Eмоционално-експресивните думи са свързани с човешките емоции и воля. В общуването се използват специални комуникативни условия, а именно когато трябва да се въздейства емоционално на аудиторията и когато трябва да се изрази отношението на говорещия към адресата в нашия случай. Експресивната лексика е тази, която помага за засилването на изобразителността на речта и увеличаването на въздействащата сила на казаното.
Повестта ,,Чичовци“ дълго време е пренебрегвана, защото е възприемана като някаква битова скица, като творба, която е твърде близко до натурата и по-скоро отразява преките впечатления на Вазов от неговото пребиваване в родния му Сопот. Творбата съвсем не е лишена не само от достойнства, но и от сериозни постижения от гледна точка на начина, по който е изградена и подбрана лексиката, както и от гледна точка на конципирането на света. Фактически Вазов не търси връщането към някаква епоха, която може да ни умилява, а той представя начин на мислене, закърнели разбирания, които са по-силни и мощни, отколкото на пръв прочит изглеждат. Вазов индиректно ни представя деградацията на обществото чрез набора от думи, които ние можем да тълкуваме като предвидливо заложени и изразени чрез контекста. Този подбор на лексеми цели принизяване, понижаване на социалния статус и самочувствие.
Eкспресивността, заложена в употребените лексеми, е тясно свързана с емоциите на Вазов, родолюбецът, който ги употребява, както и неспирният му стремеж към правилен подбор на думи, които да бъдат заредени с дълбока семантична структура, която има скрит замисъл.
I. Език и контекст
Литературата показва, че е единствената, която може да разкрие и да реализира всички възможности на един език, да поддържа динамиката на развитието ѝ, да създава иновации, да разширява кръгозора, да пътува през времена, от миналото към съвременността, както и да реализира вторична знакова система на действителността. Езикът е необходима единица за изграждане на поезията и прозата, както и на театъра. Познаването на естетиката на езика е необходимост на ползвателя му, за да я използва както в устната, така и в писмената реч.
Юрий Лотман, може би най-прочутият представител на тартурската школа, схваща културата като система от системи, които обаче не съществуват изолирано, тъй като нито една от тях, взета отделно, не би могла да работи. По аналогия с понятието ,,биосфера“ Лотман предлага семиотичния континуум, в който се потапят всички системи на културата, да се нарича ,,семиосфера“. Той я дефинира като ,,онова семиотично пространство, извън което е невъзможно самото съществуване на семиозиса. Лотман твърди, че трябва да се изследват всички взаимоотношения между различните езици вътре в нея – например на различните изкуства в даден период – като едновременно действащ механизъм за асимилиране и трансформиране на нови културни явления или за нови прочити на стари системи за произвеждане на смисъл. Възможните прочити на един художествен текст се дължи на възможността естественият език да се преобразява във вторичен и да образуван една сложна йерархия от езици.
Дефинирането на знака от друга страна, и на неговото свойство да се свързва със значения или да ги поражда, е от първостепенен интерес както за лингвистиката, така и за философията.
Теорията за знака на американския логик Чарлс Пърс е конструирана от философско гледище. Пърс разграничава три типа знака: икона, индекс и символ. Пърс изтъква ,,мнимата естественост“ на иконичните знаци, които се стремят към максимална прилика с означения предмет. Символът функционира като знак и затова неговото определяне Пърс нарича интерпретанта. Мястото на интепретантата е в съзнанието на възприемателя и зависи от очакванията, които той има относно дадения знак. Така и интерпретанта може да се разбира и като значението, с което знакът се свързва в съзнанието на адресата. От тук и самата употреба на думите се подчиняват на езикови норми и стилистични норми.
Езиковите норми на словоупотребата са лексикално-семантичните и словосъчетателните норми, определящо с какви значения и в какви словосъчетателни комбинации могат да се употребяват думите в книжовната реч. Те намират своята кодификация и систематизация в тълковните речници, които имат за задача не само да определят лексикализираните известни на широката публика значения, но и словосъчетателната валентност на думите.
Всяка една комуникация сама по себе си своевременно има и свой контекст. Конституивната роля на обкръжаващите неща, спрямо значението на нещото, може да бъде разбрана по различни начини. Често ние я представяме като проста и едностранна зависимост.
Контекстът обикновено е някак си множествен, недотам определен, шуплест, нехомогенен. Затова и не обявяваме директно контекста за причина на нещото. Като ,,контекст“ на даден езиков фрагмент можем да вземем конкретни материални обстоятелства, съпътстващи неговото написване или изричане, както и кой точно е говорителят, какви точно са времето и мястото, в които той прави изказването. Контекстът играе ролята на фон, на стилистично обкръжение, благодарение на което се създава контрастът. Означаващото на знака носи положителна денотация, а контекстът определя отрицателната конотация на означеното. Разбира се, лексикалното равнище е само един от елементите на цялостния, стилистичния код на текста, както е и само едно от равнищата на изграждащата се конвергенция.
II. Стилистични кодове за постигане на ирония и хумор през обидните думи и използваната експресивна стилистика
Гергана Дачева представя в своя изследователски труд обобщението, че конотативните кодове изграждат система от стилистични вектори, които създават мрежа от стилистични кодове в текста, а от своя страна стилистичните кодове са инструмент, чрез който избираме да говорим за комичното, както и към техните отношения с понятия като текст и контекст. Тези равнища на кодиране ни помагат за по-ясното и отчетливо анализиране на сложните примеси на интертекстуалните връзки на Вазовите произведения. Тук равнището, което ще ни помогне е лексикалното равнище, защото Вазов именно през хумора и иронията и изградените фразеологизми създава контекст, който помага за изграждането на възприемането на цялото общество като недорасло.
Емоционално-експресивната изразителност на преносно-образните употреби на думите в художествения стил има значение и като средство за разкриване на емоционалността на характеристиките на героите и емоционалната правда на жизнените отношения между тях в литературното произведение, и като средство за обективизиране на емоционалния свят на самия творец.
Метафорите са перфомации, при които обичайните значения на думите и изразите правят съединение, при което техните обичайни значения се отварят, започват взаимно да преливат, без все още да формират едно – ново или старо – значение. Метафората не започва на чисто, защото винаги разчита на пряко познатите, повторими, буквални значения на обикновения език.
