Настоящата работа има за цел да проследи архитектониката на външната системност в терминологията на материалното наказателно право като основен отрасъл на наказателнопавните науки.
Понятието системност в езикознанието се ползва с изключителна широта на тълкуване. Проф. Тодор Бояджиев определя системата като единство от елементи, които се намират във взаимна връзка и имат обща функция[1]. Всяка система е йерархична – това е иманентна нейна характеристика, защото в противен случай тя няма да притежава характерната вътрешна функционална подреденост на отделните елементи. Системата предполага наличие на структура – неслучайно Борис Горнунг отбелязва, че всяка езикова система е структурна, тоест структурността е нейно свойство, което я разграничава от другите езикови системи[2].
Пренасяйки се на плоскостта на терминологията, системността придобива значително по-конкретни очертания. В своя фундаментален труд „Теория на терминологията“[3] Мария Попова разглежда подробно системността и вариантността в терминознанието. Тя отбелязва, че в изграждането на научната си концепция възприема установените дефиниции за субстрат и структура, като посочва, че съставните части на терминологичната система са термините като неин субстрат, а отношенията между тях представляват нейната структура. Изхождайки от разбирането, че лексиката на даден език, включително и цялата съвкупност от термини, представлява една система, Попова поделя системността на вътрешна и външна: вътрешната дефинира като съвкупността от термините, принадлежащи към ядрото на дадена предметна област, а външната – като връзки между термини, принадлежащи на две или повече предметни области.
Обект на разглеждане в случая ще бъде само външната системност.
Някои теоретични уточнения
Предстои да бъдат разгледани термини, употребявани в материалното наказателно право на Република Българи в контекста на концепцията за външната системност в терминологията. Необходимо е да се отбележи, че те са част от специализиран език, който формира облика на юридическия подстил[4]. Този език не е единен в своята цялост, защото в него се обособяват възгледи за термините на материалното наказателно право, които се формират едновременно от законодателя, от правната доктрина и от съдебната практика.
Тук намираме за уместно да се приведе едно вече прокарано в българското терминознание становище по въпроса, обосновано от Илияна Генев-Пухалева в статията ѝ „Дихотомия в езика на правото“[5]. Тя поделя езика на правото (като стъпва на концепциите на Врублевски и М. Желински) на правен и правистичен. В правния език включва езика на правните разпоредби и езика на правните норми, а в правистичния – езика на юридическата практика и езика на правната наука. Неслучайно за нуждите на друг свой труд Илияна Генев-Пухалева определя правния термин по следния начин: езикова единица, която е дефинирана в специализиран текст и е елемент на специализиран език[6].
Всички юридически термини на материалното наказателно право, които ще бъдат разгледани, ще отразяват едновременно дефинитивните достижения, фиксирани чрез правния и правистичния език, и ще бъдат тълкувани в контекста на външната системност в терминологията.
Факторите на външната системност и наказателноправните термини, които обуславят
За да анализираме външната системност, която съществува между термините на материалното наказателно право и други области, ще използваме разгледаните от Мария Попова фактори на външната системност в терминологията[7]. Според нея те са три: терминологизация, която е дефинирана като преосмисляне на общоупотребими думи (вкл. и съчетания от думи) за нуждите на научното знание; детерминологизация – преминаването от дадена научна или професионална област на термини в общоупотребимата лексика; ретерминологизация – пренасяне на термин или терминоелемент от една научна или професионална област в друга с пълно или частично преосмисляне на значението. Попова определя тези три фактора като начини за семантична деривация.
За да се класифицират като продукт на посочените три фактора, термините на материалното наказателното право ще бъдат анализирани не само от гледна точка на речниковите си дефиниции[8], но и на легалните дефиниции, както и на определенията, дадени от правната доктрина и от тълкувателната практика на върховните съдилища (Върховен касационен съд, Наказателна колегия, на РБ и Пленум на Върховния съд на НРБ).
Терминoлогизация
Терминологизацията е първият по степен на проявление фактор на външната системност в материалното наказателно право. В подкрепа на това твърдение е констатацията, че терминологичната лексика се изгражда предимно върху основата на общоупотребимата книжовна лексика и съгласно с нормите на книжовния език[9].
