Езикът не може да разгърне феноменалността си в линеарност. Ако се приеме, че речнико-граматическата линеарност са двете оси на координатната система на езиковата функционалност, третата ос обаче на езика като феномен на цивилизованост е човекът – homo sapiens, и съзнанието като механизъм на и за познание. Човешкото съзнание като езикова матрица е третата ос в координатната система на езика и каквото и да е разполагане само в другите две оси – речник и граматика, е с риск от определена относителност. Тази относителност твърде често и лесно граничи даже с недостоверност. При такова положение остава недоизяснен феноменалният характер на езика и неговата каноничност се пренася неоправдано и неправомерно в граматичната му характеристика. Оставането в линеарността на форма и функция без преминаване през съзнаването като осмисляне придава на нормата на езика стигматичност и я оттласква от съзнанието ни. Дистанцията език – съзнание като непълна или неточна методология и осакатена само до две от естествено трите оси координатна система препятства, разбира се, изграждането на стабилно и функционално езиково съзнание. Неговата социална проекция е културата ни за езика (езикова култура).
Тезата ни е обоснована и в никакъв случай не може да се атакува като самоцелна или невярна. В работата ни определено се търсят основания в Едно от основанията ни е например неточното определяне ведно на слято, полуслято и разделно писане на думи.
Въпросът не е единствено и само до механиката на нормата на писане, въпреки че Речникът е създаден на основата на „съвременен подход към представянето на правилата, регламентиращи писмената практика ...“ (Официален ... 2012: 7). Неведнъж обаче се спори за правописа на дума или словосъчетание – слято или разделно, слято или полуслято. Спорът се предопределя донякъде и от вариативността в Речника в някои случаи – от еволюция до революция и понякога през услужливото колебание на дублетността. Дублетността не е езикова „безхарактерност“. Този процес на непостоянство на писане издава по-скоро предупреждението на феноменалната природа на езика за недостатъчното разбиране или за неустановеното разбиране. От друга страна, явно отсъствието на когнитивния подход в мотивацията на правописа влияе върху нестабилната нормативна практика в тези случаи, първо, и изисква да се ползва като безспорна съставяща „съвременния подход“, посочен по-горе като част от анотацията на „Официален речник ...“, второ. Причините за този проблем са различни, но винаги се съдържат в разминаването между природата на думата или словосъчетанието и метода на анализа. С други думи, пренебрегването на диалектиката, проекциите на която в езика като речник и граматика са срещата на диахронията и синхронията в точката на акумулиран синкретизъм и в двата вектора на екстраполацията като процес, е проблем. Така нормата се превръща в стигма за езиковото съзнание. Това е една от причините да отстъпваме от цивилизационния си код в безсилието си пред феноменалността на езика.
Първо. В някои от случаите това не са думи, а са словосъчетания. Важно е да се отчита особеният статут на съставната дума и нейната съвместимост със словосъчетанието като синтактична единица. Съставната дума е, така да се каже, синтактична дума в някаква степен. Все едно, и в двата случая проблемите се разполагат в синтаксиса, а не в лексиката и лексикологията съответно. Това веднага разделя изследователското поле и разполага случаите на правопис като два отделни предмета на анализ. Словосъчетанията не са единици на речника (лексиката). С други думи, дума и словосъчетание са единици, категории от различен парадигматичен ред, от различни равнища на езиковата система и структура. Съвместяването им в каквато и да е единност е еклектика и причина за недостоверност на анализ, на метод на изследване, на изводи.
Второ. Лингвистичните пособия по езикова култура стигат и до класификация по морфологична принадлежност, и до синтактична функционалност на думите и на словосъчетанията. Както морфологичната класификация, така и синтактичната функционалност се привеждат като обяснения избирателно, а не последователно. Подходът и подборът не се основават на принцип, защото не се прилага методология за целта. Свободното прибягване до формални критерии (морфологична класификация) и до функционални позиции (синтактична категориалност) разполага предлаганото обяснение в схоластиката. Това е лингвистична догма. Езикът обаче не се поддава на догмата заради феноменалната си природа. Всички опити да се скрие изследователската схоластика в лингвистичната догма, рушат езиковото ни съзнание и правописната ни култура в случая със слятото, полуслятото и разделното писане. В тази троична вариативност има по малко от лексика, морфология и синтаксис. Точката на пресичане на диахронията и синхронията е словообразуването като своеобразна аналитико-синтетична диалектика, мимолетен синкретизъм в езиковия развой, най-общо казано.
