Езикът е „дяволска“ работа – зарази неговата семантична многопластовост, респ. многозначност, заради възможностите на граматическия му строеж да установява множество разнородни логически връзки между езиковите елементи, заради неизчерпаемите възможности за структуриране на реч, която работи като машина за произвеждане на значения. И един от най-силните „агенти“ на езика като „работилница“ за смисли е метафората. Както пише един от проникновените изследователи на феномена – Исак Паси в превръналото се в класическо изследване „Метафората“ (Паси 2003), тя има способността да възниква спонтанно в езика и да проявява тенденция към непрекъснато увеличение (вж. Паси 2003: 643). В същото време самият език притежава метафоричността като изначално и вечно свое свойство (вж. Потебня 1976: 434). Така ние, носители и ползватели на езика, се оказваме по неизбежност потънали в „море от метафори“ или затворени в „метафорна сфера“ , в които сме едновременно затъващи все повече и повече, изнемогващи под неконтролируемо растяща семантична тежест, но парадоквално, самите ние непрекъснато увеличаващи тази тежест в геометрична прогресия. Единственото, което ни спасява от имплозия под натиска на смислите, е краткотрайността на паметта ни. Благодарение на тази краткотрайност като носители на езика и като негови ползватели за целите на структурирането на света, който обитаваме, а също и като основно средство за ценностно ориентиране в него, ние продължаваме исторически константно радостно-ентусиазирано да поддържаме „метафорното налягане“ в света на собственото ни съществуване, превръщайки го в жизнено необходимата гравитационна сила, чрез която стоим семантично закрепени в обитавания свят. В противен случай бихме се „разбягали“ в един разхерметизиран откъм значения космос, бихме се загубили във вселена, изпразнена от стереометричен смисъл, бихме се атомизирали, загубвайки връзка с минал опит, предходни формули на съществуване, в крайна сметка – бихме загубили един от важните скрепящи елементи на нашата антропологическа заедност (отвъд биологичния принцип, на който се осъществява тя). Последното твърдение може и да изглежда като наивистична апология на метафората, но при спомнянето на алтернативата – логоцентризмът с неговия фундамент, изведен от Витгенщайн в радикалния „Логико-философски трактат“[1], то тогава наистина метафората се оказва най-ефективната ни езикова възможност за излаз от фактичността на света, мощно средство за преодоляване на ограничеността на сетивното възприятие и безотказен способ за излизане отвъд границите на субстанциалната ни ограниченост като човешки същества. В този смисъл метафората е не просто връстница на самия език, но и предизвестен спътник на човека във всичките времена на съществуването му като словесно същество.
И ако необходимостта от съществуването на метафоризирания език е очевидна и насъщна, то мотивите за употреба на метафорите и преднамереното усвояване на функциите им са дълбоко проблематични, особено когато се излезе от сферата на художественото изразяване и характеристиките на художествения език и се встъпи в сферата на публичното изразяване, публичното говорене, публичното представяне. Днес, в първата четвърт на XXI в., когато повече от всякога публичността се изразява чрез все по-усложняващата се система на медиите, когато дигиталните технологии формират непреодолим симулакрум на света-в-който-сме, именно изначалната способност на езика да произвежда метафори се оказва все по-предпочитаният модел, чрез който достъпили до медиите опубличностени хора буквално съграждат паралелен свят – проекция на света на фактите, в който са потопени всички живеещи в този момент. „Обективната“ реалност (разбирана като света на фактите) бива системно, целенасочено и съзнателно надграждана с „реалност“ на значения, производни на метафоричната сила на езика и носени от метафорите като вербално изразно средство. Непрекъснато моделираната паралелна дискурсивна реалност, метафорична в своята структура и същност, поради упоритостта на създаването ѝ в един момент дотолкова „скрива“ връзките си с фактичната, че започва да изглежда като „самата“ реалност, заменяйки я във възприятието на аудиторията. Така аудиторията системно бива вкарвана в свят-на-значения, в свят-на-произведен-и-наложен-смисъл, започва да живее в него, а рецептивната ѝ ситуация вече не предполага идеята за „истина“. Защото метафората като градиво на тази паралелност, придобила зримост чрез единични метафори или система от синтактически свързани метафорични езикови образи, разколебава реалността на фактите, изградена от буквалното им назоваване. Нещо повече – чрез метафоричното изразяване като транслатор на смисъл се манипулира, променя частично или откровено се подменя смисловото съдържимо на фактичната реалност. Така в публична употреба (и особено за политически цели) метафората започва демонично да се възвисява в езика, злостно подменяйки значения, откривайки път за производство на неконтролируемо множество означаеми, в което множество се губи базисната връзка факт – смисъл. И ако в художествения език метафората проектира и пренася базово значение в разширено семантично поле чрез изненадващата зримост на създадения метафоричен образ, то в публичния (особено политически) език метафората целенасочено и често с някаква садистична наслада се използва, за да променя грубо, да подменя арогантно, както и да приписва агресивно манипулативно нови значения, да изгражда изцяло нови смисли на онова, което би трябвало да е обект на рационалистично представяне, обясняване, анализ или коментар.
