Едно от противоречията в синтактичната терминология се проявява при дефинирането на главните части на изречението, при което едната е синтактически зависима, а другата – синтактически независима. Т.нар. „оксиморон“ в дефинирането на сказуемото като „главна, синтактически зависима“ част налага необходимостта от теоретично прецизиране. То може да се постигне единствено с метода на когнитивното съответствие, тъй като, както е ясно, и досега „оксиморон“ът си битува в синтаксиса. С други думи, формално-функционалният подход, а и структуралистичният, както и методите на корпусната лингвистика някак си оставят в категориален оборот тази противоречивост в дефинициите на подлога и сказуемото. Онова, което не бива да бъде подминавано и което изисква корекцията, е оставането в плана на формата. Изгубеният паралел между форма и съдържание и робуването на корпусната функционалност са сериозни причини в обяснението на феноменалната природа на езика като комуникативна себестойност. Това е ключова преграда пред разбирането в процеса на четенето например – основополагащ цивилизационен параметър в обучението като приложно поле на езика и лингвистиката.
Главните части подлог и сказуемо са елементи на субектно-предикатната връзка. Подлогът е главна, синтактически независима част, която означава субект, лице, предикативно определено от сказуемото. Сказуемото пък е синтактически зависимата част в основната, предикативна връзка и се съгласува по лице и число с подлога. Когнитивният прочит на дефинитивно изразения смисъл лесно премахва бариерите на разбирането.
Първо, предикативната връзка е основната, структурираща изречението връзка, при която компонентите са линеарно разположени не по принцип, не независимо една от друга, – което е маркерът всъщност – във времето (миг време). Това е мигът на пресрещнатите и най-напред взаимно провокирали се за целта на когнитивната потенция рефлексии.
Второ, тази основна връзка е предикация и на нея не са присъщи нито съчинението (също линеарна връзка), нито подчинението. Тя е надредова категориална величина със структурираща когницията ни функционалност.
Трето, компонентите естествено са във взаимовръзка, при която линеарността означава валентно попълване и семантично допълване по съответни на категориалната им природа поотделно правила. Категориалността се препокрива и това осигурява комуникативната себестойност на валентно случилия се семантичен контакт между субект и предикат, или подлог и сказуемо. В препокритата категориалност се имплантира времето като маркер на предикацията, както и когнитивната модулация, която верифицира произтеклата предикация – основна синтактична единица, езиково експлицирано изречение.
Основната валентност на семантично осигурения предициращ контакт е имплантирана в процесуалността (действие, състояние). Тя има както субектна, така и предикатна координата. Субектността е с логически смисъл. На езиково равнище експликацията на субектността е с обща граматическа характеристика субстантивност. Съществителното име може да означава лице, персона, но и да не е лице. ‛Името’ (същина) има морфология с категориални характеристики ‛род’ и ‛число’. Първо позиционираната субстанция – ‛лицето’, е епистемически „фаворит“ и етимон на метонимично постигнатото номиниране на субекта на предикацията – ‛лице’, защото продуцентът на предицирането – съзнанието, е прототипът на субекта на езика. Това е ключово важно съображение, тъй като режимът на рефлексия на автосъзнанието първо „познава“ себе си, и се самономинира като аз – лично местоимение, първо лице, ед. ч. Това местоимение е епицентърът на граматиката – условно казано, но е вярно. Това е изходната точка на езика и неговата граматика. От тази същност на личното местоимение се екстраполира по аналогията на когнитивно ангажираната рефлексия, като се формира и форматира граматическата категория `лице`. Неслучайно тя се отнася най-напред за местоимението (от именната парадигма на класовете думи), при това не за всички подкласове, а за лични, възвратните (лични и притежателни), притежателни и основно разгърната като същност и граматическа парадигма – при глагола. Така представената позиция за генеалогията на субектността в предицирането като философия на основната синтактична категория намира своето сериозно основание в тезата на Куцаров за морфологията на категорията ‛лице’: „Следователно лицето е само глаголна категория, при това – морфологична, докато при местоимението тя е лексикално-граматична“ (Куцаров 2007: 178).
