Фейсбук, туитър, инстаграм, тъмблър, тикток.... И тяхното ехо, ехо на пустиня без оазис, ехо на храм без икони, ехо на Олимп без богове, ехо на мълчание. Полуживот, получовеци, живеещи полуистини. Мъртви утроби с непосилната задача да родят едно живо днес, пресъхнала женска гръд, която лъже своите деца.
Лайкваме, фолоуваме, риактваме, коментваме, игнорваме, аксептваме, ди- клайнваме, но най-вече сикретваме. Крием смелостта да..., омразата към.... болката от..., липсата на..., порива за..., КРИЕМ СЕ. Лъжем нуждата си да принадлежим, като се присъединяваме към групи, пишем коментари и проверяваме кой и дали въобще някой ги е отразил. Живеем с недоизказаността, но не я признаваме. Опосредстваме емоциите си чрез пиктограми. Окастряме, смачкваме, напудряме ги. Фотошопваме снимките си, преди да ги качим, а над тях поставяме чуждите думи в кавички вместо собствените си с удивителна. Бавно и умело секретираме нишки, но не онези, с които гъсеницата ще се закрепи за някое хубаво място и ще мине през етапите на метаморфозата, а нишките, с които тъчем социалната мрежа. После неусетно биваме уловени от нея. Като риби в аквариум, пуснат в океана. Стъклената, прозрачна, едва доловима граница между илюзия и реалност.
Знам, че всеки добавя по едно мълчаливо „и аз“, защото това е и неговата истина, макар и артикулирана с чуждите думи. Но ако кажа „аз се крия, аз лъжа, аз нямам кураж, аз не приемам себе си , колко ще кажат „и аз“ и дали ще бъде толкова лесно, колкото в изреченията с ние? Ето за това криене говоря, крием се зад „ние“, „нас“, „хората“. В огледална стая сме, но никой не иска да каже това, което вижда, докато наблюдава себе си. Чакаме да се съберем, да се разтворим в една обща маса и чак когато заличим всички белези за идентификация, казваме „аз“. Звучи различно, кухо, празно, звучи излишно, защото повтаря нещо, повтаря ние. Аз стана синоним на ние.
Аз го няма, останахме ние. А на нас какво ни остана? Шльокавицата, едно тире и две запетаи. Новговора, за който Оруел ни предупреди. Куц, безнравствен, ням език, сбирщина от букви, раждащи гърбави, недоносени думи и изречения, кривопис, който превърнахме в норма. Кпр, здр, нмз, нп.... На кого продадохме гласните и защо решихме да останем съгласни? Няма го нашия глас, какво ни остана? Потребителско име, имейл и парола. Вход. Начало. Стана е пред нас, нашето днес вече се тъче. Спомен за забравена мъдрост, покана за ново приятелство, рецепта за топъл обяд, списък с 20-те по- и 10-те най, промоция на гребен за килими, две катастрофи и едно родено бебе, залез на морето, безплатна доставка, премиера, томбола, хранителни добавки, локдаун в Габрово. Стоп! Чакат се значителни количества дъжд, Елица разказва за Париж, изкачване на връх Вихрен, цитат от Джон Мюир, гимнастика за очите, веган пъзел, нова есенна колекция и връщане до 60 дни. Стоп! Ден на учителя... Не, това е последната, тази, на която пръстът попадна, когато докосна дисплея. Такова е това пространство претъпкано, тясно, задушно, широко за хората, тясно за човека. Изход. Как разбираш, че си вън? Кой е белегът отвъд угасналия дисплей, изключения телефон, разпадналата се интернет връзка, познатите обозначения и сигнали? Струва ми се, че никога не излизаме от него. Всичко дотук важи с пълна сила и за офлайн поведението ни. Мрежата ни е оплела и като че ли гледаме на всичко около себе си като възможен пост, мийм, оригинален коментар, дума от новречника. Опосредствахме всичко, гледаме през чуждите очи, слушаме с чуждите уши, говорим с чуждите думи. Това пространство ни превзе, помете сетивата ни, изтръпнаха, закърняха. Вместо то да ни служи, ние му робуваме. Нямаме свобода, какво ни остава?
Озъбените въпроси и мълчанието вместо отговор. Питайте себе си с думите, от които се страхувате. Оставяйте ехото им да отеква във вас като камъчета, спуснати до дъното на езеро, които вълнуват повърхността и мътят дъното. За да принадлежим и на живота извън мрежата, за да принадлежим на себе си.