Примерите, които потвърждават тенденцията на съзнателно метафорично публично говорене с откровено манипулативни политически цели по кардинални за живота на обществото теми и ситуации, се увеличават в геометрична прогресия в моменти на покачвания на общественото и/или политическо напрежение заради прекомерни обществено-политически или икономически залози, каквито са предизборни периоди, връчване на мандати и/или смяна или съставяне на нови правителства, събития от кардинален колективен интерес и с важно обществено значение. В този смисъл показателна конкретна илюстрация на описаното е наблюдение над острата политическа криза в края на 2022 г. и началото на настоящата 2023 г.[2] и представянето ѝ в коментари, анализи и интервюта на политически личности, анализатори и публични фигури в предаването на Българската национална телевизия „Денят започва с Георги Любенов“ в продължение на два месеца – от 7 януари 2023 г. до 19 февруари 2023 г. Медията не е избрана случайно – БНТ е медиа официоз, национална и обществена. Предаването е коментарно, обзорно, с подчертано политически профил – от тричасовата му продължителност почти два часа всяка събота и неделя са отделени на категорично политическите злободневни теми, а гостите са ключови политически лица, анализатори (политолози и социолози по правило) с очевиден обществен авторитет и популярност, коментатори с доказан опит и медийна популярност – журналисти, академични лица, публични фигури с висока репутация в обществото. Следователно медийният профил на предаването и този на участниците предполагат висока степен на въздействие върху една значителна седмична аудитория (видно по диаграмите за гледаемост), реален потенциал за влияние върху масовите нагласи на зрителите, а оттам и фактическа възможност за манипулиране на възприятията, оценката, отношението към фактите на действителността (в случая политическа преди всичко). И тъй като става въпрос за медия, в която основното действие е говоренето, основното средство за работа е езикът, а основната форма на влияние е структурираната реч, стилистично обработеното словото, изработената езикова проекция на онзи къс от обществената и политическа реалност, който е зададен като обект на разговора се оказва ключово важна за зрителската аудитория, към която е изцяло насочена. Поради това езикът на медийната презентация в точно това предаване (по аналогия и всяко друго с неговия профил) се натоварва с още по-голяма важност, още по-съществена отговорност и с още по-значима роля. Говорещите в него не просто излагат информация, в него те имат (а и това се очаква от тях) да отправят важни за обществото послания чрез модулиране на вторична реалност, в която според възможностите, интересите и вкуса си семантично преместват акцента от фактичността върху смисъла и значението ѝ чрез приписване на смисъл и значение. Кое е най-ефективното средство, най-лесният начин за това преместване? – Метафората и метафоричният изказ. Тъй като това е възможност, произлизаща от самата същност на езика, от една страна, а от друга – е същина на медийния формат, на пръв поглед няма проблем. Проблемът се появява в момента, в който естественото право на оличностена интерпретация се трансформира в убеждение за истинно значение. И ако до края на 2022 г. – началото на 2023 г. този процес тече някак „по подразбиране“, то със събитията в онзи момент и необходимостта те да бъдат представяни синхронно със скоростта на промяната им се стига до необходимостта да се намери езикова формула, която да освободи от отговорност медийното говорене по отношение на обективност и истинност. Интересно е, че точно в това време, макар и в едно друго предаване на Националната телевизия – „Панорама“, в края на 2022 г. социалният антрополог Харалан Александров налага формулата (също метафорична) „производство на разказ“, в която „действителността“ са „разказите“ за нея; всяка страна създава своя „разказ“ за „нещото“, с което всъщност е провъзгласена замяната на „войната на интерпретациите“ с „противопоставянето на разказите“: всеки не само има, но и може (трябва) да произведе своя „разказ“, а оттам решенията на конфликтните ситуации, общностните съгласия са съгласия на „разкази“, съгласуване на „общ разказ“. Така става легитимирането така да се каже на „метафоричната безотговорност“ (оправдана като възможност, произлизаща от същността на самия език) и откриването на пътя на безпроблемната ѝ приложимост от политически и обществено заинтересованите лица в различните им публични роли. След показаната възможност светкавично Харалан Александровата формула-метафора светкавично е подета отвсякъде и от всички и оттам насетне участниците в медийната публичност започват да създават, обговарят, обсъждат, анализират „разказите“ за нещата, скривайки самите неща. И тъй като разказът е литературен жанр, художествена форма преди всичко, естествено