Трето. Категоричното езиково съзнание и високата култура за езика изискват ясното разделение между словообразуване и синтаксис. Словообразуването е лексикален процес. Разбира се, че в него може да се съдържат и морфологични и синтактични механизми, но те са именно методологична компонента, а не равноредови величини от един парадигматичен или синтагматичен ред. В последното, трето основание е скрито обяснението за парадоксите на слятото, полуслятото и разделното писане и за своеобразното неизменно отклонение от нормата, т.е. грешката.
Разделението между словообразуване и синтаксис и съответно обяснението на принципа за слято, полуслято или разделно писане на думи и словосъчетания може да се постигне като изследователска позиция само когато се държи сметка и за третата ос в координатната система на езика – човешкото съзнание. Всичко това се постига с прилагането на когнитивния подход. Синтактичният правописен принцип категорично въвежда в оборот когнитивния подход, тъй като основната синтактична единица, както и нейните съставящи (синтактична дума и словосъчетание например) са вариативни за носителя на език във връзка с неговата комуникативна потребност като модус. Само това дори е крайно достатъчно основание, за да се изведат от лексиката сложните думи, чийто правопис е синтактично обоснован. Лексикализацията на тези синтактични единици е силно относителна. Т.е. те са синтактични продукти и е продължителен и нестабилен заедно с това процесът на придобиване на речников статут.
Първият маркер, че продължителността е приключила и е налице стабилизация до лексикализация, е морфологично обоснованият правопис. Това са онези сложни думи, при които строежът се постига със свързваща гласна, с отделянето на други морфеми, с които се постига тяхната морфологична структура. Вторият маркер се отнася до граматикализацията. При тези думи граматикализацията е единна, категорично хомогенна и се проявява толкова силно, че езиковото съзнание не се ангажира някак двойствено, да кажем. Граматическите значения на тези сложни думи са единно постигнати и се изразяват в категорични граматични категории без каквато и да е размитост или двойственост. Третият маркер е неоспоримата лексикализация като речников канон, така да се каже. Тези думи имат установен във и за езиковото ни съзнание денотат и десигнат и затова правописът им е нормативно стабилен. Може да се каже и по друг начин. При тези сложни думи е завършена синтактичната компресия като процес на технология в мисленето ни, овладяна от езиковото ни съзнание и установила се в него като рефлективен механизъм. Позицията им в Речника е нормативно канонична. Техният правопис не затруднява и езиковото съзнание ги обслужва методично вярно. Културата ни ги притежава съгласно нормата на езика. Ние владеем тези езикови единици като част от нашето знание за езика в речниковия му състав със съответната граматикализация. Когнитивният анализ на правописа им проявява технологията на работа на езиковото ни съзнание и принципа на изграждането му като част от културата, характеристика на homo sapiens-а.
Морфологичният принцип на правопис на сложните думи е, разбира се, синхронна характеристика. За целите на когнитивния анализ и заедно с това и в съответствие с неговите принципи е важно да се обърне внимание и на диахронията естествено като изпълнена диалектика. Честотата на синтактична функционалност в комуникацията като сечение на модус и рефлексия ведно е тривиализирала словосъчетанието за нуждите на когнитивната перспектива до степен, при която езиковото съзнание се автоматизира и разполага конструкцията като единица значение в лексикона, в равнището на лексиката. Естествено при тази своеобразна компресия вследствие на аксиоматичната комбинативност от две думи едната е основна и доминира в граматикализацията на формата. Синтактичната честотност на рефлексията се превръща в обогатен речник, в езиково съзнание с още една единица за оборот по-нататък в процеса на когнитивната креативност. Този когнитивен анализ всъщност показва диалектиката на езиковата функционалност въобще през извадката на микрокомуникативен сегмент в триизмерен срез като спирала на мисленето и съзнанието в homo sapiens-а. Постигнатото и освен това утвърдено познание на практика напуска равнището на креативния синтаксис и се установява в архива на лексикона, речниковия запас, където се изграждат ресурсите на нашето съзнание за езика. С тях креативната когнитивна потенция ще формира модус и ще тренира рефлексията до акумулиране на нови езикови ресурси и обогатено езиково съзнание с култура с всички вектори на функционалност.
