Термини, назоваващи телесни повреди в наказателното право и в съдебната медицина

Увод

Телесните повреди са обект на разглеждане както от наказателното право, така и от съдебната медицина. Те включват поредица от състояния на човешкия организъм, които са резултат от престъпното поведение на един правен субект спрямо друг. Двете науки си служат с еднаква терминология, но тя се използва с различна цел. В тази статия ще проследим общото и различното при някои термини, които назовават телесни повреди, използвани едновременно в съдебната медицина и в наказателното право. За целта ще бъде разгледано общото и различното между двете науки. Ще формулираме теоретична рамка на изследването, като съчетаем изследователски практики, характерни за езикознанието, логиката, правото и медицината. Ще бъде възприет алгоритъм за анализ на термините в двете науки, който да предоставя комплексен образ на разглежданите връзки, както и възможност за формулирането на обстойни изводи.

Наказателно право и съдебна медицина. За да се търсят разликите между конотацията на термините в двете науки, трябва да се изясни техният предмет. Според Марко Марков съдебната медицина е медицинска наука, която разработва отнасящите се до човека медикобиологични въпроси на правната теория и практика, за да помогне на правника за правилното им разрешаване[1]. В учебника „Съдебна медицина и медицинска деонтология“ авторите извеждат четири основни задачи на съдебната медицина, като една от тях гласи следното: да съдейства за усъвършенстването на наказателното, гражданското и здравното законодателство чрез привеждане в динамично съответствие текстовете на закона с научните постижения на съдебната медицина[2]. Формулираната задача маркира връзката между правото и съдебната медицина. За да конкретизираме тази връзка, ще приведем и теоретичния възглед за основния предмет на наказателното право: предмет на наказателнопрвната наука е действащото наказателно право, неговите норми, принципи и институти, престъплението и наказанието, наказателната отговорност, отделните видове престъпления[3]. Всички елементи на предмета на наказателното право стоят в основата на Наказателния кодекс, откъдето личи и връзката между със съдебната медицина.

Необходимо е обаче да се уточни как на практика науките взаимодействат помежду си. Механизмът е прост: на някое физическо лице е нанесена телесна повреда. За да се наложи санкция на извършителя, той се подвежда под наказателна отговорност на основание разпоредбите на Наказателен кодекс (НК)[4], но по реда и правилата на Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК)[5]. Решаващият орган може да поиска провеждането на съдебномедицинска експертиза на телесните повреди, като съществена задача на лекаря е да даде заключение за давността на повредата, а в случаи, когато е последвала смърт – да различи виталните от послесмъртните повреди[6]. Маргарита Чинова отбелязва, че медикобиологичните признаци не могат да бъдат предмет на тълкуване от решаващия орган, тъй като са от компетентността на медицинския експерт[7].

Оттук правим извода, че становището на лекаря експерт налага използването на съдебномедицинска терминология в рамките на наказателния процес. Тази терминология обслужва и правото, и съдебната медицина, но по своето естество е медицинска, защото с нея си служат съдебномедицинските експерти в пряката си дейност, а юристите – дотолкова, доколкото конкретният казус го налага. Термините имат относително еднакво значение за двете научни области, което се различава само по вариращите признаци. Понятията, които термините означават, от своя страна, са с различен обем и съдържание. Тези разлики в прилагането на терминологията позволяват тя да бъде разгледана от специфичен научен ъгъл.

Теоретична рамка. Нека разгледаме очертаните по-горе характеристики на общите термини за наказателното право и съдебната медицина, като формулираме теоретичната рамка на настоящото изследване.

Говорейки за относително еднакво значение, се налага да разгледаме категорията значение на термина. Въпросът за значението обаче е комплексен, защото то е част от същността на самия термин като езикова единица. За целта ще си послужим с теоретичните обобщения на Мария Попова. Според авторката терминът е многоаспектна цялост, в която се включва както отношението ‚понятие-форма‘, така и по-сложната конфигурация ‚понятие – езиково значение – форма‘[8]. В рамките на предложената тричленна конфигурация наблюдаваме три взаимно обуславящи се елемента: понятие, езиково значение и форма. Ще дефинираме всеки един от тях съобразно целите на настоящата разработка, като се позовем на няколко автори.