езикът, на който публичните лица започват да изграждат всеки своя „разказ“, приема характеристиките на художествения език. По причина на това, че наличните публични лица са лоши творци, те спират до низовото ниво на художествената реч – банални алегории, груби метафори, трафаретни сравнения. Разбира се, най-често ораторската бездарност, оправдана също манипулативно с желанието да се говори „разбираемо“ и „достъпно“, произвежда доста обидното отношение към аудиторията като аудитория от слабограмотни, елементарни, неуки, неразбиращи слушатели. Но тъй като повикът за „просто“ говорене се поддържа активно от самите интервюиращи водещи, то снизяващото опростенчество се налага като „положително качество“ на публичната реч, като „естествена“ норма, охотно подета от произвеждащите различните „разкази“ за публична употреба, напълно синхронно с често пъти непълноценното владеене на езика от същите тези говорещи.
Независимо обаче как и кога е направена тази легитимация на метафоричното за публична медийна употреба, независимо и колко умело то се създава, неотменен остава фактът, че в разглеждания период обсъждането на трите важни политически ситуации – връчването на мандатите за съставяне на правителство (първи – неизпълнен, втори – върнат, последен трети), както и най-важните обществено-политически ситуации – опитите за съставяне на правителства в рамките на връчените мандати, проблематичният трети мандат; както и актуални ситуации – меморандума с Джемкорп, скандалът с НЕКСО, отношенията с Македония по повод кандидат-членството ѝ в ЕС, учредяването на политическа партия „Спаси София“; разпускането на Народното събрание и назначаване на поредното Служебно правителство, пленума на БСП и партийния конгрес на 11 февр. 2023 г.; уличените в списъка Магнитски; влизането в еврозоната и приемането на еврото – всичко това минава в наблюдаваното предаване на БНТ изцяло под знака на засилена, на моменти агресивна метафоричност, базирана на преобладаващо спортна и военна терминология, както и метафоризиране на низов, утилитарно-ритуален или битов пласт на езика. Така например, в предаването на 8 януари, в разговор за възможностите за съставяне на ново правителство Никола Минчев в качеството си на бивш председател на Народното събрание и знакова политическа фигура на ПП „Продължаваме промяната“ , упорито налага представата за втория „рунд“ и втория „шанс“. Политическата ситуация е „разказана“ през банални, клиширани метафори – „просто“ говорене за опростено възприятие, с много ясен семантичен тон на кратка, но безпардонна и жестока битка („рунд“) в съчетание с фаталистичен подтон на евентуална перспектива („втори шанс“ със смисъл на „още една, но последна възможност“). Към същия тип изразяване се придържа и Ивайло-Нойзи Цветков, който в участието си в предаването на 22 януари описва политическата ситуация като „футболен мач“, в който народът е в ролята на публика, която седи, ругае и гледа, а политическите играчи са в ролите на „ляв бег“ и останалите футболни постове. Едновременно с това в следващ момент същата политическа ситуация е определена като „лош театър“, защото никой от политиците „актьори“ не иска да свърши работата, за която е там. Двете ключови метафори „мач“ и „театър“ семантично се пресичат в идеята за зрелище, представление, спектакъл със съответните участници и публика. „Театър“-ът като предпочитана политическа метафора е използвана и от Сергей Станишев в участието му на 29 януари. В неговото изказване „политически театър“ е привидното желание на всички партии да искат правителство, но така и да не го правят. Цялостният анализ на ситуацията, направен от Станишев, е в реториката на няколко типа метафори: 1. метафори клишета („въртележка“ за изборите, „горещи новини“); 2. военни метафори (партиите „изкопават окопи“); 3. географски и културологични („Картаген“ е родният град на Бойко Борисов, чието име се превръща в метонимия-метафора на властови център, с внушение за място синоним на могъщество и влияние, падането или превземането на което символизира решителна победа); 4. медицински („болният човек“ като метафорично изразяване на опасението, че България започва да се възприема от Европа като проблематична, изпадаща в тежест, затрудняваща). Обобщението на Станишев също е издържано в метафорен модус – „спасяването на давещите се е дело на самите давещи се“. Тук литературният цитат с метафорична функция е използван, за да се отправи послание-призив към аудиторията – членове и симпатизанти на БСП, но и народът като цяло, да решат политическата ситуация чрез отговорен, разумен, ангажиран и далновиден вот на предстоящи избори. Интересен факт е, че на следващия ден, 30 януари, отново при Георги Любенов Радостин Василев, тогава още от ПП „Продължаваме промяната“, говори също за „Картаген“ (т.е Банкя) и превземането му като синоним на победа, завладяване, унищожаване.
