Юрдан Трифонов (1864 – 1949)
В настоящата статия ще бъдат представени някои от известните вече факти за живота и творчеството на Ю. Трифонов, като основната ни цел е да се поставят акценти върху разнообразни по тематика негови трудове, групирани в няколко тематични области: езикознание, литературознание, история, фолклористика.
Ю. Трифонов е роден на 28.12.1864 г. в Плевен. Негов баща е Трифон Цветков, а майка му е Дамяна Трифонова. По майчина линия родът произхожда от Габрово. Ю. Трифонов получава добро образование. До 1875 г. посещава училището при църквата „Св. Параскева“, а след това класното училище при храма „Свети Николай“ в родния си град. Следва в Петро-Павловската семинария край Лясковец.
В статията си „Извън нормата: Още веднъж за делото на Юрдан Трифонов“ Н. Аретов (вж. Аретов 2015) представя интересни факти за семейството на слабо познатия за неспециалистите учен. Съпругата на акад. Трифонов Иванка Гъбенска преди брака си също е била преподавателка. Тя и Юрдан имат двама синове: Трифон и Иван. По-големият от братята (Трифон) избира военната професия, а по-малкият следва химия в Софийския университет, специализира в Германия и се връща в родината си, където е избран за доцент, а по-късно и за професор в Софийския университет. Убийството на генерал Трифон Трифонов след издадена смъртна присъда от Народния съд през 1944 г. е причината Ю. Трифонов да се затвори в себе си. До края на живота си през 1949 не издава научни трудове.
През 1890 г. в България е откритото Висше училище, което по-късно се превръща в първия български университет ‒ Софийския. По това време в новооткритото учебно заведение преподават изтъкнати специалисти като Александър Теодоров-Балан, Беньо Цонев, Иван Шишманов, Любомир Милетич, д-р Кръстьо Кръстев и др. Ю. Трифонов се записва като студент по филология за учебната 1890–1891 година. Той е част от поколението на пионерите на българската филологическа мисъл, които са получили образованието си в страната. Ю. Трифонов завършва образованието си през 1893 г. Изследователите на живота му посочват различни причини, заради които не е специализирал в чужбина и не се е насочил към университетска кариера. Възможните обяснения се свързват с оскъдните материални средства на младия учен, липсата на свободни преподавателски места. Ю. Трифонов се отдава на учителската професия и изпълнява с любов задълженията си. Преди да бъде студент, е работил като преподавател в Търновската мъжка гимназия, а след края на следването си отново е учител в Първа мъжка гимназия и във Военното училище в София, където е обучавал и тогавашния престолонаследник ‒ Борис III. Той обаче не спира да се интересува от наука. През 1906 г. е избран за член на Българската академия на науките, а от 1939 г. е почетен доктор на Софийския университет. По повод на второто събитие Р. Чолаков написва статията „Юрдан Трифонов, неуморният изследвач“ (Чолаков 1939), в която изтъква заслугите на скромния учен в различни области от филологическото знание и отбелязва, че цялостната оценка на научното му творчество предстои да бъде направена.
И. Куцаров определя Ю. Трифонов като най-мъдрия между старите български морфолози, нарича го Нестор на българската глаголна морфология (вж. Куцаров 1993: 158). Тази висока оценка е причината да насочим вниманието си първо към най-известни граматични съчинения на Ю. Трифонов, но тъй като в хода на изложението ще се спрем и на неезиковедското творчество на автора, ще посочим някои особености, които се проявяват в разнообразните по тематика негови съчинения.
В изследванията на Ю. Трифонов прави впечатление липсата на теоретизиране и експлицитно разсъждаване по методологически въпроси. В тях се откроява стремежът на учения да открие логиката в събитията от миналото и да потърси мотивите, довели до едно или друго твърдение. При анализа на литературни и фолклорни произведения изследователят се проявява първо като историк, търсещ извори и изясняващ факти, а след това като филолог, умело тълкуващ езикови особености (вж. Аретов 2006). Чрез научните методи на Ю. Трифонов проличава усилието му да разисква конкретни, но спорни въпроси и да установява автентичността на фактите, с които борави (вж. Динеков 1963: 334). И. Куцаров отбелязва, че в езиковедските си проучвания той не конструира примерите, които прилага, а си служи с ексцерпиран материал от художествената литература и фолклора, чрез който да илюстрира твърденията си (вж. Куцаров 1993: 157).