Гергана Дачева прави извода, че самият този език на изкуството е сложна йерархия от езици, взаимно съотнесени, но не и еднакви. Именно с това се свързва принципът на множественост на възможните прочити на художествения текст. От тук произтича и друга особеност на художествения текст – да дава на различните читатели различна информация, която го прави жив организъм, намиращ се в обратна връзка с читателите.
В българския език се използва твърде често преносната употреба като път за установяване на нови значение в смисловата структура на думите, като именно сравнението се прави най-често, за да се изрази отношение и то стои в основата на цялата семантическа тропика. Следователно тропите са винаги, макар и в различна степен, емоционално интензивни.
Функциите на индивидуалните преносни употреби на думите в художествения стил са твърде сложни и разнообразни. Една от най-важните им функции е образната функция, изразяваща се в способността им да създават нагледност, яркост на изображението и описанието. Смисълът на словесно-художественото творчество се състои именно в това: да се разкриват с езиковите средства образите, в които художникът влага своите мисли, впечатления и преживявания. Благодарение на метафоричното и метонимичното сближаване на далечни по смисъл представи, в нашето съзнание се пресичат по различен начин техните качества, което извънредно много обогатява и разнообразява асоциациите.
Според Гергана Дачева изходният пункт на романтизма е изходен пункт и на естетиката на Золгер, чиято максима е Без ирония няма изкуство. Киркегор също казва, че иронията е обратното на същността, защото иронията говори обратното на онова, което мисли и което всъщност е същността. Краткото определение на Киркегор за иронията е „Съществуване, скриващо същността, за да я разкрие“. Всъщност иронията се скрива от нормалното в противоположното му ненормално, неистинско и нереално, за да го разобличи. Тя е творчески акт и се проявява предимно като вербална знакова система и може да се причисли към вербалните оценъчни реакции. През всички епохи на разцвет на иронията се забелязва критична дистанция на индивида към обществото.
Според Томашевски, руският формалист, който създава цялостен курс по теория на литературата през 1925г., твърди, че стилистиката е част от теоретичната поетика, тя е въведение в поетиката. Томашевски разглежда въпроси на поетическата лексика, на тропите и на поетическия синтаксис, заради лесната възприемчивост на израза.
Формалистите твърдят, че тяхната концепция е, че художествената реч се отличава от прозаичната или от комуникативността на думата в прозаичната реч. В едно произведение те обработват ,,материала“ с приложението на определени методи, за да имаме успешно създаване на езиков израз, който сам по себе си е значим и най-вече въздействащ.
В пълна сила е иронията, която осмива деликатно отрицателните качества на героите, на народа, без те да бъдат остро критикувани и разобличавани. Точно чрез този троп Вазов прилага психологически натиск и обижда индиректно народа, който е живото въплъщение на галерията от типове и нрави български.
III. Постигане на комичното чрез стилистични кодове и фразеология през обидната и нецензурна лексика
Всяка една система от знаци и правила, както и тяхното правилно свързване, служат за предаване на особени и различни съобщения в литературата. Самите знаци Гергана Дачева ги разделя на ,,план на израза и план на съдържанието“, между които съществува отношение на историческа конвенционалност.
Тези особени и различни съобщения, за които споменава Гергана Дачева, можем да ги съотнесем и към обидата, която сама по себе си изгражда и намеква за друга граница в художествения текст поради своя иносказален характер, който трябва да се разгледа щателно.
Обидата е проява в междуличностното общуване, но би могла да бъде проследявана и в общуването между групи, както и в отношението на индивида към групата или обратното – в отношението на групата към индивида. Обидата сама по себе си е насочена към достойнството на човека, към когото е отправена. Всяка една проява на словесна жестокост, според Албена Василева, е форма на изява на фрустрирания като отмъстителна реакция за претърпяно разочарование от очаквано и неполучено хуманно отношение. Така раненият си връща на нараняващия го. Грубо словесно действие в българския е използването на заповедни форми, подсилени от лексически материал, съобразен с разговорен или жаргонен стилов регистър.
Наблюдава се също и така наречената речева агресия в повестта, която, обобщава Неда Павлова, е именно речева, защото в езика няма агресия. В него се съдържат езиковите средства, някои от които с аксиологично значение и потенциал да бъдат употребявани за причиняване на щета, но се превръщат в обида единствено в речта, когато са употребени с определена интенция да наранят другия. Този другият е именно обществото, именно към него са отправени езиковите средства, не е случайно и че още първата част на творбата носи заглавието Общество, защото тук се търси общият поглед върху населяващите територията на родината на повествователя. Асоциираме обидата като вид укор към обиждания, извършване на грешка, критикуване и неодобрение. Според Евелин Ларгеш (Larguèche 2004: 10) можем да различим три основни стандартни конфигурации на ефекта от обидата, а те са референциална обида; интерпелативна обида и втората интерпелативна обида.
Ние се насочваме първо към референциалната обида, която не е директна, а е чрез представители на обществото. Образите, които е изградил авторът, отговарят на образи, към които Вазов би бил склонен да отправи такъв тип обидни слова. Тази интенционална обида, желана и търсена като такава от автора, ни помага да се ориентираме за това как поетът възприема обществото, с което има пряк досег. Пример за референциална обида можем да посочим от повестта ,,Чичовци“:
И Хаджи Димо прекъсваше напева си, навеждаше се към чорбаджи Петракия и му пошушваше: – Виж, тоя дрът пинтия – вариклечко, за две пари свещ запали, а метани до земята прави, метаните са без пари... ; Та и Селямсъзът стока ли е? – обърна се Иван Капзамалинът, приятел на Селямсъза, като си люшкаше чашката, за да доизпие утайката на кафето на дъното. – Проклет в червата: ; – Жената, аз да ти кажа ли тебе? Тя е змия в пазва, с която лягаш да спиш. ; – Би ли се примирил с такъв мръсник - предател и смертоубиец? ; – Бог го убил, агарянецът не е човек – избъбра Хаджи Атанасия. ; – Не знае турски? Та тоя керета е от Влашко?... ; и т.н.
