на нашето публично говорене е казано доста.
Ще спомена само неправомерното изчезване на един тип езикови единици в съвременната ни езикова практика (не само в публичната реч), за което самата аз съм писала нееднократно. Става дума за т.нар. „маскулинизация“ на съществителните, назоваващи лица от женски пол. Употребата на женскородови имена като учителка, лекарка, журналистка, ученичка, българка и др. под., макар че те фигурират като отделни речникови единици в тълковните ни речници, е почти напълно изместена от мъжкородовите форми. И, както иронично отбелязах на финала на една от публикациите си по темата, изглежда скоро ще ни се наложи да променим заглавието на Иван Вазовия разказ „Една българка“ в „Един българин“. За съжаление, явлението е така напреднало, че едва ли е възможно „връщане назад“.
Кои книги бихте препоръчали на нашите млади читатели?
Трудно ми е да дам конкретни препоръки, защото изборът на книги зависи от индивидуалните предпочитания на всеки един от нас. Важно е обаче да се следят новоизлезли монографии и сборници, както и специализирани списания, посветени на различни области на лингвистиката. Не се страхувайте да включите в кръга на интересите си също така четива от по-общ характер, обсъждащи философски, психологически, социологически, исторически или културологични проблеми, тъй като съвременната лингвистика е свързана с всички тези области на човешкото познание, а най-интересните научни постижения от последните десетилетия имат интердисциплинарен характер.
Вашето послание към читателите на списание „Съвременна лингвистика“.
Езикът съществува чрез хората, които си служат с него, създавайки устни и писмени текстове. Подхождайте към езика с изострени сетива – вслушвайте се в говоримото, вглеждайте се в писменото слово и ще си осигурите отправна точка както към теоретичните проблеми на лингвистиката, така и към нейните приложни области, за да откриете „своето поле“ за изследване.
Юлияна Иванова Стоянова завършва специалността „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ в 1974 г. В 1979 г. получава научната степен „доктор по филология“, а в 2009 г. става „доктор на филологическите науки“. От 1984 г. преподава в СУ „Св. Климент Охридски“ – като асистент, доцент (от 1992 г.) и професор (от 2012 г.). Води лекционни курсове по съвременен български език на студенти от различни специалности, както и лекции по „Психолингвистика“ и „Психолингвистика на развитието“ на студенти от специалността „Логопедия“. До 2018 г. е ръководител на магистърската програма „Трансгранична българистика“, където чете авторски курс „Теоретични проблеми при овладяването на втори/ чужд език“. Участва също с авторски курсове („Текст и контекст“ и „Семиотика на страха“) в магистърските програми „Литературата – творческо писане“ и „Интерпретативна антропология“. Автор е на над 200 публикации, от които 7 самостоятелни и 7 колективни монографии, студии и статии в научни списания и сборници у нас и в чужбина, публикувани рецензии, предговори, съставителство и др. Ето заглавията на публикуваните монографии: „Вашето дете говори. Речеви актове в ранната детска възраст“ (1992), „Психолингвистични изследвания“ (2006), „Индивидуални вариации във вербалното развитие“ (2009), „Ранно езиково развитие (От първите звукови комплекси до многословни изказвания) (2011), „Eрос и Агапе. Литературни превъплъщения“ (2018), „Проблеми на психолингвистиката. Уводен курс по обща психолингвистика и психолингвистика на развитието“, 2021, „Едно дете разказва (детският път към литературното творчество)“, 2023, Романите на Димитър Димов: философско-психологически прочит. София: СОНМ, 2023 (в съавторство със Св. Стойчева). Изследванията ѝ обхващат широк кръг проблеми на съвременния български език, често в съпоставка с други езици, въпроси на лингвистичната прагматика, анализи на литературни творби от гледна точка на изразената в тях психологическа перспектива, дълбиннопсихологически тълкувания на фолклорни и авторски текстове, овладяване и учене на втори език и т.н. Участва и в редица проекти с национално и международно значение. Най-голям дял заемат публикациите, посветени на овладяването на българския език в ранна възраст.