К. Попов споменава, че в статията си „По въпроса за определението на граматическото предложение“ (1896) Ю. Трифонов изразява несъгласие с концептуалистите, според които мисленето се осъществява чрез понятия (вж. Попов 1960). Забележителни са разсъжденията на завършилия само преди три години висшето си образование филолог, защитаващ тезата, че „думите „закрепят или фиксират мисълта“ (Трифонов, цит. по. Попов 1960: 75), а несловесните знакове са единствено „съединители на мисълта“, употребявани от глухонемите и от по-развитите животни. „Но ние, нормалните хора, които притежаваме развит език, си служим за фиксиране на мисълта почти изключително с думи“ (Трифонов, цит. по. Попов 1960: 75). В тази своя ранна публикация Ю. Трифонов предлага и собствена дефиниция за понятието изречение: Предложение се казват свързани и наредени в един изговор по свойствата на даден език думи, които турят слушателя в някакво отношение към говорителя или към други лица и неща (Трифонов, цит. по. Чолаков 1939: 116). Р. Чолаков и К. Попов изтъкват стойността на изразените от Ю. Трифонов идеи по този труден граматичен въпрос, тъй като чрез тях се отчита ролята на слушащия в процеса на комуникацията. Според Ю. Трифонов: „изречение не съществува като реалност, а съществуват изречения на един или друг език“ (Попов 1960: 77).
Доказателство, че Ю. Трифонов е можел да работи едновременно върху теоретични проблеми, които са обект на изучаване от различни дисциплини, е излязлата през 1896 г. негова „Рецензия“ (Трифонов 1896). В нея се откриват интересни предположения, свързани с все още силно дискусионния въпрос за мястото на свидетелските, преизказните и умозаключителните форми в глаголното спрежение. В „Синтактични бележки за съединението на минало действително причастие с глагола съм в новобългарския език“ Ю. Трифонов (Трифонов 1905) представя преизказната парадигма на глагола в нейния неотрицателен и нестрадателен вариант, но още през 1896 г. той вече е илюстрирал опозицията по признака преизказност : непреизказност в сферата на предходността: „Нашият език има за изявително наклонение само 4 минали времена, но всяко от тях може да има по 2 форми – една за предаване случки, на които говорителят е свидетел и друга за случки, които той предава по слух; първата форма можем да наречем възприето, а втората – невъзприето време. Така в примерите: „Ти четеше, когато заминах“ и „Ти си четял, когато заминах“ имаме все мин. несвършено вр; в примерите „Той чете вчера молитвата“ и „Той чел вчера молитвата“ имаме все мин. свършено; в „Ти беше вече заминал, когато той дойде“ и „Ти си бил заминал, когато той дошъл“ имаме все мин. предварително; най-после, в примерите: „Българите са ходили много пъти до Цариград“ и „Българите били ходили много пъти до Цариград“ имаме все мин. неопределено“ (Трифонов 1896, http). Вече в известната си езиковедска студия от 1905 г. той предлага обособяването на категорията „възприетост : невъзприетост“ (вж. Трифонов 1905). Като се имат предвид представените разсъждения на Ю. Трифонов, свързани със значението на претериалните форми в българския език, термините възприетост и невъзприетост трябва да се разбират като свидетелственост и несвидетелственост. Той различава ясно преизказните от умозаключителните форми. Според И. Куцаров Ю. Трифонов успява да представи първото научно обяснение на конклузива (вж. Куцаров 1993: 156), но в същото време опитва да открие значението, което обединява преизказните и умозаключителните форми „към всички подобни случаи, в които говорителят, ако и да не е възприел лично разказваните действия и случки, не изтъква, че е чул за тях от другиго, а ги предава като своя мисъл, или като своя догаждане, терминът „косвено изказване“ е неприложим, та трябва да потърсим друг, който да обнеме и тях“ (Трифонов 1905 http).
И. Куцаров определя като приносни разсъжденията на Юрдан Трифонов в студията „Значение на сложните (описателни) бъдещи времена в новобългарския език“ (1908 г.). В нея той разглежда формите ща (да) чета, носи ща, ще бъда (съм) чел, щях да чета, щях да бъда (съм) чел (цит. по Куцаров 1993: 156) и обстойно проследява генезиса, семантиката и стилистичната им употреба (Павлова 1989: 45). В обсега на анализа му са бъдеще уверено, бъдеще неопределено, бъдеще предварително и минало бъдеще.