Примери за интерпелативната обида, при която обидата е нанесена директно а не чрез посредник, са: – Гърнясала сланино! Дано да се въвонейш! – викаше булка Варлаамица от крушата ; – Дървенице, кръвопийке! Дано да пукнеш! – викаше булка Салямсъзка от покрива при коминя.; – Да те убие чумата! ; – Да се вампирясаш! ; – Огън да гори тебе и децата ти! ; – Живеница да ви изяде двама ви! ; – Гиди свиньо, дванайсеткиньо!; – На въже да видя мъжа ти и ти отдолу да му люлейш краката! ; – На кол набит да видя твоя и самодиви да играят хоро около него! ; – Дано ръцете, дето ми вапцаха котката, да изсъхнат и да почернеят, като твойта черна душа, жълта циганко! ; – Дано гръбнакът, дето го окачиха на вратнята ми, да се задърнеше в гърлата и на двама ви и да ви задави, поразена тахтабо! ; – Лъжеш, магарски сине! – изрева баща му бесен, като изглеждаше стените. ; – Как не разбра? Ти ли не разбра? Предателю! Нали я залепи на лицето на вратнята си? ; Мълчи ти, подло, нищожно племе, / на славянска челяд си срам и бреме! / та там да паднат, о, братя прости, и т.н.
Повестта ,,Чичовци“ е претърпяла много поправки, но това, което остава константа, са обидите, чрез които е направена анотация с животните, които преобладават в нашия бит и Вазов е съобразил факта, че тези вулгаризми, тази нецензурна лексика, ще продължат да имат тежест в ежедневието ни и да ни скланят към разсъждения.
Вазов пренебрегва напълно деиксиса, не му е необходим, защото подборът му на наименования, на реплики, му позволяват да прескочи даването на допълнителна информация за контекста на събитията, за героите. Желанието на поета да поддържа действената сила на езика го подтиква да търси повече средства за нови степени и нюанси на мисълта и чувството.
Комизмът блика преди всичко от тяхната реч, от речта на персонажите от ,,Чичовци“, в която реч простонародни, разговорни думи се редуват с подчертано книжни, тържествени и неприсъщи за говоримия език, много от които измислени от тях или употребени не на място. Предполага се, като вече утвърдил се автор, Вазов да използва евфемизми, този речеви похват, при който думите и изразите, чиято употреба е неудобна в дадена ситуация, да се заменят с други думи или изрази, които са по-подходящи, но той някак целенасочено не го прави, той прилага интерпелативната обида. Такъв пример е караницата на Селямсъзката и Варлаамица, която е в 6-та глава от повестта ,,Чичовци“.
Винаги при такъв тип текстове трябва да прилагаме експликацията, да разясняваме неясен текст, защото сам по себе си текстовете на Вазов пораждат съмнения за нещо по-дълбоко заложено. Всяка художествена творба е едно затворено цяло, при което е възможно в нея да се открият идеи и значения, които не са влагани съзнателно, а са породени от времето, в което авторът живее.
,,Чичовци“ клони към антиутопия. Точно към този жанр в литературата, който изобразява нежелана и антихуманна обществена организация, тъй като именно антиутопията, тази дистопия, често е израз на критика срещу опасностите от голямата централизация на властта, технологизацията, проблемите с околната среда и т.н. Можем да си зададем въпроса дали пък Вазов не иска да наложи нови антономазии на 20-ти век? Тези физически и етични качества на литературните герои, които отчасти са и ,,исторически“ , се налагат в голяма степен като етикет, като нарицателно за някои персонажи от ежедневието. Вазов прилага и дидактизъм по индиректен начин, който повлиява все още на читателите му, както и ще повлиява и на идните поколения, поради адекватността му. Освен прозвището ,,Патриарх на българската литература“, можем да вмъкнем и нюхът му към предричане на предстоящия разпад на моралните и етични ценности на поколенията.
С повестта ,,Чичовци“ Вазов създава виртуозен образец на пародията в нашата литература. В нея авторът вижда в комичен план това противоречие между самочувствието им на образовани граждани, от мнението на които зависи решаването на някои важни въпроси на обществения живот. След внимателен прочит дори откриваме и тази интертекстуална взаимовръзка, тоест взаимовръзка на принципа на противопоставянето между речта на Странджата от ,,Немили-недраги“ в трета глава, както и речта на господин Фратю.
Пръв след Ботев Вазов привлича в българския художествен стил езиковите средства с отрицателна емоционалност в цялото им обилие и многобагреност. Те са изразително средство за изображение и проява на отношение, и свидетелстват за интересна психологическа особеност на народа – да използва в езика си големи словопроизводителни възможности за оценка на отрицателното, грозното, ниското, особено в областта на морала; да не бъде безразличен към лични и обществени пороци; да не смекчава присъдата над тях поради шаблонизация.
В повестта ,,Чичовци“ откриваме много експресия. Експресивност поетът постига най-често със стилово закрепени и емоционално оцветени думи, особено богатство съдържа народната лексика от снижени – иронични, шеговити, груби и други емоционални изразни средства. Те образуват цели синонимни редове при означение на някои понятия:
а) С човека и неговия живот: твар – вместо същество; кратуна – тиква – куфалница – вместо глава;
б) с качества на човека: дърт; безмозъчен – празноглав – афоресник – цигания – вариклечко – пинтия( скъперничество); страхопъзльо – поплювко, мазник( угодник); кръвопиец – хищник – поразеник – безобразник – харсъзин, мръсник – поганец – протестантин( неверник); бъбрица – дрънкало – лакомия ( алчност); магарщина – будалищина – кокошар.
Някои от тези думи са грубо-просторечни и в книжнината са допустими предимно в художествения стил. Но те са от безспорно значение за естествеността, реализма и изразителността на езика на автора и на персонажите. В произведението ,,Чичовци“ космополитизмът дори е немислим, защото всеки иска да наложи своите си интереси, като основно това се случва чрез вулгаризми. Единственият вариант, в който могат да комуникират героите от произведението, както и да се разберат, да бъдат разбрани, е чрез обидната лексика. Тя е универсалният речник, чрез който дори Варлаамица и Селямсъзката се разбират. Дискусията не е дори опция, за да могат да бъдат изчистени недоразуменията. Тук имаме представени герои, които са въплъщение на омонимите на метаморфозата.
Наблюдаваме процес на пренебрегваме на традиционните естетически критерии, на добродетелите и идеалите в художествените образи, както и на ситуациите, чиято цел е постигане на определени експресивни внушения. Именно тази деестетизация ни позволява да вникнем в дебрите на заложените идейни внушения от автора.