Наказателноправната уредба почива на корените на българското обичайно право. Димитър Токушев проследява историческите корени на наказателното право, което след 1878 г. се имплементира в няколко поколения законодателни актове[10]: Турският наказателен закон от 1858 г., реципиран от френското право, Наказателният закон от 1896 г., който заимства от два източника – от Унгарския наказателен закон и от Проекта за Руския наказателен закон[11]. Следват Наказателният закон от 1951 г., Наказателният кодекс от 1956 г. и действащият сега Наказателен кодекс от 1968 г.[12]
Всички тези закони, независимо че черпят разпоредбите си от законодателствата на други държави, си служат с множество общоупотребими лексикални единици. Общоупотребимите думи се използват с определена научна конотация и чрез терминологизация се преосмислят за целите на научното знание.
Примери за терминологизирани общоупотребими думи са много от термините, използвани в Общата част на действащия НК (1968): опит, приготовление, подбудител, извършител, помагач, наказание, порицание, умисъл и др. Тези термини се срещат и в предходните наказателни закони. Например терминът опит е претърпял изменение на формата си с оглед на естествените промени на езика: опитване (НЗ, 1896), а от НЗ (1951) вече се среща само като опит. Ако сравним легалните дефиниции, давани в различните източници на материалното наказателно право, ще установим, че терминологичното значение е еднакво: действието, съ което е наченато, но още недовършено изпълнението на намисленото престъпно деяние, съставлява опитване (чл. 48 НЗ, 1896); деянието, с което е започнато, но не е довършено изпълнението на едно умишлено престъпление, съставлява опит (чл. 16, ал. 1 НЗ, 1951 г.); опитът е започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление (чл. 18, ал. 1 НК, 1968). Петото значение в Речника на БАН на съществителното опит е действие, постъпка с цел да се осъществи, да се постигне нещо. Ако съпоставим трите легални дефиниции с речниковата, установяваме, че описаното в речника значение е основата, на която законодателят е стъпил, за да изкове наказателноправния термин опит. Той е продукт на терминологизация, защото осъществява външносистемни връзки между сферата на общоупотребимата лексика и сферата на наказателното право.
Сходен е случаят с термина наказание. Терминологичното значение отново възниква посредством терминилогизация на общоупотребима дума – в първото си речниково значение наказание е физическо или морално мъчение, тормоз, наложено на някого като ответна мярка за сторена вина, прегрешение или престъпление. За термина наказание обаче няма легална дефиниция – тя се извежда от доктрината. Иван Ненов го дефинира по следния начин: законоустановена мярка на държавна принуда, налагана от съда на физическо лице, извършило престъпление[13]. Видно е, че общоупотебимата дума наказание е терминологизирана за целите на материалното наказателно право и днес съществува като част от две системи – тази на общоупотребимата лексика и тази на наказателното право. Необходимо е да се отбележи с оглед системността, че терминът наказание е сред основополагащите термини на наказателноизпълнителното (пенетенциарното) право. На тази плоскост обаче не можем да направим извода, че е налице външна системност, защото пенетенциарното право е естствено продължение на материалното наказателно право и на наказателнопроцесуалното право. Между тях съществува единна терминология, делението е теоретично, няма обмен на термини между различни научни области. Допълнителен аргумент, подкрепящ това твърдение, е фактът, че трите отрасъла се относят до родовия обект право като видови спрямо него.
Следствие на терминологизацията като фактор на външната системност са и голяма част от термините, които назовават отделни престъпления по Особената част на НК (1868): измяна, предателство, убийство, злепоставяне, обида, клевета, отвличане, принуда, разврат, изнасилване, укривателство, кражба, измама, грабеж и др. Ако се проследят значенията на тези термини, се установява, че те произлизат от общоупотребимата лексика, после са терминологизирани за нуждите на наказателното право.