„Борбената“ метафорика в хода на предаването от 8 януари е подета и в предхождащото интервю с Мая Манолова, която също така упорито говори за „жертване“ (на топлоцентралите) в една неравна битка с европейските енергийни чиновници, и е продължена от следващия след Никола Минчев гост – Харалан Александров, който пък директно обобщава ставащото в политиката с не по-малко клишираната метафора „война“. Дори само в рамките на това издание на предаването „Денят започва с Георги Любенов“ всички обсъждани обществено-политически теми, които, както стана дума вече, със самото си включване заради профила на предаването вече са със статут на определящите и най-важни за общността, са метафорично представени под общия знаменател на враждебността, противопоставянето, битката, конфликтността – метафорично поле, зададено още с първите думи на водещия при стартирането на предаването за новата 2023 г.: „нова година – стари конфликти“. От тук насетне метафоричната линия, невидимо зададена с първата метафора на старта на сезона, безотказно се поддържа, развива и самозахранва в цялото почти двучасово говорене на политически теми. Дори само първите примерите от началните за години на издания на предаването илюстрират поне три теоретични извода за съществуването и действието на метафората, описани от Исак Паси – от една страна, тя възниква спонтанно в езика, за да отрази определена потребност на мисленето, от друга – тя се захранва от предходна метафоричност, и от трета – тя се разраства. Ще добавя обаче, че при това увеличаване тя – метафората, генерира удоволствено усещане и ласкателно чувство за „творческа“ изобретателност у говорещия, нерядко кулминираща в нескрито автозадоволство (буквално видимо на екран, когато става дума за телевизионно излъчване).
„Борческата“ и „спортна“ метафорика е особено популярна и някак „на сърце“ на гостите на предаването. В изданието на предаването от 14 януари Нестимир Ананиев по повод на обвиненията за свързаност със скандала с НЕКСО самоопияняващо говори за „милиционерска акция „Кал и каскети“ (разбирайте „Наклеветяване и преследване“), екзалтирано пита не е ли ГЕРБ новата „бухалка“ в българската политика и говори за „промяна на правилата на играта“ в изгода на ГЕРБ. „Акция“, „игра“, „бухалка“ са заемки от сфери, предполагащи действеност, спортсменство, надпревара, умело използване на спортен уред. Заради естествената способност на езика да добавя значения лексемите, използвани за да опишат ситуация, различна от тази, която назовават като факт, понижават първото си речниково значение и произвеждат ореол от смисли, валидни само в рамките на визираните в разговора ситуации или теми. Превърнали се в метафори на поредния „разказ“, думите идват да означат и чрез тях да се внуши преднамерена настъпателност („акция“), агресия, разрушителност, нападателност, заплаха („бухалка“), планираност по някакви злонамерени правила („игра“). В този пример е интересен моментът на метафоризиране на метонимия, при който две езикови явления – метонимична замяна и метафоричен пренос, се свързват, за да произведат метонимията-метафара „Каскет“. Като съвременници всички ние днес знаем кой е „Каскетът“ – главният прокурор Иван Гешев. Но скоро, за едни следващи слушатели и читатели разбирането на тази метафора ще трябва да стане с обяснителна бележка. Характерният аксесоар (моден модел каскет), с който в един период главният прокурор се явява навсякъде, естествено се превръща в негов метонимичен знак. От друга страна обаче, самата фигура на главния прокурор метафорично се свързва в говора на политическите му опоненти с внушението за насилие, злонамереност, тенденциозност, недоброжелателство и под. За хора с по-дълбока културна и обществена памет самият предмет „каскет“ метафорично се свързва със спомена за едни други времена, преддемократични, и за едни други личности (да не кажа личност), които също се разпознават по страстта си да ходят с каскети като знак за близост до народа и рожденска единосъщност с трудовите маси. Като се съберат нишките от тези линии на възприятие и активирани асоциации (през дългосрочна и краткосрочна памет), се изгражда обобщеното метафорично значение – „Каскетът“ е актуална метафора за политическа нападателна употреба на онзи, който персонифицира идеята (не факта!) за простонародна злонамереност, враждебна избирателност, просташка тенденциозност и безпардонност. Сътворената метафора видимо радва нейния създател, но заради ситуационния си произход се задържа още няколко дни в пространството на публичното политическо говорене и с бързото отшумяване на случая НЕКСО безвъзвратно изчезна – добър пример за обратнопропорционалната зависимост между трайността и устойчивостта на политическата метафорика и нейната експресивност. Макар и кратковременно, метафората „кал и каскети“ е подета от Михал Камбарев от ПП „Продължаваме промяната“ в предаването от 22 януари, като самият Камбарев прави синонимно отнасяне на метафоричния смисъл към употребената от Бойко Борисов метафора „уйдурма“ – и в двата случая трябва да се разбира създаване на ситуация на бъркотия, вой, нередност, но с елемент на преекспониране, манипулиране, преднамерена зловредност.