Групата на експресивната лексика образуват една неголяма част от думите на книжовния език, които думи обаче още като елементи на речника правят впечатление в някои особености на формата, значението и употребата си с това, че освен с понятийното си значение, те се възприемат и като актуализатори на допълнителни асоциации, на някакво преживяване или на някаква представа.
Вазов има ярко предпочитане към ярки, действени епитети и образи. Той открива и използва дълги поредици от синоними за повишена експресия на изказването, между които повечето от домашни думи. Така основен механизъм на произведението е ,,преобличането“ на съдържанието на думите в други форми, като новополученото съчетание буди смях.
В ,,Чичовци“ вместо религиозното и героичното, в центъра на героите стои битовото. Задкулисието може да се види, ако се работи с тълковен речник и анализираме бита им.
Подчертаната книжовност често се използва от писателя за иронизиране на интелектуалното равнище на героите, на стремежа им да се покажат по-образовани или издигнати, отколкото са.
В разговори с проф. Иван Шишманов Вазов дори споделя: Смехът от време на време ми е необходим. Той принадлежи към моята хигиена – тъкмо в моменти , когато се чувствам най-угнетен. Иначе се задушавам… Не знам как съм имал кураж да осмея толкова свои съграждани в тая хумореска. Защото под Мичо Бейзедето, Иванчо Йотата, хаджи Смион, Иван Селямсъзът, господин Фратю, Мирончо, поп Ставри, Мунчо и др. се крият живи типове, които всеки ден можеше да познае по онова време.
Имаме изумително натрупване на пародиращи и снизяващи детайли в портретното описанието, която може да се интерпретира като риторическа фигура:
За Варлаам: ... горната част на главата му и днес има подобие на някоя Сахара ; Ораторът все стоеше прав на камъка, вкаменен и недвижим като древната Галатея...; г-н Фратю като един африкански ураган...; смирен, целомъдрен, женен и гайтанджия – отново за Варлаам; Селямсъза: ... почти Голиат, но вместо древния костюм на филистимеца носеше огромна рунтава шапка, дълъг шаячен кожух, червен осемнайсетлактен пояс, черни потури с късо дъно, с вечно разкопчани крачоли...; Мирончо: ... беше на 44 години, хубавелек, песнопоец, ерген и страшно обичаше тъпаните и въсточния въпрос; А кавга беше, свети архидяконе Стефане!; Или боже господи, какъв крилат; Свети Хараламби! Какъв Селямсъз; Свети пръв Трифоне Зарезане, какво съвпадение! - Селямсъза смърка емфие така, както направи френският пълководец на Аустерлиц.
Прави впечатление, от примерите посочени по-горе, използването на фразеологизми, които са наситени с образност, емоционалност, структурна изразителност, характеристично значение, които можем да срещнем в художествената литература и в разговорната реч.
Тези герои ни дават достатъчно материал за заложената от Вазов обидна лексика, чиято цел е да отрази ментално равнището на обществото.
IV. Използвана фразеология и приложена класификация на обектите на обидното слово
Разговорните фразеологизми са разнообразни и в структура и в експресивно отношение. Това се обяснява с факта, че на разговорната реч е по-присъщо конкретното изразяване, а фразеологизмите се отличават именно със способността си образно-живописно да назовават и окачествяват. Поради тази причина разговорните фразеологизми, които са основното ядро на фразеологията, присъстват в повестта ,,Чичовци“. В литературата фразеологизмите намират широко и разнообразно художествено приложение: за оценяване речта на героите, за тяхната социална характеристика, за разкриване на психическото им състояние, за уточняване на взаимоотношенията им и за изразяване на отношението им към явления на живота и прочие. Фразеологията разнообразява и авторската реч, за да предаде онази близост до народа, която създава убедителност на неговите характеристики или пък необходима атмосфера и настроение. Голяма част от фразеологизмите са образни единици на речта, защото са плод на образното, на поетическото мислене на народа. Преносното значение на всички фразеологизми е следствие от смисъла и значението, което имат означаваните от тях текстове и действия като компоненти на други знакови системи. Това именно поддържа образността им, когато се употребяват като фразеологизми. Немалко от устойчивите словосъчетания са възникнали по пътя на метонимията. В сферата на фразеологията известна роля играят хиперболата, литотата и парадоксът. Те се използват, за да се акцентиране върху даден признак, качество, действие, но въздействат не толкова с включени в тях образи , а с добре изразената си експресивност. От всичко това се долавя, че много от образните фразеологизми са резултат от нарочно дирена образност, че са плод на фантазията и играта на въображението.
Емоционалният тон на фразеологизмите, а и характеристичното им значение, могат да се изменят в зависимост от контекста. Поради това те се използват доста активно като изразители на индивидуалното отношение и оценка главно в процеса на разговорната реч и в типичните житейски ситуации, където се изпитва по-малко нужда да се дава оригинален израз на чувствата. Оттук те преминават и в художествения стил, в авторовата реч, за постигане на емоционални ефекти и изграждане на различни художествени похвати.
В зависимост от съдържанието на това, което ще се напише или каже, от условията на речта, сферата на езиковата дейност и целите на общуването, езиковите средства се избират, за да осъществят най-добре намеренията на говорещия. Тези особености в употребата на думите, установени с развитието и обогатяването на езика, дават възможност в лексиката да се отделят и обособят в групи.
V. Класификация на обектите на обидното слово
Групировката на думите според функционално-експресивните им оттенъци и характеристики става въз основа на наличието на конотация, тоест въз основа на допълнителните стилистични оттенъци, които думата има наред с основното си значение. Конотацията накратко е компонент от значението, използван с вторична за думата функция, който допълва при употребата ѝ нейното обективно значение с асоциативно-образни представи, придаващи на речта в нашия случай грубост. Доц. Миланов обобщава, че в по-традиционните текстови форми разговорните маркери и диалектните елементи изпълняват специфична функция. Неда Павлова обобщава от своя страна, че лингвистичните интепретации на обидата разкриват семантизма на мобилизираните лексеми, стилистичното им значение в акта на вербалната агресия, но също и контекста на употреба, както и ефекта на тяхната рецепция.