Посоката на последователността във взаимовръзката морфология – синтаксис се налага естествено и преодолява еклективните самоцелни прескоци, вследствие на които синтаксисът се представя като функционално доказателство някак си на морфологичната категориалност. Съгласно принципите на когнитивния анализ от подобен алгоритъм на неправилно подчертаваната и следвана последователност морфология – синтаксис езикът „страда“ от неразбиране. Грешката прозира в незавършения от когнитивна гледна точка и затова неразбран прочит на номенклатурата ‛части на речта’ и ‛части на изречението’. Отчитането на диалектиката на квалификациите дълбинно съдържа логически вярната подредба в категориалния оборот като прототип на граматическия анализ. Неслучайно Л. Андрейчин смята, че синтаксисът е наука за частите на речта като части на изречението (Андрейчин 1978). Словоредът на позицията на Андрейчин нарежда обрата – подхода за етапите на анализа. Пропускът според нас се обяснява с отсъствието на феноменалната нула, или епистемиологичния център на езиковото съзнание в онтологията на граматиката, в предмета на анализа ѝ. Предикатната координата на семантичната валентност на предициращия контакт е процесуалността – действие или състояние. Езиковата експликация е глаголът, в чиято морфологична форма има окончание. Съгласно метода на когнитивното съответствие именно в окончанието са имплантирани валенциите на предицирането като приписване на признак на лице чрез действие или състояние. Процесуалността е времева проективност, или времево присъствие. Глаголната семантика е действието или състоянието, а глаголната морфология има основа (корен и наставка) и окончание за лице, число, време. Последователността на валенциите е аксиоматична, а не произволно решена композиция във всеки случай. Аксиоматичността е когнитивно представителна. Първата валенция ‛лице’ не е симетрия на ‛лицето’ на субектността, тъй като уговорихме линеарността на контакта на предикацията. Точно контактността отнема допускането на симетричност в линеарността. Първата валенция – ‛лице’, в глаголното окончание всъщност е ‛лицето’ на субектността, но с облигацията на когнитивната потенция на носителя на езика – Аз-а. В тази облигация на езиковото експлициране, артикулиране, чиято комуникативна себестойност е говорене, се разполагат координатите първо, второ, трето. Семантичният контакт рефлекторно е привел субекта в действието и негова технологична природа, (същност), проекция на когниция – все едно, потенция, приоритет или двете заедно, е ‛лицето’. Така се предицира. Усвоява се признакът в мига на активирането му от пресрещналите се рефлексии на автосъзнанието като средство на нашата когниция. Тази огледалност на лицето в окончанието като основна, първенстваща част от морфологията на глагола е вид вторична, синкретична морфология на лицето. Първата негова морфология е pronomina personalia, чиято етимология е доказателство за тезата ни. Особеното при предикатната проекция на валентността като семантична технология на предицирането е, че синкретичната морфология на лицето има парадигма – първо лице, второ лице, трето лице, орбитата на която не просто се дължи на вторичността и заедно с това я препотвърждава, без да може да се степенува, или подреди едното и/или другото, но представя неизменното когнитивно приоритизиране. Първичната морфологична номенклатура (pronomina personalia) и вторичната, синкретична – глаголно окончание за лице, експлицират огледалността на лицето. Огледалността е технологията на произтичащия семантичен контакт на предикацията. Тя е прототипът на съгласуването като граматична технология. Морфологията на трипозиционираното лице е езиковоминиатюрна експликативност на имплицитния рефериращ когнитивната си потенция субект на съзнанието, homo sapiens-a:
аз говоря;
ти говориш;
той, тя, то говори0.
Когнитивната потенция позиционира в три вектора глаголното лице (предицираното лице). Първата позиция експлицира автосъзнанието, което с рефлексията си, чийто предмет собствено е, съзнава препокриването си с лице (когнитивна автопотенция). Втората експлицира точката на комуникативната перспектива – като сечение и проекция – координатите на когнитивния обмен или оборот (когнитивна интенция). Третата пък е дистантно разположеният предмет на когнитивно ангажираната рефлексия, казано общо (опосредствана когнитивна интенция). Това е прототипът на продуцирания езиков продукт. Той е отправна, начална точка, може и епицентър да го наречем на граматичната координатна система, обобщено казано, но с ключово място на изречението като негова категориална, комплексна по същество ексцерпция, разбирана в нейната есенциалност. Веднага привеждаме тук една илюстративна миниатюра с доказателствена стойност – затова обобщаващата категориална номенклатура в морфологията и в синтаксиса съответно е ‛части на речта’ и ‛части на изречението’. В тях се имплантира когнитивно-комуникативният кръговрат, или оборот. В есенциалния категориален синкретизъм на тази граматична номенклатура е ключът на и за когнитивното съответствие като епистемиологична парола.