Доказателство на нашата теза за когнитивната природа на правописа на сложните думи и на словосъчетанията в езика ни – слято, полуслято и разделно, и за непреодолимата диалектика като сечение на диахрония и синхрония е дублетността в някои от случаите. Дублетността е изявата на мига, в който диахронията не е преминала в синхрония, а синхронията не е с толкова честотност, че да се архивира като част от лексикона на обогатеното с ново познание в езикова единица съзнание. Дублетността е най-силното и ярко изразяване на мембраната на нашата рефлексия като динамична потенция на съзнанието и във връзка с паметта като негова статична характеристика. Дублетността валидира безспорната приложимост и актуалност на когнитивния подход, защото изразява верифициращата роля на носителя на езика, на човека в постигането на честотност на синтактичния конструкт в неговия микровариант. Синтактичната дума и словосъчетанието като микросинтаксис не са усвоили единица реалност, за да се постигне значение на езиковата форма, което съзнанието да канонизира като речникова единица, речников запас на съзнанието в унифициран вид – единство на форма и значение. Така следва да се разбира и условността на употребата за диференциация синтактична дума. Канонът в езика е думата като лексикална единица. Синтактична дума не е нито оксиморон, нито терминологична еклектика, нито даже категориална волност. Синтактична дума е пресечната точка на координатната система на езика за отделна негова единица. Така стои и въпросът по отношение на словосъчетанието като микросинтактична единица. Пресечната точка на словосъчетанието в координатната система на езика може да го преведе в лексикона на съзнанието и да го „канонизира“ като комплекс за речникова употреба. В определени случаи, разбира се. Това са случаите на слято и полуслято писане. Затова е тази троична вариативност на писане на сложните думи и словосъчетанията – слято, полуслято и разделно. При разделното писане синтаксисът доминира и не е налице онази граматикализация на словосъчетанието, която да представи доминирането на семантиката и съответно лексикализацията. Кохезията в граматиката (морфология – синтаксис) и преходът синтаксис – лексика са в основата на дублетността като процес. Нека да посочим, че и част от дублетността има диахрония, а друга част пък е вече синхрония. Наред с това трябва да се приеме, че уж безспорен правопис и вече премината, преодоляна дублетност или пък отхвърляна дори не издържа докрай в синтактичните вариации. Т. е. тези процеси наистина са когнитивен продукт на нашето езиково съзнание и израз на неговата естествена акумулация на култура, за която ние не можем да влияем механично. Нашето право е да спазваме нормата, но след като тя е постигната естествено като технология на езиковото съзнание, което не може да се насилва или пък пренебрегва за нуждите или с налагането на едностранни някак методи на изследване. Диалектиката на езика във всяка една от неговите форми (единици, равнища) не може да се подчини на изследователски вкус.
Случаите на вариативност на слято и разделно писане и на полуслято и разделно писане или пък на слято и полуслято писане доказват силата на езика и правото на езиковото съзнание да реши коя е пресечната точка на трите вектора на координатната система на употребата. Нормата е продукт на натрупана честота и на обогатено като култура езиково съзнание. Тя не е схизма. Нормата не може да пренебрегва диалектиката. Това обяснява вариативността на правописни принципи. Синтактичният принцип на писане е изцяло територия на потребителя в действие, така да се каже. Невъзможно и нелогично е речникът да подчини синтаксиса, където властва когнитивната креативност и потенция за комуникативна перспектива. Синтактичната норма е друга по природата си и лексикалната нормативност не може да я преодолее или измести.
Затова речникът не може да съдържа като единица словосъчетанието. Това е парадокс, за който нито една футурология не може да даде перспектива. Спорът `дума` или `словосъчетание`, защото слято или разделно писане като нормативна дилема е аналог на този спор, не може да се канонизира от, за и в Речника ... Т.е. Речникът ... не е верификаторът. Това означава изключително право на субекта на езика в случая на употребата да избере един от двата варианта съобразно своята когнитивна креативност, съобразно модуса си да разполага думите и да ползва взаимоотношението им като значение за целите на своята познавателна или просто комуникативна потребност. Неслучайно обосновката за слято или разделно писане се изразява в синтактичния тест, да го наречем, за възможност за употреба в самостойна, синтактична позиция, функция – категорична като постпозиция по отношение на квалифицираната (пояснявана) дума.