Преди да преминем към приложения модел по-надолу, обобщаваме факт за времето, в което е циркулирало произведението, защото знаем, че турското лексикално влияние върху българския език започва да отслабва през Възраждането и по-точно, когато културният живот и просветното дело започват да се развиват под влиянието на Русия и Западна Европа. Под влияние на променящите се обществено-политически условия, свързани с борбата на българския народ за национално освобождение и разпадането на Османската империя, турските думи започват да се изоставят, отпадат от редовна употреба и семантично се преосмислят, а за да направят езика понятен за читателите, българските книжовници през Възраждането започват да поясняват и тълкуват употребените турски думи. Употребените турски обръщения тук образуват в книжовния език особен стилистичен пласт с ярко снижена разговорна, шеговита и подигравателна експресия. Тези думи се осъзнават като турски и затова са се предпочели и от Вазов. Целта на Вазов, съзнателно или не, при подбора на обидното обръщение на героите един към друг, е може би ясната индикация за ненапредничавостта на народа към развитие, а напротив - застоят му, неговата деградация. Вазов очертава много по-ясно ролята на турските думи. Придавайки снижено звучене на речта, те я правят разговорна, присъща на определени социални среди или експресивна, с подчертана отрицателна емоционалност, която служи за определени комуникативни цели при израз на отношение.
Семиотичният модел на Чарлз С. Пърс за принципа на троичната връзка можем да го съотнесем към това как подбраната обидна лексика от повествователя атакува социалната идентичност на обиждания в конфликтната ситуация, която ни е представена. Постановката на Пърс за триизмерния знак е: граматическо и синтактично измерение (репрезентамент); референциално и семантично измерение (обект); и прагматично измерение (интерпретант). В терминологията на Пърс иконичните знаци съдържат идеята за сходство, не без известна условност, с обозначения обект, а индексалните знаци съдържат идеята за различни конкретизиращи във времето и пространството указания относно обозначения обект. В тази перспектива на семиотичното разглеждане на символа е условен знак, който установява непряка връзка с обекта. От тази гледна точка обидното слово се проявява като индексален знак, тоест обиждането е свързано с определен контекст, обидното слово е с индексален характер. Тук ще разгледаме как хуморът и иронията са постигнати през обидни думи, през нецензурна лексика, през определяните от днес като политически некоректни думи, както и постигане на тези ефекти, хумор и ирония, чрез употребата на деминотиви, диалектизми и турски думи.
Въз основа на наблюдения върху събраните и обработени данни, разглеждаме всички обекти в две основни групи, като към тези две групи са организирани и подгрупи. Тук прилагаме и утвърдената класификацията на Албена Василева – Йорданова от книгата Обидното слово в българския и във френския език.
1. Група <ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО>
а/ Подгрупа [Характер; Морал; Социално поведение]
,,Чичовци“
Виж, тоя дрът пинтия – вариклечко, за две пари свещ запали, а метани до земята прави, метаните са без пари...“
Фарлам, тоест не Варлаам, сиреч, наместо веди – ферт
Варлаам Копринарката не беше никак развратен човек; той говееше в сряда и в петък, носеше шарени чорапи, . . .
Напразно Иванчо Йотата, който беше твърде свадлив човек, го уверяваше, че метода е едно.
У, поганец недни!
– Всичките се кискат. А бе, хей, будала! – думам си на ума...
Глава длъгнеста и сплескана на ушите; лице сухичко, мършавичко и безобидно; поглед безстрастен, глуповат и вечно усмихнат. (Хаджи Смион)
Освен това Иванчо Йотата беше бъбрица сплетник, …
Какво му прави портата ми на тоя унгурин и манастирско магаре?
– Варлаам е един богохулник и анадолски капасъзин!
– Би ли се примирил с такъв мръсник – предател и смертоубиец?
Живописен и индивидуализиран герой е Варлаам Копринарката. Специфично за него е обилието от черковнославянска и книжна лексика. Вмъкнатите в речта му думи като ,,смертоубиец“ вместо ,,убиец“, показват беглото му понятие от черковнославянска наука, което той е добил, готвейки се кратко време за калугер. То е повишило неговото самочувствие на образован човек и желанието му да се изразява тежко, умно, учено, но фактически показват комичното в ситуацията и ироничното отношение на Вазов.
– Хаджи, тоя Селямсъз е цял харсъзин...
– Мълчи бе, дивак! Епитропи! Срам за българския народ! – изкрещя Иванчо разлютен.
,Мирончо, който презираше Иванча и го наричаше понякога „Иван Йотович ничтожний“
...Баторът и Баторката бяха сълудничави...
– Тарилйомът я оцапа!... Поразеникът!
– Лудият! – извика той.
...Мирончо се разкрещя и изпсува „предателя“ Селямсъз, като се закле, че кога да е ще го обеси на портата му,
– Моят чапкънин Гого чете ли? Как е в дароването?
… когато онбашият му забележи почтително, че обноската му е недостолепна, той го изхока сърдито: „Мълчи бре, куче, това е за здраве!
Но защото съдещият се не приемаше такава висока чест, той му изкрещяваше:
– Навън, керата!
– Не знае турски? Та тоя керета е от Влашко?...
До него седеше длъгнестият сух дядо Матея, или „лукавий рабе“, както го наричаха,…
– То се знае, гони царя, гони и езика му. Пезевенк!
– Как не разбра? Ти ли не разбра? Предателю! Нали я залепи на лицето на вратнята си?
б/ Подгрупа: [ЕТНИЧНОСТ]
,,Чичовци“
…това куче, Тарилйомът, не е и христиенин, ами същий цинцарин, дядо му е бил дошъл от Воскополи, из арнаутлука, . .
– Ти лъжеш като брадат циганин …
Затова във възрожденските календарчета ще открием анекдоти за Циганина, но не и за чужденеца — европеец. Защото събирателният комичен образ на Циганина е възприеман не като чужденец, а като друг и различен, но свой. Неслучайно образите на Българина, Англичанина, Французина и т. н. национални типажи в българската народна смехова култура са продукт на по-късно и по-модерно време.
– Дано ръцете, дето ми вапцаха котката, да изсъхнат и да почернеят, като твойта черна душа, жълта циганко!
– Варлаам е един богохулник и анадолски капасъзин!
– Бог го убил, агарянецът не е човек – избъбра Хаджи Атанасия.