Анализът на трите позиции на лицето в предикативната структура на изречението и на тяхната морфология като комплекс от експликативни облигации обяснява определянето на първо лице, единствено число, сегашно време, изявително наклонение като основна форма, с която глаголът се представя в, подчертаваме, речника на езика, валидира се, така да се каже, в лексикалната му система. Етикетът ‛основна форма на глагола’ се поставя когнитивно, а прочитът му е резултат от прилагането на метода на когнитивното съответствие. По този начин се постига диалектиката на граматиката, която не може да свърши със и до формата и нейната функция, сведена просто и само до едната позиция на ексцерпциално равнище.
Лицето като категория поставя в началото на характеристиката на предикативната връзка отношението – първо, между глаголното лице и глаголното действие и, второ, между говорещото лице и глаголното действие. Неизменното присъствие на действието и/или състоянието има своето концептуално значение. Най-напред обръщаме внимание, че отношението между глаголното лице и глаголното действие извежда категорията ‛залог’ от морфологията и я валидира като синтактична категория с ключово методическо значение за когнитивния анализ на главните части на изречението – подлог и сказуемо. Отношението между лицето и действието в предикацията е равностойно (вече неведнъж по-горе в това изследване подчертавахме специално линеарния характер на предикативната връзка с нейната адстратна природа по отношение на също линеарната природа на съчинението като връзка на друго равнище, все в изречението, разбира се. Подчертаваме този факт на равностойното (огледално) отношение между глаголното лице и глаголното действие, защото това е когнитивната формула за дефинирането на главните части в изречението – равнопоставени, аналогови в отношението. Когнитивното съответствие преодолява противоречието и ревизира дефиницията за сказуемото.
Сказуемото е главна част на изречението, също синтактически независима, подчертаваме ние от когнитивна гледна точка, защото предикативната връзка е структуроопределяща в изречението с огледална равнопоставеност. Обясняваната със съгласуването по лице и число зависимост на сказуемото от подлога когнитивно е несъстоятелна. Причината за несъстоятелността е тривиална – фиксация във и на формата и функцията, сведена единствено и само до позицията на повърхнино равнище обаче единствено. Всичко това, взето в неговия погрешен историзъм, превърнат в инертност на анализа, стигматизира граматиката и я подлага на деструкцията на неразбирането. Така на практика езикът е на прицел и започва обратното броене – и за науката, и за носителите на езика, и за неговия конституентен стратегически статут и характер.
Доказателствата за тезата за синтактически независимото сказуемо, точно толкова и точно така, колкото и както и подлогът, са две. Първото се свързва с приложното поле на морфологията на категорията `лице` – местоименията като клас думи. Тук обаче веднага прибавяме онази част от дефиницията на подлога, която се отнася до морфологията на експликацията му с езикови средства – основно това е същината, т.е. nomina substantiva. От една страна, се приема, че подлогът, който е синтактически независимата част, се експлицира със съществително име (Пенчев 1998: 15), което не притежава граматическата категориална характеристика ‛лице’, но от друга страна, сказуемото се съгласува по ‛лице’ с подлога и затова е синтактически зависима главна част. Съгласуването не е нито връзка, нито отношение. Съгласуването е по същество морфологично отбелязан семантичен контакт. Граматиката на връзката и/или на отношението има различна морфология естествено. Съгласуването между подлога и сказуемото по лице и число не е зависимост – нито на дълбинно, семантично равнище, нито на повърхнинно, синтактично равнище. Това е морфологията на предикацията. Затова е налице и вариативността на съгласуване в морфологичната облигация на предикативната, линеарна връзка в зависимост от категориалната характеристика на имената, които експлицират подлога и неговата квалификативно-квантитативна характеристика. Варирането се дължи на семантичния акцент, който презентира когнитивния приоритет и при всички случаи подчертава независимостта на сказуемото. Морфологията на глаголното лице остава неизменна във всяка една от вариациите на парадигмата от семантични акценти в именната конфигурация на морфологията на подлога като зависимост от когнитивния ни приоритет на носители на езика. Например:
Група ученици посети обсерваторията;
Група ученици посетиха обсерваторията;
Групата ученици посети обсерваторията;
Група от ученици посети обсерваторията;
Групата – ученици посети обсерваторията.