Според нас такава вариативност на правописа не може да се препокрива с норма. Що се отнася до различната анотация за правописа в тези случаи, то тя също е някак си неубедителна и незавършена. Не е обозначен критерият за границата между сложно прилагателно име с такива съставящи и оставането на тези съставящи в дистанция, която се потвърждава от препозиционирането им. Само че нито дистанцията между две думи като изписване, нито препозиционирането им една спрямо друга могат да бъдат основание за отсъствие на смислово единство. Още повече това не е вярно в случая с допълненото с град тяхно постпозициониране. Семантичният контакт между съставящите се налага обективно и не може да бъде преодолян от рецепцията, още по-малко да е недостъпен за нея. Верифицирането на различен правопис при такива случаи е по-близо до стигмата, но не може да е норма. Ревизията на правописа е езикова коректност. Нормата не се изразява във вариативност и каквато и да е противоречивост. Противоречивостта е отстъп, а вариативността се разполага при дублетността.
На второ място, съдържателните аргументи се разполагат в свободното и непоследователно ползване на категориите смислово единство, съчетание от категории, класове думи, словосъчетание, сложна дума, съставна дума. Това от една страна. От друга страна, озадачава употребата „не представляват смислово единство“ в обяснение на разделно писане на две думи като контрапункт на слятото писане. Как съчетание от две думи не прави смислово единство и доказателството за това е размяната на позициите – препозиция и постпозиция?
Всичко това изисква да се каже, че преди всичко е рефлексията и рецепцията на езиковото съзнание. Защото наричаното като смислово единство естествено семантично взаимодействие между елементите в едно съчетание от думи се разполага в изречението. За нуждите на когнитивната потребност и комуникацията като естествена функция на езика всеки семантичен контакт е сегмент от смисъла като комуникативен аналог на изречението. Неговите съставящи са словосъчетанието, синтагмата. Разположени като позиции в изречението, думите, разбира се, присъстват с категориалните си характеристики по класове, каквито са и например наречието и причастието, в това число и сегашното деятелно. Това е така именно защото се реализират взаимоотношения помежду им по двойки и кумулативно – по повече думи, множества. Тези взаимоотношения са граматически осигурени семантични контакти. Т.е. ангажиментът с морфологичната характеристика на думите – например наречие и сегашно деятелно причастие, и със синтактичната им функционалност и верификация (позиция/постпозиция) във всички случаи извежда предмета на правописа, така да се каже (сложната дума – при слято писане, и словосъчетанието – при разделно писане) от лексикологията и го поставя еднозначно и изцяло в граматиката (морфология и синтаксис). Този факт не е маловажен. Обръщаме внимание, че не е случайно присъствието на синтаксиса като правописен принцип, редом с морфологичния, фонетичния и традиционния. Не е случайно обаче и това, че основен правописен принцип в съвременния български език е морфологичният.
Синтактичният принцип на писане извежда като водеща синтактичната функционалност. Доминирането на синтактичната функция спрямо лексикалната семантика си има своята вариативност. Силната доминация привнася още семи в значението на лексемата. При този процес може да се стигне до нова лексема. Синтактичният принцип обосновава разделното писане като правопис при словосъчетания, за които семантичният контакт е толкова силен и честотен, че се съизмерва с отделените и разделени семантики на елементите им и им съперничи в когнитивната ни култура на носители на езика. Това е естествено от гледна точка на природата и развоя на езика въобще и е един от начините за образуване на нови думи. Такъв процес обаче е продължителен и има своите етапи, отвъд които настъпва и необратимостта. За това например едно от свидетелствата е и дублетността като явление.
Предвид на вариантите на слято и разделно писане и на колебанията между тях за правописа в определени случаи трябва да се подчертае още веднъж, че по принцип слятото писане валидира лексемната единица със съответния морфологичен строеж. Затова морфологичният правописен принцип е основен, а пък фонетичният и традиционният обясняват уговорените изключения в правописа на българския език като наследство от минали етапи в правописа и принципите му. Свидетелството е „Официален правописен речник на българския език“.