Трифонов определя като основни за бъдеще време формите ща (да) чета вм. съвременните ще чета и констатира, че използваният досега термин „бъдеще определено“ е неподходящ, защото няма значение кога ще се извърши действието. Според него най-важното в семантиката на тази темпорална грамема е увереността на говорителя в настъпването на действието и затова избира термина „бъдеще уверено“. Ю. Трифонов анализира и образуването на форми за бъдеще време със спомагателния глагол имам и отрицателната му форма нямам, и то за 3 л., ед.ч. – има (няма) да нося, и отбелязва, че съчетания от този тип означават продължителност или изобилие на действието или състоянието. Определя формите „има (няма) + сегашен глагол“ като морфологична, а не синтактична категория. Спира се и върху употребата на сложно бъдеще време вм. перфектно сегашно (сегашно време от свършен вид). Според него общославянска особеност е при общоприети истини, при пословици и при повторителни действия да се използва перфектно сегашно. Той също така отбелязва, че в македонските, донякъде и в средногорските диалекти, а оттам и в книжовния език, перфектното сегашно и миналото повторително се заменят със сложно бъдеще. Значението, формите и употребата на бъдеще неопределено също са подробно анализирани в тази студия. Трифонов твърди, че мястото на съкратения инфинитив се определя от „законите на словоразположението“ (цит. по Павлова 1989: 48). Например в случаите, в които съкратеният инфинитив стои след спомагателния глагол – [...] щът ми показа някой път, бъдеще неопределено разкрива възможност или готовност за извършване на действието. А когато съкратеният инфинитив се намира в началото на изречението и е под логическо ударение, тогава се поставя пред спомагателния глагол – Роди-ще и нашата върба грозде, като в тези случаи бъдеще неопределено може да изразява желателност, възможност или увереност в извършване на действието (Павлова 1989: 46–48). Точни са и наблюденията му за бъдеще предварително време, защото той успява да изясни отношението между формите ще бъда чел и ще съм чел (Куцаров 1993: 157). Трифонов обстойно анализира формите и употребата на бъдеще в миналото, което назовава „минало бъдеще“ и „минало предстояло“, дефинира прецизно семантиката му и убедително доказва, че тя е темпорална (Павлова 1989: 50).
Ю. Трифонов насочва вниманието си и към проблеми на диахронното езикознание. Той предлага собствена класификация на глаголите в старобългарския език според сегашната и инфинитивната им основа (вж. Джельова 1989), автор е на проучването „Към историята на членните форми в българския език“ (1931). В него изразява спорната теза, според която членуването се е появило първо при прилагателните имена, но представените примери подтикват Л. Милетич да насочи вниманието си към тази слабо проучена дотогава тема.
Като историк Ю. Трифонов има интерес към проблеми, свързани със средновековната българска история и с българската църковна история. „Унищожение на Търновската патриаршия и заменяването ѝ с автономни митрополитства“ (1906 – 1907 г.); „Съединение на Ипекската патриаршия с Охридската архиепископия в XV в.“ (1912 г.); „Руско участие в българския черковен въпрос“ (1928 г.) са само част от ценните му историографски трудове. „История на град Плевен до Освободителната война“ (1933 г.) се смята за неговия най-познат и най-разгърнат историографски труд, в който се проследява античната история на Плевен; представени са данни за първото споменаване на топонима Плевен и за неговата етимология. Коментирана е и историята на града от времето на османското владичество. При написването на книгата ученият получава широка подкрепа от местната общественост (вж. Петров 1989: 59 – 60).
Литературноисторическите проучвания на Ю. Трифонов са в областта на старобългарската и възрожденската литература. Занимава се с решаването на конкретни въпроси, с установяване на хронология и авторство, с издирване на извори, а също така и с изследване на фактическото съдържание на литературните произведения, които разглежда (вж. Динеков 1963: 334).
Ю. Трифонов посвещава няколко публикации на Константин-Кирил Философ. Студията „Две съчинения на Константина Философа (1934)“ е определяна като много значима, защото в нея е направен опит да се установи авторството на анонимно произведение, познато по преписи от XVI в. и озаглавено „Слово при пренасяне мощите на преславния Климент, съдържащо исторически разказ“. Изследователят успява да докаже, че първообразът на този текст е дело на Константин Философ (вж. Динеков 1963: 335 – 336). Споменатото становище на акад. Трифонов според П. Пенев е „общоприето в науката“ (Пенев 1989: 16). Ученият се занимава и с книжовното дело на Йоан Екзарх и преди всичко с „Шестоднев“. Ценна е студията „Йоан Екзарх Български и описанието му на човешкото тяло“ (1929 г.), в която се доказва убедително, че Симеоновият съвременник е използвал, но не дословно, „История на животните“ на Аристотел. В обсега на проучванията на Ю. Трифонов влиза и дейността на епископ Константин, като вниманието на автора е насочено към времето и мястото на Константиновата дейност (вж. Динеков 1963: 339).