Убийство носи речниковото значение насилствено отнемане живота на човек; умъртвяване, погубване. Терминът убийство, възникнал вследствие на терминологизация на общоупотребимата дума убийство, има трайна и непроменена употреба във времето – за сравнение: който умишлено умъртви другиго, наказва се за убийство... (чл. 247, НЗ, 1896 г.) и който умишлено умъртви другиго, се наказва за убийство... (чл. 115, НК, 1968). Терминът до такава степен е попил значението на общоупотребимата дума, че законодателят е сметнал за излишно да дава легална дефиниция – както се вижда, тази тенденция се е съхранила трайно от XIX век до днес. Съдебната практика определя убийството като противоправно лишаване от живот другиго[14].
Интересни са термините укривателство и грабеж. Речникът дефинира укривателството като дейност на укривател. Укривателят е лице, което укрива някого или нещо. От общоупотребимата дума укривател се извличат двете основни разновидности на терминологичната употреба на укривателство – вещно укривателство (укриване на нещо) и лично укривателство (укриване на някого). Терминологизацията на укривател през укривателство като общоупотребима дума е довела до термините вещно укривателство и лично укривателство в съвременното наказателно право. Тъй като укривателство винаги се използва в словосъчетание, което само по себе си представлява термин на материалното наказателно право, стигаме до заключението, че укривателство е терминоелемент на термините вещно укривателство и лично укривателство. Този извод е верен, защото припокрива изцяло определението за терминоелемент, което дава Мария Попова: терминоелементите са значещи съставни части във формата на термина, когато е производна дума, сложна дума или словосъчетание[15].
Думата грабеж се открива в речника под значението отнемане на чужда собственост насила или със заплаха; обир, грабене. В НЗ (1896), НЗ (1951) и НК (1968) не съществува пряка дефиниция, но тя се извлича въз основа на предоставената от законодателя хипотеза (която е идентична за трите цитирани закона): Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго с намерение противозаконно да я присвои, като употреби за това сила или заплашване, се наказва за грабеж (чл. 198, ал. 1 НК, 1968). Хипотезата на нормата е подготвителна спрямо предоставената от Диана Янкова класификация на Батия[16], защото уточнява случаите, условията и обстоятелствата на приложение на правната норма. Чл. 198, ал. 2 и 3 НК (1968) съдържа още два, приравнени на грабеж, случая:
(3) Грабеж е и всяка кражба, при която завареният на мястото на престъплението употреби сила или заплашване, за да запази владението върху откраднатата вещ.
(4) Грабеж има и когато за отнемане на вещта лицето е било приведено в безсъзнание или поставено в беззащитно състояние.
За да обобщи трите хипотези, Върховният съд на НР България дава следната комплексна дефиниция за грабеж: грабеж е налице, когато деецът отнема една вещ от владението на другиго с намерение да я присвои, като употребява сила или заплашване, за да отнеме вещта, или за да запази владението върху вече открадната вещ, когато е заварен на мястото на престъплението[17]. От тази дефиниция могат да се направят няколко извода.
Първо, от съпоставката на дефиницията, дадена в Речника на БАН, и тази на Върховния съд се наблюдава сходство в значението между общоупотребимата дума грабеж и термина грабеж.
Второ, терминът грабеж е продукт на терминологизацията на общоупотребимата дума грабеж, защото тя се среща в редица контексти, предхождащи формирането на новобългарското наказателно право (доказателство за това е остарялата употреба със значение това, което е заграбено, обрано; плячка и приведеният в Речника на БАН пример от Добри Войников: Българите зачестили да нападат на византийските области и да ся връщат пълни с грабеж у дома си).
Трето, терминът грабеж има единно значение, което се състои от няколко възможни хипотези на реализация, фиксирани в закона – доказателство за това е единната дефиниция, която чрез правистичния език на върховните съдии обобщава вложеното в правния език на законодателя.
Четвърто, терминът грабеж и общоупотребимата дума грабеж са пример за външна системност между две области на знанието – материалното наказателно право и общоупотребимата лексика.