Понятието разглеждаме чрез дефиницията му, използвана за целите на предикатната логика[9]: форма на абстрактно мислене, която е отражение на общите, и то съществени признаци на клас предмети. Понятието има свои признаци. Признакът включва в обема си както свойствата на предметите, така и техните връзки и отношения. Той може да бъде съществен, ако принадлежи на всички предмети от класа, и несъществен - който не характеризира главното – предмета. Класът, от своя страна, представлява съвкупност от индивиди[10], които имат общи признаци.

Езиковото значение тълкуваме в контекста на теорията на терминологията: под значение на термина се разбира тази малка част от съдържанието на термина, която представя най-съществените му признаци[11].

Формата на думата (респективно на термина) тълкуваме чрез общите положения на лексикологията: формата включва всички варианти, тоест отделните словоформи на думата. Всички словоформи на дадена дума, взети заедно, образуват онзи сложен комплекс, който се означава с представителната ѝ форма[12].

Оттук правим извода, че формулировката относително еднакво значение може да бъде обяснена само чрез разглеждането на термина като многоаспектна цялост с взаимно обуславящи се елементи, логически построени в конфигурацията понятие – езиково значение – форма. Относителността в значението на термините, използвани в наказателното право и в съдебната медицина, идва от вариращите признаци на понятията, които се назовават. Тези понятия са продиктувани от нуждите на съответната наука и те се обличат в езикова форма, която извиква асоциацията на съзнанието с назования факт от действителността (който по своето естество може да бъде и абстракция). Така се оказва, че тези вариращи признаци се търсят не само в значението, но и в понятието, и във формата на термина.

Като използваме метатерминологичното словосъчетание вариращи признаци, трябва да упоменем, че с него се назовава критерий за наличието на специфичен вид сементична вариантност в терминознанието, наречена амбисемия, който Мария Попова разглежда обстойно[13]. Тя цитира определението на В. А. Татаринов, според което амбисемията е свойството на термина да функционира в езика с различен семантичен обем. Около тази дефиниция авторката изгражда и предлага субкатегоризация според вариращите признаци на понятията:

1. Когато при наличието на един общ денотат и на обща част от понятието се наблюдава променлива, варираща част от признаци, които се добавят към термина.
2. Когато при наличието на един общ денотат и едно общо понятие се наблюдава вариране на признаци, които се избират от цялата съвкупност в зависимост от аспекта, който интересува съставителя.

Ако приложим цитираните научни достижения на терминознанието спрямо термините, назоваващи телесни повреди в наказателното право и в съдебната медицина, стигаме до извода, че те спадат към втория вид на субкатегоризацията, защото имат общ денотат и общо понятие, но са налице вариращи признаци на понятието, които се избират от използващия термините. Така двете науки използват идентична терминология в посоченото приложно поле на телесните повреди, но вземат под внимание различни признаци на понятията, които се назовават чрез термините, изискващи се от нуждите на конкретния тип знание.

В този контекст е важно да се каже какво се търси чрез термините в двете науки. Според Борис Спасов правното предписание (...) трябва да получи конкретен (типичен) юридически израз, както и определена степен на правна абстрактност, (...) за да позволи да бъде използвано в практиката[14]. Тенчо Колев допълва, че правното предписание следва да се формулира така, че да не се прилага само в определен случай, (...) но и в много други аналогични случаи[15]. Неслучайно правото предполага една по-висока генерализация на понятията, оттам и на термините, с които си служи. Съдебната медицина обаче е тясно специализирана медицинска наука, която си служи с медицинска терминология, която правото генерализира, като ѝ придава по-висока степен на абстрактност. Още през 60-те години на XX в. Марко Марков отбелязва, че съдебната медицина се разглежда като област, в която медицинските данни, установени въз основа на медицинските знания и опит, се пренасят за използване в правната практика[16]. В по-ново време учените допълват и разширяват това твърдение, като отбелязват, че правникът търси помощта на медика, за да му бъдат изяснени не правните, а медикобиологичните факти, явления и закономерности[17]. Така терминологията, назоваваща телесните повреди в наказателното право и в съдебната медицина е еднаква, но принадлежи едновременно на две терминологични полета[18], като се взема под внимание смисловият заряд, характерен за конкретната наука. Този смислов заряд кореспондира не само с метатерминологичното словосъчетание вариращи признаци, но и с метатермините обем и съдържание, които го характеризират.