Подобен на този модел на метафоризиране е и метафоричната двойка „Градинаря и Римлянина“, създадена от Атанас Атанасов в разговор в предаването на 21 януари. Атанасов запазва до края на разговора енигматичността на метафоричното кодиране, създавайки смътен сюжет за двама министри, единият от които разследван.
„Спортните“ и „военни“ метафори продължават да бъдат предпочитани както във въпросите на водещите, така и в коментарите основно на политически лица. По повод предположенията за евентуалния получател на третия мандат водещият Г. Любенов казва на госта си Борислав Гуцанов от БСП, че „[БСП] хвърлят голяма топка“ (да се разбира „висока топка“), като през метафората се прави недвусмислено внушение в посока на нереалистичното очакване на БСП именно на нея да бъде връчен третият мандат. В същото предаване Борис Бонев говори за „обединителен фронт“, визирайки възможността движение „Спаси София“, ДБ и ПП „Продължаваме промяната“ да се явят заедно на местните избори в края на годината. В разговорите с различни събеседници и гости упорито се подемат и повтарят метафорите „война“ (между партии, институции), „разкалян терен“ (за евентуалните нови избори и предизборни агитации), „взривоопасно развитие“ (за бързината на някои политически активности). В предаването на 19 февруари Явор Гечев, в онзи момент министър на земеделието и храните, говори за „играчи на терена на търговията с храни“, с което клиширано описва търговската конкуренция с внушение за игра, състезание и предполагаемо подозрение за евентуални нарушения на правилата, неспортсментско поведение, сериозни нередности.
Много близка до „военната“ и „спортна“ метафоризация в „разказите“ за обществено-политическата ситуация в началото на 2023 г. и със също толкова засилена удоволствена честотна употреба се оказва и един друг тип метафоризиране – „годежно-сватбеното“. То дори се разгръща не просто през употреба на една-две ключови метафори, а в цял метафоричен сюжет. Един от първите, които го конструират, отново е Харалан Александров още при участието си в предаването на 8 януари. За да „опрости“ и онагледи политическата ситуация, създадена след връщането на втория мандат и последващия трети, Александров прибягва до метафоричния брачен сюжет – „булката“ ПП „Продължаваме промяната“ чрез „сватовниците“ ДБ и Президента може да „пристане“ на Бойко Борисов, „който си бил харесал ПП“, удовлетворявайки „политическото му либидо“. Независимо от това, че с безспорната си ерудираност Х. Александров изговаря този сюжет с очевидна злостна ирония, метафорният пренос отзвучава в колективното съзнание на аудиторията, при все всичко патриархално фундирано и заради това много лесно пропускливо на дълбинни патриархализирани значения, с очевидна еднозначност – ясно ролево разпределение и недвусмислена социална функционалност: силната мъжка роля – в патриархалния модел за ГЕРБ, персонализиран във фигурата на Бойко Борисов, подчинената и зависима женска – на ПП, необходимата посредническата и в същото време легетимираща и гарантираща роля на сватовницата – в случая ДБ и Президента. Посоката на властовите отношения също е ясна: ПП са избраните, ГЕРБ са избиращите, ДБ и Президента са посредниците. Разписването на ролите и ролевото етикиране (през метафори, които спрямо контекста и употребата звучат цинично) имплицира безусъмнително целия неизречен смислов и поведенчески състав на ситуацията: колкото и да се съпротивлява „булката“, колкото и да капризничи, да създава впечатление, че изборът е нейн, в крайна сметка „мъжът/младоженец/жених“ избира, негова е волята и той диктува „брака“; „сватовниците“ са „посредници“, които „играят“ в „играта на младоженеца“, калкулирайки своя собствена полза. Александров в този момент съзнава, че създава „разказ“, дискурсивна реалност, която чрез мощта на разгърнатата метафора внушава отношение и предлага лесно внедряваща се в съзнанието на аудиторията в този момент манипулативна интерпретация на обсъжданата ситуация.