Проучванията на Ю. Трифонов върху литературата от периода на Българското възраждане не са много и са свързани предимно с историческите му интереси. В студията „Кралевдолски Паисовци и вярването за техни роднински връзки с отца Паисия Хилендарски“ (1937 г.) той си поставя за цел да изясни въпроса за родното място на Паисий. Студията „Историческата страна на драмата „Иванко, убиецът на Асеня I“, от В. Друмев“ (1927 г.) проследява историята около написването на Друмевата пиеса (вж. Динеков 1963: 343). Изследователят посвещава самостоятелно изследване на своя учител от Петропавловската семинария – „В. Друмев – Климент Браницки и Търновски. Живот, дейност и характер“ (1926 г.), която има за цел представи редица факти от живота на В. Друмев. Трифонов е автори и на книгата „Иван Вазов. Живот, произведения и възгледи“ (1920 г.), която е първата по-цялостна биография на Иван Вазов, изпълнила полезна популяризаторска роля за времето си (вж. Динеков 1963: 344).
Акад. Ю. Трифонов има приноси и за развитието на българската фолклористика. Той е автор на изследванията „Български песни с исторически спомени от XVI в.“ (1923 г.) и „Бележки за развитието на песните за Новака у българите и сърбите“ (1923 г.), в които разглежда редица исторически песни и се опитва да проследи действителната им историческа основа (вж. Динеков 1963: 346).
В последните няколко десетилетия са проведени три конференции, посветени на Ю. Трифонов. Първата от тях е организирана от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ през 1989 г. като част от традиционните Паисиеви четения. Същата година е издаден и сборник с текстовете на представените доклади. През 1994 г. в Плевен е открит втори филологически форум, посветен на Ю. Трифонов: Научна сесия „Акад. Юрдан Трифонов (1864 – 1949). Отново в родния град на изтъкнатия филолог през 2015 г. се провежда научна сесия, свързана със сто и петдесетата годишнина от рождението му. Признанието към делото му подтиква Съюза на учените в България – клон Плевен и Община Плевен през 2009 г. да учредят награда за хуманитаристика „Акад. Ю. Трифонов“, която се връчва на известни български писатели, художници, историци, музейни работници, за да се подчертаят интересите на академик Трифонов към всички тези области на науката и изкуството.
БИБЛИОГРАФИЯ:
Аретов 2006: Аретов, Н. Защо Юрдан Трифонов днес? // Юрдан Трифонов. Избрани студии. Електронно издателство LiterNet, 25.05.2006. https://liternet.bg/publish17/iu_trifonov/izbrani/predgovor.htm.
Аретов 2015: Аретов, Н. Извън нормата: Още веднъж за делото на Юрдан Трифонов // Научна сесия 150 години от рождението на академик Юрдан Трифонов. Плевен, 2015.
Динеков 1963: Динеков, П. Литературно-историческите изследвания на Юрдан Трифонов. // Лит. въпроси. София, 1963, с. 330–347.
Джельова 1989: Джельова, А. Концепцията на Юрдан Трифонов за спрежението на глаголите в старобългарския език // Научни трудове на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски, 27, 1989, № 1, с. 11–21.
Куцаров 1993: Куцаров, И. Юрдан Трифонов (1864-1940) // Проблеми на българската морфология. Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив, 1993, с. 154–158.
Павлова 1989: Павлова, М. Бъдещите времена в проучванията на Юрдан Трифонов. // Научна сесия „125 години от рождението на Юрдан Трифонов“. Научни трудове на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски, 27, 1989, № 1, с. 45–53.
Пенев 1989: Кирило-Методиевият въпрос в проучванията на Юрдан Трифонов // Научни трудове на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски, 27, 1989, № 1, с. 57–63.
Петров 1989: Петров, К. Историческото наследство на Юрдан Трифонов. // Научна сесия „125 години от рождението на Юрдан Трифонов“. // Научни трудове на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски, 27, 1989, № 1, с. 57–63.
Попов 1960: Попов, К. Йордан Трифонов като езиковед: (По случай десет години от смъртта му). // Бълг. ез., Х, 1960, № 1, с. 74–82.
Трифонов 1896: [Рецензия]. // Училищен преглед, 2, 1896 305–320.
Трифонов 1905: Синтактични бележки за съединението на минало действително причастие с глагола съм в новобългарския език. // Периодично списание на Българското книжовно дружество, кн. 3–4, 1905, 155–192.
Чолаков 1939: Чолаков, Р. Юрдан Трифонов, неуморният изследвач. // Родина, 1939, № 1, с. 115–122.