Съдържанието и обемът на понятието като надредни характеристики, изведени въз основа на наличните признаци, зависят от конкретните нужди на знанието за двете научни области. За да ги определим, възприемаме дефинициите на Стоян Стоянов: съдържание на понятието образуват съществените признаци на даден клас предмети, които се мислят чрез това понятие, а обемът на понятието съставляват всички отделни предмети, които се мислят чрез него[19]. Обемът и съдържанието се изменят в зависимост от значението на конкретния термин в наказателното право и в съдебната медицина.

Като изхождаме от извода, че термините, назоваващи едновременно еднакви понятия в наказателното право и в съдебната медицина, се различават само по част от вариращите си признаци, по обема и по съдържанието си, стигаме до заключението, че за тях може да бъде изградена условна, но все пак единна работна дефиниция. За целта ще се позовем на вече констатираната взаимна обусловеност между наказателното право и съдебната медицина като научни области и определението за юридически термин на Илияна Генев-Пухалева: езикова единица, която е дефинирана в специализиран текст и е елемент на специализиран език[20]. От казаното дотук можем да заключим, че терминът, назоваващ едно понятие едновременно в наказателното право и в съдебната медицина е езикова единица, която е дефинирана в два или повече специализирани текста от двете научни области (в нормативен или в подзаконов нормативен акт, в правната доктрина, в съдебната практика, в съдебномедицинската теория и/или в съдебноомедицинска експертиза), като назованото понятие се различава по вариращите си признаци, обема и съдържанието си.

След така зададената теоретична рамка и разгледаното работно определение следва да формулираме задачата, която си поставя настоящото изследване: да се разгледат в сравнителен аспект термини, назоваващи телесни повреди, които се използват в наказателното право и в съдебната медицина, като се проследят вариращите признаци в значението на назованите от тях понятия, както и промените в обема и в съдържанието им. Основна цел е да се подпомогне коректната употреба на термините от специалистите, занимаващи се професионално в двете области на знанието.

Телесна повреда – източници на терминология, критерии за наличие, видове. Както беше уточнено, източниците са теоретичните трудове в областта на наказателното право и на съдебната медицина, съдебната практика и съдебномедицинските експертизи. Тук можем да добавим и професионалния език, използван от специалистите юристи и медици. Като изходна дефиниция за телесна повреда предлагаме юридическото определение на Иван Ненов, приведено в учебника на Александър Стойнов: телесната повреда е противоправно и виновно увреждане на здравето на друг човек чрез нарушаване на анатомичната цялост или физиологичните функции на тъканите, органите или системите на човешкия организъм или причиняване на болка или страдание[21]. В съдебната медицина се отбелязва, че понятието телесна повреда от медицинска гледна точка съдържа вида и характера на увреждането на организма (анатомично и функционално), а от правно гледище телесната повреда е неотделима от правонарушението[22].

Телесна повреда е термин, който назовава родово понятие и в двете научни области, включващ в себе си множество видови понятия. Тук откриваме и фундаменталните вариращи признаци, които се наблюдават при понятията за телесни повреди, назовавани с термини – характера на увреждането от медицинска гледна точка и правонарушението – от юридическа. Тези признаци определяме като съществени, защото те са характерни за целия клас понятия, чрез които се мислят телесните повреди. Оттук извличаме и основата за разсъждение над съдържанието и обема на тези понятия в наказателното право и в съдебната медицина – съдържанието и обемът ще се определят в зависимост от съществените признаци, наложени съответно от юридическия или от медицинския критерий. Признаците на понятията се подчиняват на двата посочени критерия – представяме ги таблично, в обобщение на даденото в учебника „Съдебна медицина и медицинска деонтология“[23]:

Според Наказателния кодекс и теорията телесните повреди са три основни вида: леки, средни и тежки. Трите понятия могат да бъдат определени като част от клас телесни повреди, като всеки вид обозначава даден подвид (разред). Нека проследим трите вида, като разгледаме реализацията на понятийните признаци според критериите на двете науки и откроим термините, които ги назовават. Характерно за термините, назоваващи телесни повреди въобще, е че те представляват терминологични словосъчетания[24], съставени от няколко терминоелемента – най-малката структурна единица, с която оперира науката за термините, която може да включва думи в състава на сложни термини и на терминологичните словосъчетания[25]. Като основа за анализа ще бъдат използвани теоретични източници, а специално внимание ще се обърне и на Постановление № 3 от 27.IX.1979 г. на Пленума на Върховния съд (ППВС 3/1979)[26].