Този метафоричен сюжет – едновременно елементарен и пошъл, бива подет многократно след това и в други медии. Така например, в сутрешното предаване на Nova News с водещ Лора Инджова от 12 януари 2023 г. в коментара на възможността за съставяне на правителство с третия мандат се използва отново същата метафора, този път употребена от Христо Иванов за евентуалното ново правителство като „брак“, в който обаче не било ясно кой ще е „булката“ – Кирил Петков или Бойко Борисов. И тъй като преговорите за правителство са метафорично озримени като „вратата е отворена, който дойде – дойде“, резултатът би бил „след това ще се раждат бебета“. С оглед на контекста вариативният метафоричен „сватбен“ сюжет съдържа в себе си препратка към безгрижния и леко безотговорен студентски живот, купоните и случайните следствия от тях понякога. Отново метафората за политическа употреба се срива в стилистичните и културни низини, в които и най-голямото желание да се усети дори сянка от злостна политическа сатира, се смазва от пошлата елементарност на реликти от примитивен балкански светоглед. Дори коментатор с вкус и култура като Петър Стоянович в предаването от 21 януари се изкушава да обсъжда срещата за правителство отново през метафоричния образ на „сватбата“ – „от сватбата нищо няма да излезе, ни поколение, ни семейство, при приятен спомен“. Единственото хубаво в случая е вътрешното иронизиране на съзнаваната като безвкусна клиширана метафора.
Към типа „сватбени“ метафоризации може да се добави и натуралистичната метафора с готически привкус „отровната целувка“ (между президента Радев и БСП по повод третия мандат), употребена многократно с видимо удоволствие от Петър Стоянович отново в предаването на 21 януари.
Зад различните модели и типове на метафорично изразяване силно прозират лични пристрастия, субективни харесвания и нехаресвания, избор на страна, защита на интереси. Така метафорите служат вече не като естетизиран пренос на обективирани значения, а стават безогледно средство в „борбата на интерпретациите“. В този процес те не „превеждат“ и „пренасят“, не изразяват същото с друг образ, а разрояват проекции, изкривяват семантично картината на фактичната реалност, превръщайки се в особен вид „криви огледала“, които произвеждат деформирана „реалност“.