Приведените примери показват широката реализация на фактора терминологизация в полето на външната системност между областта на наказателното право и общоупотребимата лексика на българския език. Трябва да се отбележи обаче, че според Мария Попова тези думи от общоупотребимата лексика, които функционират в научния стил с напълно запазено значение, не се осъзнават като единици от друга система и не носят стилистична маркираност за членовете на служещия си с този специален подезик колектив[18].
Детерминологизация
Детерминологизацията е фактор на външната системност, който се характеризира с преминаването от дадена научна или професионална област на термини в общоупотребимата лексика[19]. Внимателното проучване на терминологията на материалното наказателно право показва, че по-голямата част от термините, принадлежащи към неговата система, са продукт на терминологизация. Много по-малко са термините, които се детерминологизират в общоупотребимата лексика. Въпреки това такива примери има. Такива термини са някои наказания, познати от общата част на наказателното право – конфискация, глоба; други термини, срещащи се в Общата и в Особената част на НК – присъда, затвор, документ; термини, които означават престъпления от Особената част на НК (1968) като диверсия, подкуп, безстопанственост и др. Нека разгледаме някои от тях.
Термините конфискация и глоба обозначават наказания, прилагани в българското наказателно право. Речниковите значения на конфискация са две: 1. принудително безвъзмездно изземване на собственост в полза на държавата по силата на закон или на съдебно решение; конфискуване и 2. изземване от продажба на печатно произведение или недоброкачествена стока по нареждане на властта. Легалната дефиниция на термина конфискация е дадена в чл. 44 НК (1968): Конфискацията е принудително и безвъзмездно отчуждаване в полза на държавата на принадлежащото на виновния имущество или на част от него, на определени имущества на виновния или на части от такива имущества. Легалната дефиниция показва ясната връзка между значенията на термина и на общоупотребимата дума. И в двете речникови значения става въпрос за действия, които се извършват с помощта на държавна принуда, а правото не е просто ред за принуда, а един легитимен принудителен ред[20]. Оттук може да се направи изводът, че двете значения на общоупотребимата дума конфискация са свързани с областта на правото, в частност на наказателното право, когато конфискацията се разглежда като вид наказание. Този извод подкрепя твърдението, че общоупотребимата дума конфискация е продукт на детерминологизация на термина конфискация.
Според Речника на БАН глоба е парична сума, която се заплаща като наказание при нарушаване на някакъв закон, правилник, разпоредба. Второто значение е на пакост, щета. За термина глоба няма легална дефиниция, затова, за да се установи точно юридическото му значение, ще прибегнем към правната доктрина, която дава следната дефиниция посредством правистичния език: създаване на задължение за осъдения да заплати в полза на държавата определена парична сума[21]. Общоупотребимата дума и терминът глоба имат общност в значението, следователно между тях има връзка от порядъка на външната системност. Възниква обаче следният въпрос: дали тази системност е възникнала вследствие на терминологизация, или на детерминологизация? Българският етимологичен речник[22] дава значение парично наказание, пакост, щета, като се посочва, че произходът е неясен. Ако разгледаме историческата употреба на термина глоба, ще установим, че той е трайна част от българското обичайно наказателно право. В подкрепа на този извод са съчиненията на Михаил Андреев и Фани Милкова, които в трудовете си цитират множество средновековни законодателни актове, които регистрират глобата като вид наказание: Закона за съдене на людете, Земеделския закон, Византийската еклога, Славянската еклога[23]. Тези исторически свидетелства навеждат на извода, че терминът глоба се корени дълбоко в юридическия език на българското право, а значенията пакост и щета се появяват вследствие на детерминологизация на термина глоба.
И ако терминът глоба се нуждае от допълнителен анализ, за да се открие обуславящият външната системност фактор, то при термините, обозначаващи престъпления по Особената част на НК (1968), детерминологизацията е сравнително по-лесно проследима. Например терминът безстопанственост е фиксиран с речниковото си значение като произлизащ от юридическата лексика: престъпление на длъжностно лице, което нарушава икономически или юридически законови изисквания, в резултат на което причинява значителни вреди, обикн. за да извлече изгода за себе си. В НК (1968) не се дава легална дефиниция, но от доктрината се знае, че безстопанствеността означава двете престъпления, разгледани съответно в чл. 219, ал. 1 и 2 НК (1968).