Термини, назоваващи тежки телесни повреди. Според Александър Стойнов обща характерна собеност на уврежданията, които са тежка телесна повреда, е, че всички те засягат общи органи и функции на организма така, че здравето на пострадалия е засегнато до края на живота му или поне за неопределено дълъг период[27]. За юристите меродавна е разпоредбата на чл. 128, ал. 2 НК, която изрежда видовете тежки телесни повреди, които се назовават с терминологични словосъчетания: Телесната повреда е тежка, ако е причинено: продължително разстройство на съзнанието; постоянна слепота с едното или с двете очи; постоянна глухота; загуба на речта; детеродна неспособност; обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на речта или на сетивен орган; загуба на единия бъбрек, слезката или на крило на белия дроб; загуба или осакатяване на крак или ръка; постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. Нека разгледаме някои от тях по вече уточнената схема.

Според ППВС 3/1979 продължително разстройство на съзнанието е налице, когато в психическата дейност на увредения са настъпили такива съществени изменения, които го правят социално непригодна личност поради нарушаване на интелектуалните или волеивте му възможности. Понятието, назовано с термина, носи следните юридически признаци, уточнени от Пленума на ВС в хода на постановлението: тежка телесна повреда, с продължителен характер (обхаща дълъг приод, без да е необходимо да е постоянно), връзка между телесното увреждане и настъпилия престъпен резултат.

Продължително разстройство на съзнанието за съдебната медицина е дълбоко разстройство на съзнанието, което е проява на психично заболяване от рода на психиатричните нозологични единици[28]. Тук признаците са обусловени от медицинския критерий: засягане на главния мозък и негова фунция, постоянно, опасно за живота дотолкова, доколкото пациентите са склонни към самонараняване.

От сравнителното разглеждане на термина продължително разстройство на съзнанието в наказателното право и в съдебната медицина стигаме до извода, че той се ползва с вариращи признаци на назованото понятие, които водят до разлики в значението за двете научни области. Проследяването на проявленията на юридическия и на медицинския критерий прецизира възприятието за термина в науките, а вариращите признаци прокарват ясна разграничителна линия както в съдържанието, така и в обема на понятието, назовано с термина. Ако се върнем към вече цитираните дефиниции за обем и съдържание на понятието на Стоян Стоянов, ще заключим, че вариращите признаци на отделното понятие за телесна повреда, назовано с термин, влияят на съществените признаци на класа дотолкова, доколкото отделната наука логически построява своя научен инструментариум в съзвучие със своите фундаментални принципи на действие. Оттук идва и изводът, че влиянието над тези съществени признаци в наказателното право и в съдебната медицина изменя съдържанието на назованото понятие, а обемът му се променя в зависимост от понятийния обхват на отделните предмети, които се мислят чрез основното понятие.

За да затвърдим формулирания извод, ще приведем още един пример за терминологично словосъчетание, назоваващо тежка телесна повреда: постоянна слепота с едното или с двете очи. Според ППВС 3/1979 г. слепота е налице, когато зрителната способност на едното или двете очи е намалена до такава степен, че увреденият престава на възприема и разпознава заобикалящата го среда. Като признак на понятието съдебната медицина изтъква способността за перцепция и проекция на светлината и добавя, че слепотата може да бъде последица от увреждането на периферния анализатор – очната ябълка (роговица, ретина и пр.), което е най-често от увреждане на проводните пътища и на мозъка[29]. От дефинициите е видно, че от правна гледна точка се изтъква характерът на правонарушението, докато от медицинска – характерът на увреждането. Оттук могат да се извлекат особеностите във вариращите признаци, съдържанието и обемът на понятието, назовано с термина, както и отликите в значението, характерни за двете науки.

Термини, назоваващи средни телесни повреди. В съдебната медицина Марко Марков характеризира средната телесна повреда като такова разстройство на здравето, което не е постоянно, но временно е било опасно за живота[30]. Термините за назоваване на средните телесни повреди откриваме изчерпателно изредени в чл. 129, ал. 2 НК: телесната повреда е средна, ако е причинено: трайно отслабване на зрението или слуха; трайно затрудняване на речта, на движението на крайниците, снагата или врата, на функциите на половите органи без причиняване на детеродна неспособност; счупване на челюст или избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето; обезобразяване на лицето или на други части от тялото; постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, или разстройство на здравето, временно опасно за живота; наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина.