Това вербално определяне на така наречения ,,противник“ и поставянето му в подчинена позиция, спрямо този, който го обижда, то по този начин се напомня на обидения за мястото му в йерархическата система, напомня му за реалната му социална позиция. Чрез тези епитети се реализира замисълът, че обиждащият и обижданият не са равнопоставени, реализирайки принципа на овластяване чрез обидната квалификация.
Какъв по-добър начин може да намери Вазов да изрази неравноправието в обществото, неравноправието между народа, ако ли не чрез обидната лексика, първичността, която в този случай взима превес над човешкото. Всеки един от тях представя някаква прослойка на тогавашното общество, което е диктувало насоката за развитие на държавата.
Самият Любен Каравелов в публицистичното си творчество прави толкова обидни „расистки“ характеристики на турците, като народ, които спокойно биха могли да се ползват от националсоциалистите по отношение на евреите.
в/ Подгрупа: [ ПОТОМСТВО ]
,,Чичовци“
– А ти вярваш ли, че тя е звезда? Нашият копелак това го учат в школото, протестантин цял.
Тогава бай Мичо му извика страшно, че на тия „копелтии“ командата им са руски генерали и че...
г/ Подгрупа [РЕЛИГИЯ]
,,Тъгите на България“
Към Европа
От бурите разклатен и в блудството изгнил“
Триумфът на турчина
,,с кръв гяурска утолихме“
Сабята на Абдул Керим паша
Вий зверове! Проклети да бъдете сега!“
,,ЧИЧОВЦИ“
– А ти вярваш ли, че тя е звезда? Нашият копелак това го учат в школото, протестантин цял.
– Кой? Тарилйомът ли? Аз ти казвам, Иванчо, че такава поганска работа нито съм видял, …
– Историята, историята, историята е тая: обесил ми гръбнака на портата, хърватинът проклети, та кой отде замине, да гледа и да се подиграва с моята честна порта.
– Варлаам е един богохулник и анадолски капасъзин! Не може още името си да запише, и епитроп! Срам за българския народ.
Лексемата ,,богохулство“ и производната ѝ форма ,,богохулник“ съсредоточават различени двете идеи за обидно слово и адресат, а глаголните съчетания ,,хуля Бога“, ,,хуля името Господне“ се осмислят като понятийна цялост, представена аналитично. Отнемането на адресата прави понятието цялост, представена аналитично. Идеята за обръщане към Бога за нечия беда, което е иде за проклятие, е идея за богохулство чрез самото обръщане към Бога като свидетел и като търсен изпълнител на злото желание.
– Сега казвай: какво му се пада на тоя бяс нечестив?
– Николаке! – изрева презеленял от ярост бай Мичо – ще те вземат дяволите! Господ едно време избра рибари и говедари, за да преобърнат света, а не като тебе магарета–философи!
,,Ще те вземат дяволите“ – идиом
д/ Подгрупа [НЕЧИСТОПЛЪТНОСТ; НЕЧИСТОТА]
,,Тъгите на България“
Сабята на Абдул Керим паша
Цалувайте, любете прогнилият Осман
,,Вий, варвари безсрамни, вий, кърлежи вонещи,“
,,ЧИЧОВЦИ“
... им стигна дотам, щото булка Варлаами не наричаше булка Селямсъзка инак, освен „гърнива сланина“ по причина на жълтите петна по изтъртуфения и образ…
– Гърнясала сланино! Дано да се въвонейш! – викаше булка Варлаамица от крушата.
Такова куче краставо да се подиграва с моя честни дом...
– Помия – каза той запъхтян.
е/ Подгрупа [ВЪНШНОСТ; ЧАСТИ НА ТЯЛОТО; ОРГАНИ]
,,Чичовци“
Виж, тоя дрът пинтия – вариклечко, за две пари свещ запали, а метани до земята прави, метаните са без пари...
Натрупването на две звучни съгласни ,,д“ и ,,р“ една до друга придава по-голяма звучност и грубост на изказа на тази диалектна форма.
Той беше човек на четирийсет и девет години и два месеца, с лице дълго, мършаво.
,,– На въже да видя мъжа ти и ти отдолу да му люлейш краката!“
... им стигна дотам, щото булка Варлаами не наричаше булка Селямсъзка инак, освен „гърнива сланина“ по причина на жълтите петна по изтъртуфения и образ…
Копринарката с Кона Крилатия, съседа му през барата, който повече приличаше на бъчва, обута в гащи, отколкото на хвъркато пиле.
А подидаскал Мироновски, комуто викаше „джянсъз“, защото беше само кожа и кокали, …
Често вниманието им отвличаха новоприходящите богомолци и белисани богомолка.
Ироничен подбор на думи, който изразява иносказално оприличаването на женското съсловие като ,,богомолки“, които в животинския свят изяждат, буквално, главите на мъжките си.
– Гърнясала сланино!
,,Филип трепи ли, трепи „зелките“ из Балкана...“
Това са неотделими от образите на хора от народа типична реч. Тази добродушна насмешка, която буди изявлението на Хаджи Смион, изградено с поредица разговорни средства – и думи, и морфологични и синтактични обрати.
Глава длъгнеста и сплескана на ушите; лице сухичко, мършавичко и безобидно; поглед безстрастен, глуповат и вечно усмихнат. ( Хаджи Смион)
Първенците занаизлазяха шумно из вратата и занаслазяха по стълбите.
Тук имаме използване на не толкова привиден оксиморон, но тълкувайки подбора на лексикалните средства виждаме, че Вазов хем е използвал ,,първенци“, хем глаголът ,,занаизлазвам“, който в превод можем да го тълкуваме като ,,тътря се“, ,,влача се“. Тоест дори и първенците, тези, които се предполага да са най-жизнените, то дори и те се влачат по пътя на живота.
Защото – пое Хаджи Смион, като си изу лявата калевра, и заброи бързо броеницата, защото, когато двама души, речи ги настоятели, речи ги търговци и прочия, работят в една работа, разбираш?
Още един пример за флегматичните действия, които изпълняват героите. Това ,,изу“ е диалектна форма на ,,изхлузвам“- ленивост на извършваното действие.
Тук имаме и препратка към Библията, която препратка е към търговците, които Исус не желае да стъпват в Божия храм, но ето, че вече те са равнопоставени – настоятелите и търговците – забравени са насоките и заръките, пренебрегната е религията, което само по себе си говори за разруха на моралните и етичните норми, ценности.