Друг очевидно предпочитан тип метафоризиране е създаването на бизнес метафори. В предаването от 28 януари, за да опише българските парламентарни избори, Камен Воденичаров използва метафоричната конструкция „общо събрание на една голяма корпорация“, която е развита като метафоричен сюжет: избирателите като че ли избират „борд на директорите“, а не партии, които да защитават и представляват интересите им. Този тип метафори прагматизират вторичната семантизация, подтикват към неутрализиране на емоциите и насочват към рационалистичен подход при възприемането на фактите. Своеобразна тяхна противоположност е моралистичното метафоризиране. На 30 януари в предаването „Твоят ден“ Стоян Михалев от ДБ нарича представителите на ГЕРБ в парламента, които бранят Бойко Борисов и му служат вярно „воини на сатаната“ с очевидното метафорично отъждествяване на Борисов със сатана и с доста грубото моралистично демонизиране. Същото прави и Татяна Буруджиева в коментара си от 4 февруари след разпускането на 48 Народно събрание и назначаването на ново Служебно правителство. Тя противопоставя метафоричните „добри сили“ и „лоши сили“, като визира не партии, а добри и лоши части вътре във всяка партия и настоява, че според нея „добрите“ трябва да се обединят за съставяне на редовно правителство не за партиен интерес, а за бъдещето на България. Иронично интелектуално разбиване на този дразнещ с баналността си метафоричен изказ постига Даниел Вълчев, който на въпроса на водещия Г. Любенов в предаването на 12 февруари дали на предстоящите избори „добрите момчета“ ще победят „лошите момчета“, отговаря: „Изборът между „добрия глупак“ и „лошия умник“ не е избор“. При все това типът моралистична метафорика е доста изкушаващ. Окуражаващото в наблюденията е, че при силно професионаризарани коментатори, публично признати авторитети този тип метафорика, дори понякога и употребявана, е придружена със забележима индикация за критично аналитично отношение на говорещия. Добър пример за това е интервюто с Даниел Вълчев, така и това с Меглена Плугчиева като бивш посланик, дипломат, политик, посветено на еврозоната и влизането на България в нея, в което тя се отнася критично към опозицията „добрата Хърватия“ – „лошата България“ и напомня деликатно на аудиторията за опасността от заиграването с метафорите „добра“ и „лоша“. В същото време, като немски възпитаник, тя сравнява България с „prügelknabe“ (букв. „бичувано момче“, с разгърнат смисъл „момче, наказано в ъгъла, което постоянно яде бой за назидание на другите“) – образно представяне на сложното положение, в което държавата сама се вкарва, предизвиквайки санкции и наказания спрямо нея, и като предупредителен пример за други страни.
Създаването на метафори в литературата е висш белег на оригиналност, резултатна на таланта способност за очудняване на обектите, проява на фин усет за езика и естетическа чувствителност. В актуалното българско политическо изразяване и медийната публичност обаче произвеждането на метафори снизява, опростява, банализира и парадоксално – орязва смисли вместо да надгражда смисъл. Качествената художествена метафора отваря асоциативни хоризонти, като разколебава буквалното възприятие, често поражда перплексия ефект, предизвиквайки учудване, смайване, смущение и стряскане дори, в резултат на което четящият или слушащият влиза в автентично естетическо преживяване. Безкрили политически метафори клишета с автоматизирана употреба като „червени линии“ (между партии), „свеж полъх“ (в политиката), „даване на зелена светлина“ (на Македония за членство в ЕС), „дъвка“ (за твърдение, изпразнено от реално съдържание, но предложено за куха коментарна употреба, като например това за 800-те дни, в които България трябваше да се оправи според премиера Симеон Сакскобургготски), „копаем дъното“, „хората узряха“ (за нещо), „yes политика“ и мн. под. задават обратна посока на функционирането на метафората в политическия медиен език. Всъщност този род метафорични изразявания обедняват изразяването, манипулативно закрепят еднозначност, създават елементарни представи у аудиторията, базирани на първични усещания, масови схващания, базисни колективни възприятия. В много случаи политическата метафора е набързо създадена и с кратък живот. Разчитането ѝ е ситуационно и се базира на краткосрочната колективна памет. За жалост обаче, като всеки преносен език, за краткото време на съществуването си тя успява да порази възприемателната способност на аудиторията, като неусетно променя, подменя, деформира образа на фактичната реалност, а с това и възможността на хората да се ориентират адекватно в нея. Метафората за политическа употреба е често недодялано, деестетизирано, но сигурно средство за манипулация на колективните представи и нагласи на медийната аудитория. Тя не толкова помага за усвояване на скрит, латентен смисъл (както в художествената литература), колкото служи за застопоряване на преднамерен (за политическа употреба) смисъл с неподозиран дългосрочен ефект. В този смисъл наред със знанието как се създават успешни политически метафори е все по-нужно да се разкрива механизмът, по който работят те – за да се повиши отговорността на създаващите ги и да се предпазят от моделиращи влияния възприемащите ги.
БИБЛИОГРАФИЯ
Паси 2003: Паси, Исак. Метафората. В: Исак Паси. Избрани произведения в шест тома. Т. 6 Философски литературни етюди; Смешното; Метафората. С., Изд. „Захарий Стоянов“, УИ „Св. Кл. Охридски“.
Потебня 1976: Потебня, А. А. Из записок по теории словености, Эстетика и поэтика. М.
Витгенщайн 1988: Витгенщайн, Лудвиг. Избрани съчинения, С., Наука и изкуство.
Архив на предаването „Денят започва с Георги Любенов“ на сайта на БНТ https://bnt.bg/.