Ще разгледаме терминологичното словосъчетание трайно затрудняване на движението на крайниците, снагата или врата, което ППВС 3/1979 г. квалифицира като ограничаване възможността на крайниците да извършват движение в пълен обем. То е съставено от множество терминоелементи, някои от които са остарели и не се употребяват в медицината днес. Това се дължи на факта, че действащият Наказателният кодекс е приет през 1968 г. и една голяма част от формулировките му са продукт на стари езикови редакции. Посоченият вид средна телесна повреда се е назовавал с термина затрудняване движението на краищата на тялото в Наказателния закон от 1896 г.[31] (чл. 264) и в Наказателния кодекс от 1951 г.[32] (чл. 140, ал. 2). Дори в Наказателния закон от 1896 г. повредата се определя само като телесна, не като средна телесна – от Глава XVII на този нормативен акт се вижда, че класификацията на телесните повреди през XIX в. е била следната: тежка телесна повреда, телесна повреда и лека телесна повреда. За пояснения на терминоелемента краища привеждаме казаното през 60-те години на XX в. от Марко Марков, а именно, че тук е взета под защита двигателната функция на крайниците (горни и долни)[33].

Следвайки буквата на закона, юристите са длъжни да използват терминологията, залегнала в законодателството. Ако разгледаме терминоелементите на терминологичното словосъчетание, ще установим, че някои от тях са самостоятелни термини, които пораждат въпроси. Например в медицината се предпочита терминът шия вместо врат, както се вижда от теоретичните трудове, посветени на човешката анатомия: шията се разграничава от главата чрез линията, минаваща по основата на долната челюст, върха на синосовидния израстък, долната тилна линия и външното тилно възвишение[34]. Терминът снага съответства на термина туловище (торс), който според анатомията включва в себе си гърди, корем и таз[35]. Затова и в по-новата съдебномедицинска теория четем следното: Фрактурите на костите на раменния и тазовия пояс на едно и повече места, чийто оздравителен процес надхвърля един месец, водят до трайно затруднение движенията на крайниците, следователно трябва да бъдат преценени като средна телесна повреда[36]. Термините снага и врат се използват, когато за телесната повреда се говори от юридическа гледна точка. В останалите случаи се предпочитат употребите на шия и таз вместо на врат и снага.

От казаното дотук се вижда, че всички постановки, свързани с вариращите признаци, обема и съдържанието на понятията, които се назовават с термини за телесни повреди, важат с пълна сила. При цитирания пример обаче се наблюдава практическа, неофициална замяна на едни терминоелементи с други в рамките на терминологичното словосъчетание. Тази замяна е резултат от развитието на науката и теорията. Назованото понятие обаче е едно и също и то се подчинява едновременно на общите и индивидуалните принципи на двете научни области.

Нека обърнем внимание на формулировката счупване на челюст или избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето. Ще аргументираме тезата, че в състава на тази конструкция има два отделни термина, а не терминоелементи в състава на сложно терминологично словосъчетание, а съображенията за това са следните:

1. Според съвременната теория и практиката счупване на челюст и избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето са две различни средни телесни повреди.
2. В по-старото наказателно законодателство (в Наказателния закон от 1896 г. и в Наказателния кодекс от 1951 г.) като телесна повреда присъства само избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето, а счупване на челюст изобщо не се споменава.

Александър Стойнов определя счупването на челюстта като нарушаване на нейната анатомична цялост[37], а ППВС 3/1979 г. допълва, че в случая се има предвид и пукването, както и счупването или пукването на ябълчната кост, която е функционално свързана с горната челюст. Независимо от съдебната практика, съдебната медицина допълва дефиницията, като заявява, че като средна телесна повреда трябва да се прецени и значителното увреждане на мускулите на долната челюст, както и на интервиращите ги нерви[38]. Това е пример за отчетливо наличие на вариращи признаци на понятието, които медицинската теория създава въз основа на опита на лекарите. Тези признаци са съществени за назоваването на понятието в рамките на съдебната медицина, защото те определят характера на увреждането, а той сам по себе си е от значение за целия клас. Това променя и обема – предметите, които се мислят чрез понятието. Така термините в наказателното право и в съдебната медицина, назоваващи средни телесни повреди, се основават на понятия, които изграждат логически връзки с явления, чиито същностни черти се превръщат в признаци на понятията.

