***
6:46. Началото на нещо с край. „Детски дом“. Крачка първа. От втора няма нужда. Минах портата и вече съм в градския транс. Краката ми като остриета от раменете на два пергела се забиват в белия лист под мен. Ръцете ми описват дъги от окръжности ту вляво, ту вдясно. Следвам извивките на пътя и създавам своята геометрична композиция. Имам още много. Трябва да бързам. Поне, колкото онзи зад прозореца. Неговата е цветна. Не му остава време за силуети. Хвърля боите и те го догонват. Настигат го за кратко на спирките, подреждат се и после пак се замазват.
„Спортна зала „Христо Ботев“. Няма място върху листа. А и вече не е бял. Изгубвам двете си ръце в лабиринт от сиви тръби с провесени бесилки. Двата центъра се сливат в един и тялото ми започва да го обикаля. Пак твори, но в друга равнина. Чертае два конуса – изправен и обърнат. Единият връх търси сигурна земя, другият още ненамерено небе. Уви. „Жк Дървеница“. Симетрията се разваля. Баланс не е и имало. Някой ме повлича в тясната си празнота. Запълвам я и нея. „Технически университет“. Вибрации на телефон и шум от диктофон. На този фон се сраства плът и става маса. Тромава, бавна, саката. Добре ѝ е, има кой да я движи. Шест колела и един непознат да я бута. Билетът е срочен, но няма посока. Навреме за никъде.
„Жк Изток“. 7:02. Нюансът не пасва в тази картина. Много е ярък, сутрешен, див. Нужен е сенчест, притъмнен, по-сив. „Софийски университет Св. Климент Охридски“. Кръгът се затваря. Портата се отваря. Безформена купчина плът обсебва чуждия лист. Върху нея етажи от дрипи, и чанти, и куфари, раници – бивши коруби. Излиняло студенокръвно чудовище пълзи и се влачи. Не знае да ходи. Не помни първата крачка. Спасение. Празна количка. Спира я трън на ул. „Шипка“. Нанадолнище. Стръмно. Павета. Изхвърчават всичките спирки. Една оцелява. „Детски дом“. Крачка първа.