Също така знаем, че Вазов обогатява лексиката ни, като придава допълнителни значения на думите. Съзнателно или не подборът му на глагола ,,изу“ е съотнесено отново към негов принос, а именно приносът му към словосъчетание ,,изхлузен човек“ с нов нюанс на употреба: невзрачен, смачкан човек.
ж/ Подгрупа [НЕОБРАЗОВАНОСТ; УМСТВЕНА ОГРАНИЧЕНОСТ]
,,Тъгите на България“
,,Подъл ли е българският народ“
та там да паднат, о, братя прости,
Политика“ –
И Мурад Пети заедно с Митхадът – единът гламав, другий джелатин ,,Гламав“ е пример за дума, която самостоятелно се тълкува по горепосочения начин, но спрямо контекста и фразеологията, то тя придобива и второстепенно значение, което, съдейки по ,,Идеографски диалектен речник на българския език“, е болест по житните растения, от която зърната почерняват. Това го срещаме в Габрово, Ловеч и Стара Загора.
Вазов отново демонстрира умението си за скрития контекст, замисъл. Съчетава чрез два образа упрекването към изпълняващите длъжността на отнемащите живот, тоест в нашия случай свобода, защото им казва индиректно, че те, турците, не са наясно с действията си, затова са гламави, които изпълняват професията на ,,джелатин“. Тук имаме ясна демонстрация на негативна, отрицателна експресивност.
,,ЧИЧОВЦИ“
... Баторът и Баторката бяха сълудничави...
Глава длъгнеста и сплескана на ушите; лице сухичко, мършавичко и безобидно; поглед безстрастен, глуповат и вечно усмихнат. ( Хаджи Смион)
,,... Защото те не знаеха, че тая запустяла дупка от няколко време насам служеше за отдихателна стая на идиота.“
„Ето какви простаци Варлаамовци са се . . .“
з/ Подгрупа [БОЛЕСТИ]
,,Чичовци“
– Живеница да ви изяде двама ви!
– Да те убие чумата!
Вазов разгръща чрез тези метафорични значения и употреби много колоритна и изразителна поредица от изразни средства, за да предаде своето отношение или чувствата на герои към явления, които възмущават. Обилието от разговорно обагрени преносни значения внася много експресия, предимно отрицателна – омраза, презрение, насмешка. Те са важна и силна страна на неговия реализъм особено в прозата, тъй като придават естественост и убедителност на пряката реч. С тях тя става важно средство от непринудената самохарактеристика на героите чрез собствения им език и отношения към останалите и към света. Чрез нея добре е изразено отношението и на турци, и на български чорбаджии към бунтовните прояви на народа. В по-горе посочените епитети, сравнения, метафори и метонимии се проявяват нравствени измерения на писателя, дълбоко народното му чувство в оценката на социалните явления, които пречат на развитието и процъфтяването на неговата страна.
Преносните значения и употреби, основани на използването на названия на признаци на животни, неограниченост, външност, етничност, както и социално поведение, за окачествяване на човешки прояви, в нашия случай имат отрицателна експресия.
2. Група <НЕЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО>
а/ Подгрупа ,,Животни“
,,Магаре недно! ...
,,Чичовци“
Магаре и половина – отговаряше тронът.“
– Лъжеш, магарски сине! – изрева баща му бесен, като изглеждаше стените.
Настоятели! Магарета! И тия, и другите! Защо ги избират?
Какво му прави портата ми на тоя унгурин и манастирско магаре?
– Тоя горделивий Дарий ще му разтворя магарешките уши, но чакай!
– Поклони се, магаре
– Николаке! – изрева презеленял от ярост бай Мичо – ще те вземат дяволите! Господ едно време избра рибари и говедари, за да преобърнат света, а не като тебе магарета-философи!
Магария!
– Магария българска! – избърбука главата на Хаджи Христя Молдавът, която кафеджият сапунисваше.
… булка Селямсъзка думаше на булка Варлаамица дървеница , защото беше дребна и кървосмукателна.
– Дървенице, кръвопийке! Дано да пукнеш! – викаше булка Салямсъзка от покрива при коминя.
Изведнъж се сети, говедото, повърна се, излезе гологлав на нартиката и хвана да се гуши между малакофите на жените.
– Кой ти казва говедо, бе? Но аз не приимам докачение; играй американски.
– Сега казвай: какво му се пада на тоя бяс нечестив? – попита изведнъж Варлаам, като се извърна.
Кадърни ли са, стига ли им пипката – следваше Стамболлият;
– Върви си у вас, мари, шаран е донесъл господарят ти, главата му яж – изписка булка Селямсъзка и се изкикоти първа на остротата си.
… учуден от бикоглавството на Алтъпармака, който без да е видял нещо, приказва,…
Този вид новообразувания са по-чести и типични особено през Възраждането. Причина за това са широките словообразувателни възможности за съединяване на различни основни, за да се предаде нова отсянка, нова мисъл при разнообразното комбиниране. Писателят създава редица съществителни за нравствена и социална оценка, като такъв пример е ,,бикоглавство“.
… Иванчо Йотата ги нарече и двамата добичета.
– Жената, аз да ти кажа ли тебе? Тя е змия в пазва, с която лягаш да спиш.
– Гиди свиньо, дванайсеткиньо!
– Гиди ялова кукувица!
Ето какви простаци Варлаамовци са се наели да съсипят турското петстотингодишно царство! Изпила им кукувица ума!
– Дано гръбнакът, дето го окачиха на вратнята ми, да се задърнеше в гърлата и на двама ви и да ви задави, поразена тахтабо!
Такова куче краставо да се подиграва с моя честни дом...
… това куче, Тарилйомът, не е и христиенин, ами същий цинцарин, дядо му е бил дошъл от Воскополи, из арнаутлука, с една торба на гърба и е продавал пуканици и халва!
… когато онбашият му забележи почтително, че обноската му е недостолепна, той го изхока сърдито: „Мълчи бре, куче, това е за здраве!
Изведнъж се сети, говедото, повърна се, излезе гологлав на нартиката и хвана да се гуши между малакофите на жените.
– Кой ти казва говедо, бе? Но аз не приимам докачение; играй американски.
Странно нещо: тоя зверски поглед се изхили на Иванча.
,... Свини са нашите, ами и Тарилйомът е цяла свиня..