Терминът присъда се свързва предимно с наказателнопроцесуалното право, но има редица употреби в НК (1968) – общо 36. Юридическата принадлежност на термина присъда е заявена още в първото речниково значение: 1. решение на съд, което определя виновността или невинността на някого според закона и характера и размера на неговото наказание при разглеждане на наказателно дело, процес. Нито НК (1968), нито НПК съдържат легална дефиниция на термина присъда. В тълкувателната практика на върховните съдилища също не се открива ясна и еднозначна дефиниция. Маргарита Чинова и Георги Митов определят присъдата като единствения акт, с който подсъдимият може да бъде признат за виновен или невинен, и единственото юридическо основание за наложеното наказание[24]. Веднага се открива сходството между речниковото значение и определението на доктрината. Общоупотребимата дума присъда е продукт на детерминологизация – доказателство за това са другите две значения, които са се развили от юридическото първо значение: 2. оценка за постъпка, проява на някого, която води до мъмрене, наказание и 3. оценка, преценка, която е решаваща, определяща за някого или нещо.
Сия Колковска изтъква, че най-често детерминологизирани номинации се използват за обогатяване на изразните средства на медийния език, а също и в политическия дискурс[25]. За да проверим честотата на употреба в медийния език на разгледаните детерминологизирани единици, ще приведем резултати от проверка в Българския национален корпус[26], която разкрива контекстуалната употреба на разгледаните термини по зададен стил “MassMedia”. При търсенето се появяват следните резултати:
| ТЕРМИН | БРОЙ УПОТРЕБИ |
|---|---|
| конфискация | 44 |
| глоба | 179 |
| безстопанственост | 31 |
| присъда | 291 |
Разгледаните термини отдавна се неизменна част от медийния език, както и от изказванията на политици. Възниква обаче един въпрос – доколко техните употреби са коректни?
Ретерминологизация
Ретерминологизацията представлява пренасяне на термин или терминоелемент от една научна или професионална област в друга научна или професионална област с пълно или чатично преосмисляне на значението[27]. Лилия Манолова определя ретерминологизацията като терминологизация на термини и отбелязва, че чрез нея се образуват термини в една, две и повече терминологични системи[28].
В наказателноправната терминология ретерминологизацията поражда външносистемни отношения с различни научни области: медицина, психиатрия, геометрия, граматика, философия и др. В изложението по-долу ще бъде анализиран термини, които изграждат външносистемни отношения посредством фактора ретерминологизация между материалното наказателно право и посочените научни области.
Наказателно право и медицина
Пример, онагледяващ отношения, основаващи се на външна системност вследствие на ретерминологизация между наказателното право и медицината, е терминът рецидив. Това твърдение лесно може да се обоснове чрез проследяването на речниковите дефиниции: 1. Юрид. Повторно извършване на престъпление от лице, осъдено с влязла в законна сила присъда за друго такова или подобно престъпление и 2. Мед. Повторно заболяване, появяване на болест след период на временно намаляване или изчезване на симптомите ѝ , на видимо оздравяване. Налице е частично преосмисляне на термина рецидив – и в двата случая той означава повторност, но в наказателното право се отнася до повторност на престъпление, а в медицината – до повторност на заболяване. Терминът, освен случай на ретерминологизация, е и пример за детерминологизация, защото е преминал и в общоупотребимата лексика под трето, отделно речниково значение: 3. Прен. Книж. Повторение, повторна поява на някакво отрицателно явление.