Термини, назоваващи леки телесни повреди. Термините, назоваващи леки телесни повреди, не могат да бъдат изброени изчерпателно, защото в класа понятия, който назовават, попадат всички видове разстройство на здравето, които не могат да бъдат квалифицирани като тежки или средни телесни повреди. Според ППВС 3/1979 г. под формулировката лека телесна повреда законът има предвид всички увреждания на организма, които са довели до болестно състояние, без то да е продължително, постоянно, трайно или временно опасно за живота. Тук става дума за преживени болки и страдания – болката е краткотрайно преживяване на неприятно усещане, произтичащо от физическо въздействие, а страданието – по-продължителна болка[39]. Схематично се изброяват някои възможни видове леки телесни повреди: малки кръвонасядания, ранички, отекла устна, незначителни изграния и др.[40]

От казаното дотук следва, че кръгът от термини, с които се назовават леките телесни повреди, са само медицински. Наказателното право не указва терминология, с която те се назовават, защото случаите са неизброими. Така във всеки конкретен случай медицинските термини се подвеждат под юридическия критерий, за да се квалифицира дадено деяние като престъпление от категорията на телесните повреди. Вариращите признаци се появяват стихийно – тогава, когато е необходимо. Вероятно едно бъдещо обобщение на съдебната практика, почиваща на леките телесни повреди, ще даде богата картина от медицински термини, които правото характеризира от юридическа гледна точка.

Заключение

Терминологията, назоваваща телесни повреди, се използва както в рамките на наказателното право, така и на съдебната медицина. При по-обстоен анализ се откриват и неразривните връзки на тази терминология с наказателноправните науки въобще, а именно с наказателнопроцесуалното право и с криминалистиката. Анализът на триелементната терминологична конфигурация понятие – езиково значение – форма от гледна точка на вариращите признаци, съдържанието и обема на понятията, които се назовават с термините, разкрива различните смислови оттенъци, които влагат в термините наказателното право и съдебната медицина. Изследванията на общата терминология са полезни за специалистите от двете области на знанието, защото показват един различен прочит на термини, с които си служат всеки ден, и по този начин обогатяват общата им професионална култура.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Бънков, А. Логика. С.: Наука и изкуство, 1975.

Ванков, В., К. Ичев. Топографска анатомия. Учебник за студенти по медицина. С.: Медицина и физкултура, 1980.

Вучков, В., Е. Стоянов. Тълкувателни решения и постановления по наказателни дела (1957-2020).С.: Нова звезда, 2021.

Генев-Пухалева, И. Терминологията на Европейския съюз. Съпоставка на българската, гръцката, полската и английската терминология на правото на околната среда. Katowice, 2015.

Колев, Т. Теория на правото. С.: Сиела, 2015.

Манолова, Л. Българска терминология. С.: Народна просвета, 1984. Марков, М. Съдебна медицина. С.: Медицина и физкултура, 1962.

Попова, М. Теория на терминологията. Велико Търново: Знак’94, 2012.

Попова, М. Терминът – значение, строеж и структура. В.: Знак’94, Сборник с научни изследвания, посветени на проф. К. Попов по случай 100-годишнината от рождението му, 2007.

Раданов, С. и кол. Съдебна медицина и медицинска деонтология. С.: Медицина и физкултура, 1997.

Стойнов, Ал. Наказателно право. Обща част. С.: Сиела, 2015.

Стойнов, Ал. Наказателно право. Особена част. Престъпления против правата на човека. С.: Сиела, 2018.

Стоянов, С. Към въпроса за значението на думата. С.: Наука и изкуство, Помагало по българска лексикология, 1979.

Стоянов, С. Някои въпроси във връзка с думата като речникова единица. С.: Наука и изкуство, Помагало по българска лексикология, 1979.

Чинова, М., Г. Митов. Кратък лекционен курс по наказателнопроцесуално право. С.: Сиела, 2021.

Наказателен закон. Утв. с Указ № 43 от 02.02.1896 г., обн. ДВ, бр. 40 от 21.02.1896 г., отм. ДВ, бр. 13 от 13.02.1951 г., в сила от 13.03.1951 г.

Наказателен кодекс. Обн. ДВ, бр. 13 от 13 февруари 1951 г., отм. с чл. 420, т. 1 от Преходните разпоредби на Наказателния кодекс - ДВ, бр. 26 от 2 април 1968 г., в сила от 1 май 1968 г.

Наказателен кодекс. Обн. ДВ, бр. 26 от 2 април 1968 г.

Наказателнопроцесуален кодекс. Обн. ДВ, бр. 86 от 28 октомври 2005 г.