Смисълът на изреченската единица не се изменя при семантичен акцент на събирателната сема в несъгласуваното определение група (същ. нар. име, м.р., ед. ч.) от групата на разширения подлог, изразен със съществителното име ученици (м.р., мн.ч.). Акцентът се осигурява и реферира в съвпадането по число на квантитетната семантика ‛събирателност, множественост’ на несъгласуваната квалификативност в ед.ч ‛група’ с морфологията за мн.ч. на съществителните имена ‛учениц-и’ като морфология на субекта в предикатната връзка, с числото на глагола като морфология на действието на предиката (от лат. praedicare — изказвам, съобщавам). Т.е. сказуемото ‛посети’ не се съгласува с подлога ‛ученици’ по число (главни части – ученици; посети), а се съгласува с несъгласуваното определение ‛група’– второстепенна част, на разширения подлог ‛ученици’ – главна част/ еднородни части. Смисълът остава аксиома и при вариране на съгласуването по число между съществителните имена в мн.ч. ‛ученици’ и глагола ‛посети-ха’ в мн.ч. Съгласуване в ед.ч. между второстепенната част `несъгласувано определение` група в ед.ч. на главната част – разширен подлог учениц-и в мн.ч., и главната част – сказуемо посети в ед.ч., има винаги, независимо от морфологията на несъгласуването като връзка, с която се изразява квалификативно отношение – прилагане, предлог.
Отново настояваме за едновременното съобразяване на специалната линеарност на връзката на предикацията и на нейната надпоставеност и неотносимост към съчинението и подчинението като друг ред връзки на синтактичното композиране, както и на спецификата на предикативно приписвания признак – чрез попълване на семантични валенции на равни начала, така да се каже, при абсолютна равнопоставеност. Равнопоставеността е осигурена от срещането на две паралелни рефлексии на автосъзнанието на същина и някаква нейна активност като контакт в миг време и в локация. Отношението на глаголното лице към глаголното действие е продукт на когнитивна потенция – също отношение, но от по-висок ред. И накрая, понеже първо позиционираната рефлексия диалектически е на същината, тази абсолютна и абсолютизирана единица екстраполира към независимост, по аналогия, която експликаторно езиково се формализира в уж синтактически независима. Всъщност това е абсолютът на единицата. Асоциативната екстраполация пък на второпозиционирания в миг активност и актуалност признак, който естествено попълва валенциите лице и род, за да квалифицира същината, разбираемо се аналогизира с някаква субординация. Две следва едно. Това на формално равнище се мери като съгласуване по лице и род, но вече изключихме с обосновани уговорки каквото и да е друго свързване вън от предикацията, а съгласуването е подчинителна връзка. Т.е. привнасянето на каквато и да е друга връзка в обяснението на философията на предикацията като връзка е алогично, недопустимо, невярно, нонсенс.
Така предложеният когнитивен прочит на предикативната връзка като структура с два елемента – субект и предикат, е когнитивното съответствие на дефинирането на изречението като основна синтактична единица. Това също така е и когнитивен кодификатор на изреченската парадигма, защото представя ядрото когнитивна потенция като иманентен абсолют на единица рефлексия на автосъзнанието. Точно тази дълбинна матрица, да я наречем, модулира системата и структурата на изреченската парадигма.
Анализът на синтаксиса на главните части в гореприведените илюстративни изречения потвърждава тезата ни, че сказуемото е независима главна част, каквато е и подлогът. Това първо.
Подлогът и сказуемото не се съгласуват помежду си, защото не го допуска характерът на връзката помежду им – субектно-предикатна. Това е основна, структуроопределяща изречението връзка с линеарен характер, при която се изключва субординацията въобще. Затова нейните части – субект и предикат, са главни и синтактичните им референции са подлог и сказуемо. Това второ.
Каква е морфологичната им експликация и как се осигуряват на категориално равнище връзките и отношенията на тези морфологични експликации ведно съответно и с морфологията собствено на самите връзки и отношения – все в постигането и реферирането на смисъла като комуникативна себестойност, няма значение за естеството на главните части подлог и сказуемо и за връзката помежду им. ‛Лицето’, което се изразява с различна морфология при подлога и при сказуемото, е едно (в категориалното му разбиране). Това трето.
Категорията ‛лице’ се характеризира: лексико-семантично, морфологично и синтактично. Лексико-семантичното презентиране на категорията ‛лице’ е личното местоимение като подклас думи. Морфологичното ѝ презентиране принадлежи на глагола като думи. Синтактичното ѝ рефериране се разтваря в предицирането като технологичен продукт на когнитивната ни потребност и способност, чиято облигация най-общо е езикът – феноменът, който ни прави homo sapiens.
БИБЛИОГРАФИЯ
Граматика ... 1983: Граматика на съвременния български книжовен език. Том III. Синтаксис. БАН. Институт за български език. Издателство на Българската академия на науките. С., 1983.