Наказателно право и психиатрия
Ретерминологизацията е източник на външна системност за термините вменяемост и невменяемост, които се използват и в наказателното право, и в психиатрията с частично преосмисляне на значението. Легална дефиниция за невменяемост се съдържа в разпоредбата на чл. 33, ал. 1 НК (1968): не е наказателноотговорно лицето, което действува в състояние на невменяемост – когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си. По аргумент на противното вменяемостта е налице, когато деецът притежава способността както да разбира свойството и значението на постъпките си, така и да ги ръководи[29]. Термините вменяемост и невменяемост се възприемат по същия начин и в психиатрията – доказателство за това е, че в източниците на научно знание по психиатрия се цитира НК (1968)[30]. Разликата в значението между двата термина се корени в критериите, по които се съди за невменяемостта (респ. за вменяемостта). Психиатричният критерий предполага умствено недоразвитие, продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието. Юридическият критерий проследява интелектуалния, мисловния и волевия разграничител на лицето[31]. Макар и с еднакви работни дефиниции, термините вменяемост и невменяемост са примери за ретерминологизация, защото смисловата натовареност в двете научни области е различна.
Наказателно право, геометрия и граматика
Интересен пример за терминологичен обмен между наказателното право, геометрията и граматиката е терминът лице. В геометрията се дефинира като размер на част от равнина, ограничена от затворена крива линия или от свързани помежду си прави; повърхнина. В граматиката представлява граматична категория на глагола, която означава дали субект на действието е говорещият, този, на когото се говори, или този, за когото се говори, изразена чрез глаголното окончание или лексикално — чрез личните местоимения. В областта на правото речникът привежда пример със словосъчетанието вещо лице, което е човек със специални познания в някоя област, поканен от съда да даде професионално мнение по известен спорен въпрос. Тъй като вещото лице е участник в наказателния процес и неговото правно положение е обект на разглеждане от наказателнопроцесуалното право, а нашето изследване се съсредоточава над терминологията на материалното наказателно право, ще дадем друг пример – наказателноотговорно лице. Легална дефиниция се съдържа в разпоредбата на чл. 31, ал. 1 НК (1968): Наказателноотговорно е пълнолетното лице – навършило 18-годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление. Тук, както и при термина вещо лице, лице се явява терминоелемент, който е съставна част съответно на термините вещо лице и наказателноотговорно лице. И в трите науки – наказателно право, геометрия и граматика – терминът (съответно терминоелементът) лице осъществява отношения на външна системност въз основа на фактора ретерминологизация. Проявлението на външната системност при термина лице се наблюдава и на основание на терминологизация в обратен порядък – от общоупотребимата дума лице чрез методите за семантична деривация са се образували значенията на термина лице в трите посочени научни области.
Наказателно право и философия
Връзката между правото и философията още от древността е широко известна. Пример за частична ретерминологизация е терминът свобода. Според речника във философията свобода е възможност на човека, на индивида, да проявява своята собствена воля. В конституционното право този термин е употребен почти в същото значение. В наказателното право обаче свобода не е самостоятелен термин, а терминоелемент в състава на термина лишаване от свобода, който обозначава едно от наказанията, предвидени в НК (1968). Това словосъчетание не обозначава някаква философска или абстрактна категория, а тривиално действие, което се възприема в буквалния смисъл. Това дава основание да твърдим, че терминът свобода, превърнат в терминоелемент и буквализиран, осъществява външносистемни отношения чрез проявление на фактора ретерминологизация.
Съществуват още многобройни външносистемни връзки между наказателното право и други научни области. Редица са термините, които се използват в историята и в политическите науки, много са термините, които се употребяват в хуманитарните науки въобще. Всички те обаче не могат да бъдат определени като продукт на ретерминологизация, ако не е налице напълно или частично изменение в значението им. Изказваме това становище, изхождайки от теоретичните постановки, зададени от Мария Попова, която, от своя страна, аргументира тази позиция чрез позоваване на предходни научни трудове[32].
Заключение
Терминологизацията, детерминологизацията и ретерминологизацията като фактори на външната системност обуславят активното взаимодействие на терминологичния апарат на материалното наказателно право с общоупотребимата лексика и с други научни области. Тези процеси са динамични, те са продукт на естествения развой на езика, от една страна, и на непрекъснатия обмен на знание в живота и в науката. Взаимодействието е необратимо – различните научни общности ще имат нужда от все по-активен обмен на информация. Това от своя страна налага създаването на нови термини, преосмислянето на други, а понякога и превръщането на термини в общоупотребими думи.