– Ах, Тарилйом, Тарилйом! Виж му муцуната – прилича на умряла коза.
Тук имаме интензификатор на вокативността ,,Ах“, който подсилва дисквалифициращата семантика на обръщението.
– Свинщина! – избъбра строго поп Ставри.
Думите от тази тематична група развиват ново денотативно значение и разговорна презрителна конотация в тематичната група ,,човек с нравствени недостатъци“. Думата ,,магаре“ се превръща в експресивно обръщение, което означава ,,глупав човек“.
б/ Подгрупа <НЕЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО – МИТОЛОГИЯ>
,,Чичовци“
– На кол набит да видя твоя и самодиви да играят хоро около него!
Думите ,,самодива“ и ,,самовила“ отвеждат към прастари, индоевропейски корени със значение ,,божество“, ,,демон“, ,,лудувам“ , ,,вилнея“. Според някои представи самодивите били умрели жени, но най-грешните, които не ги искат ни на земята, ни на небето.
„– Да се вампирясаш!“
В идеографския диалектен речник на българския език откриваме, че ,,вампирясва“ означава ,,превръща се във вампир“, но от друга страна ВАМП‘ИР – според народното поверие е мъртвец, превърнал се в зъл нощен дух, който преследва хората, пие кръвта им. 2. Демонично същество, което пази къщи, мостове и водоизточници и произлиза от човек или животно, зазидани в основите на строежа. 3.Злосторни демонични същества, които произлизат от душите на починали родилки или некръстени малки деца, 4. Човек, който страда от безсъние и скита нощем.
Разговорният колорит на речта на персонажите, постиган от автора с много средства, е един от най-ярките негови приноси в художественото изложение. Честта е метафоризацията на названия из животинския свят за окачествяване на хора и техни прояви. Особено пъстра е поредицата за изразяване на неодобрение към някого чрез означения като ,,говедо“ , ,,магаре“, ,,добитък“ и т.н. При такъв тип обиди човекът е атакуван в качеството му на човешко същество и е отнесено към някакво нечовешко. Според Неда Павлова ,,този клас обиди са свързани с така наречената видовост, от една страна, защото атакуват видовата идентичност, и от друга, защото се отнасят по унизителен начин към животни, които са обезценени. Защото не принадлежат към ,,добрите видове“, отговарящи на референцията ,,човек“.
Оригиналните тропи у Вазов възникват в кръга на цяла система образи, основани на еднотипни или сходни асоциации. Разглеждайки ги в такъв план, създаваме си впечатление за типичното в областта на образността, което характеризира стила на писателя или което е свързано с дадена област на художественото пресъздаване, на фона на цялата система образи се очертава по-добре оригиналното, индивидуалният почерк на Вазов при развиване на семантиката на думите.
В основата на тропите, използвани и създадени от Вазов, залягат предимно осъществяваните от мисленето връзки между човека и природата. От една страна, с названия на природни особености се означават човешки качества и прояви, а от друга – по силата на обратните асоциации – с човешки особености се назовават обекти от природата. Създават се цели системи преносни значения, развити въз основа на сходни асоциации, които представят основания за нови пренасяния и за обогатяване на системата с нови, по-ефектни средства, както и за изразяване на хумор и ирония чрез тях. Силната експресивност умело се използва от писателя за ирония и сатира на лични или обществени страсти по нищожни поводи. Експресията на автора му е необходима, за да предаде преживяванията най-вече на силни, разтърсващи чувства, защото целта на Вазов е да покаже чрез лексиката си своето отношение към обществото, да осмее и иронизира обществото.
В противовес на поетичните метафорични значения и употреби писателят разгръща колоритна и изразителна поредица от изразни средства, за да предаде своето отношение и чувствата на героите към явленията, които възмущават. Обилието от разговорно обагрени преносни значения внася много отрицателна експресия. Те са важна част на реализма на писателя, тъй като предават естественост и убедителност на пряката реч. С тях тя става важно средство от непринудената самохарактеристика на героите чрез собствения им език и отношения към останалите и към света.
Никоя дума в пряко значение не може така внушително да предаде психическите състояния, да покаже отношението на автора към страданието и изключителните загуби на народа по време на въстанието или жестокостта на съвременното му общество към социално слабите, вълненията и сътресенията на отделни герои в определени моменти, ако творчеството не беше така наситено с обидната лексика, която изгражда ироничното отношение на Вазов към хумористичната обстановка, което се разиграва в обществото, в което пребивава. Възприятието става зримо, вълнуващо чрез обидната лексика, което е в духа на характерния за Вазовия стил романтизъм, съответстващ на възрожденския патос и виждания.
Специфични и изразителни са голяма част от метафорите, които Вазов създава в рамките на присъщата за народната реч система от образи.
БИБЛИОГРАФИЯ
Вацов, Д. Силите на речта. София, 2021 г.
Университетско издателство ,,Св. Климент Охридски“ – ,,Езиковедски изследвания“, София, 2009.
Димитър Веселинов – Френската лексика в романа ,,Тютюн“, София, 2009.
Василева-Йорданова 2012: А. Василева-Йорданова, Обидното слово в българския и френския език, Унив. Издателство „Св. Кл. Охридски“, София, 2012.
Тодор Бояджиев – Българска лексикология, София, 2022.
Василка Радева – Български тълковен речник, София, 2012.
Венче Попова – Българската стилистика до 50-те години на XX век, София, 1994.
Димитър Чизмаров – Стилистиката на българския книжовен език, София, 1980.
Неда Павлова – Обидата като речев етикет.
Е.Панчева, А.Личева, М.Янакиева – Теория на литературата, София, 2005.
Надежда Сталянова – Речта в съвременното българско общество, София, 2020.
Василка Радева – Българската лексикология и лексикография, София, 2017.
Владислав Миланов – Езиковата агресия в политическата и в ученическата реч, https://bel.azbuki.bg/bulgarian/sadarzhanie-na-sp-balgarski-ezik-i-literatura-2020-g/sp-balgarski-ezik-i-literatura-knizhka-3-2020-godina-lxii/, 2020.
Колектив – Идеографски диалектен речник на българския език, София, 2012.
Гергана Дачева – Стилистични кодове на комичното, София, 2002.
Неда Павлова – Обидни думи или дискурсивни маркери за солидарност.