Всичко това не просто е основание, но изисква да се държи сметка за общото и различното по отношение на лексикология, морфология и синтаксис, когато обясняваме правописа на една дума. Комплексната характеристика винаги определя правилното писане и е философията и същността на нормата като езикова характеристика.
Лексикализацията е друго равнище в езика с други характерни процеси и принципи. Дифузията в граматиката не може да се ползва с екстраполация за дифузия граматика – речник в случаите на синтактичния правописен принцип. Ние смятаме, че дифузията граматика – речник, или така наричаната лексикализация не е лесна, обозрима и субективно и обективно бързо подвластна процесуалност в езиковата диалектика.
Критерият за слято или разделно писане се съдържа в разликата между синтактичен начин за образуване на нови думи и синтактичен принцип за писане на думите. В първия случай това е словообразувателен начин, а във втория – правописен принцип. Първото е словообразуване, а второто е правопис. Както словообразуването, така и правописът са езикови феномени. Проблемът обаче се изразява в неправомерното ползване на екстраполацията като метод заради синтаксиса като диференциално равнище. Не е оправдано да не държим сметка, че `синтактичен` е квалификация, но не се поддава на субстантивация и сам по себе си не изчерпва същината на процеса или процедурата, която диференцира. `Синтактичен` не може не само да се субстантивира, но и да се терминологизира, още по-малко да се синонимизира или пък омонимизира. `Синтактичен` е само компонент – квалификант, дистантно, а не контактно нееднородно определение от съставни лингвистични (граматичен и лексикален) термини. `Синтактичен` е всъщност видовото диференциране на родовите терминологизации `словообразувателен` и `правописен` в словосъчетанието с основен компонент `начин/принцип` като синтактичен анализ на терминообразуването тук. Родовите съставящи препращат към процеса или процедурата като езиков феномен – словообразуване и правопис. Важното е да се подчертае разликата в същността на езиковите феномени, които като процес и процедура също така са различни все пак. Словообразуването е технологията на обогатяване на лексиката. Всяка лексема има своя правопис. Възможен е и обратното. Лексикализацията да предопредели правописа в случаите на синкретизиране на синтаксиса до превръщането на словосъчетанието в лексема при сдоминиращия семантичен контакт. В такъв случай лексикализацията като завършен процес удостоверява синтактичния словообразувателен начин – (например компресията или комбинирана с морфологичен начин на словообразуване).
Синтактичният правописен принцип оправдава и обяснява разделното писане на думите и особено на съставните думи, които носят по особен начин лексикализацията си. Съставните думи всъщност проявяват една смесица между синтаксис и номинация или номинация на словосъчетанието.
Неизследван докрай, до представяне на същността е проблемът за границата между синтактичния словообразувателен начин и синтактичния правописен принцип. Това не е маловажен въпрос, защото и двете процедури се засичат по някакъв начин в полето на лексиката. Оттук се проявява големият въпрос за взаимоотношенията между граматикализация и лексикализация и обратно и въобще за философията на езика като феномен, който именно затова съвместява равнищата и процесите в тях. Това обяснява необходимостта и доминирането на интердисциплинарността, от една страна, и перспективата пред и за когнитивистиката във филологията специално. Граматикализацията и лексикализацията са обективно протичащи процеси предвид на феноменалността на езика и едно от доказателствата за това е и словообразуването, и правописът. Точно каква граматикализация е протекла, може да се предполага, т.е. граматикализацията варира. Вариативността обаче означава различен синтаксис и съответно различен контекст. С други думи, когнитивната компетентност предопределя както граматикализацията, така и лексикализацията вследствие на автоматизирания синтаксис и неговата честотност като брой комуникативни потребители. Затова декларативно и аксиоматично определяне на правописа на сложни думи и на словосъчетания не може да издържи тежестта на нормата
Честотата на употреба и множеството рефлексии и рецепции моделират нова позиция в езиковото съзнание. Така наречената верификация от езиковото съзнание естествено обогатява речника. Всъщност това е една част от процесуалността на създаване на нови думи, от обогатяването на езика. Естествената лаборатория на езиковото съзнание е когнитивната креативност на човека. Обратният процес е диалектически релевантен в случая.
БИБЛИОГРАФИЯ
Официален ... 2012: Официален правописен речник на българския език. БАН. Институт за български език „Проф. Любомир Андрейчин“. Просвета. С. 2012.