Разговорната реч е непринудено явление на неофициално и ежедневно вербално общуване. Много дълбока и недотам проучена сфера предвид многообразието на използваните лексикални единици, диалектни форми, граматични и синтактични отклонения. Тя, за разлика от писмената реч, е недоосмислена и затова е любопитно да се проследи как се оформя спонтанния изказ, предмет на предстоящата работата. Това е една безкрайна тема, защото ресурсите, на които се базират изследванията, също са неизчерпателни. За да се прецезират резултатите от натрупаните наблюдения и своевременно те да бъдат описани, фокусът ще е върху позицията на допълнението. Макар второстепенна част за изречението, след сказуемото в разговорната реч то е с най-широка употреба, дори сравнение с тази на подлога, който често се изпуска в речевата комуникация по най-различни причини, обект на друга тема, която няма да е център на това изследване. Целта е да се проследят различните начини, чрез които допълнението се ситуира в разговорния изказ, посредством примери от лични наблюдения като участник/свидетел в/на речеви актове и такива позиции, които са изведени от електронна среда, в частност форуми и блогове. Изведените анализи и коментари се позовавават на посочените в края на разработката източници.
За да се стигне до същинската част на проблема, няма как да не се отбележат особеностите на българския словоред, въз основа на който ще се съпоставят конкретните примери от разговорната реч. За тази цел ще бъде представено синтезирано определение за допълнението, неговите видове, както и ще се разгледа феномена на неговото „удвояване“ в синтактичните конструкции. Като за финал на встъпителните думи се извежда мотивацията за прецезирането на наблюденията върху позицията на допълнението не общо за българския език, а конкретно за разговорната реч. Както беше вече споменато, речевото общуване е непланиран акт и е особено интересно как носителите на езика построяват своя изказ, без да се уповават на правилата, зададени в граматиките. С това не се омаловажава работата на изследователите, а се поставя акцент върху общочовешко явление, за което не трябва степен на образованост, а единствено усет към езика.
За разлика например от английския, в който има стриктни правила за построяването на словореда – subject+verb+object, в българския книжовен език установеният ред на думите не е толкова категорично засвидетелстван. И все пак словоредът отразява логическия процес на мисленето и има донякъде общи условия – основно значение имат онези части на изречението, които означават предмети и действия и имат свое ударение. Тези части сами или със своите пояснения образуват основната верига на словореда. Допълнението, от своя страна, е второстепенна за изречението, част от глаголната фраза – име или именна група, която пояснява пряко или непряко сказуемото. Спрямо традиционната граматика поради стиловата и граматическа си връзка със сказуемото, допълнението стои близо до него, най-често след. В разговорния език по-честият случай е то да е преди сказуемото. Това е така, защото, както вече разбрахме, речевият акт е непринуден процес, затова и „законите“ за позициите на частите в изречението биват нарушавани. Така нареченото темо-ремно разположение, което е типично за „обективния словоред“ (ГСБКЕ. Т. 3, Синтаксис, част 2 1998: 48–50), който е описан горе, е преобърнат и на първа позиция е изведена новата информация. Като заключение може да се изведе, че в разговорния стил на общуване словоредът се използва като едно от средствата за подчертаване на информация, върху която говорещия иска да наблегне.
Обърнатият словоред не е черта, която е присъща само на разговорната реч – Иван изпи сутрешното си кафе. и Сутрешното си кафе изпи Иван. Двете изречения са правилно построени спрямо книжовната норма. За да не бъдем многословни и да се уточни какво се има предвид, нека обърнем внимание на следния пример – Читалището зная прави подобни проекти. В такава конструкция при писмено изразяване без преминателни знаци може да изникнат различни тълкувания – Зная читалището, (което) прави подобни проекти. В този случай „читалището“ е във функцията на пряко допълнение, но Зная, (че) читалището прави подобни проекти. думата е в служба на подлог. В подобен случай се подкрепя твърдението, че при речев акт „читалището“ е допълнение, като се основава на вече споменатата теза, че новата информация е изведена в първа позиция, за да се акцентира върху нея. С този пример се засвидетелства тезата, че основната цел на предстоящата работа не е да се проследят всички възможности за позиция на допълнението, а онези конструкции, които в разговорната реч са често срещани, а в теорията на граматиката звучат неясно или се считат за грешки.
В уводната част е споменато, че ще се разгледа удвояването на допълнението. Това е книжовен процес, характерен и за други балкански езици. Среща се както при прякото, така и непрякото допълнение. Има случаи, в които без удвояване ще се изгуби логическата връзка на изречението или ще се получи двусмислие – На кого му пука?/ Животните ги уважават повече от хората. В разговорната реч удвояването не е необходимо, а дори в повечето случаи е умишлено явление с цел да се наблегне на съответна информация – Него го изпратихме току-що. В този ред на мисли ще се предоставят подобни примери с конкретни анализи и хипотези относно позицията на допълнението.
В разговорната реч по цел изреченията са от всякакво естество. Много често липсват различни части от него или се дублират някой от тях. Наситено е с употреба на местоименни клитики. Зависещи от целта на разговорната реч, изреченията могат да са и дълги и кратки, но много често фрагментарни, накъсани, когато са иззети от своя контекст, трудно могат да се разберат.
Като една максима може да се изведе твърдението, че в разговорната практика значимият елемент от гледна точка на комуникацията се ситуира на преден план. Ето и един конкретен пример от електронен блог – Иначе килограми свалям 1–2 не повече предимно на новолуние. Първо внимание ще се обърне на проблем, който е извън тази тема, но е често срещан не само в разговорния език, но и в книжовната норма – многозначността. Нека разгледаме синтактичната функция на „иначе“. Както знаем от морфологична гледна точка то може да бъде както наречие, така и съюз. В много случаи без допълнителен контекст и употребата на препинателни знаци, каквато често липсва при писмени неофициални разговорни изказвания, е трудно да се разбере. Мисля, че в този случай е привидно ясно – наречие, което би означавало любимото на всички ни клише от разговорния стил на общуване „по принцип“. Сказуемото е „свалям“, липсва подлог, но изречението е определено-лично. В него има насищане на обстоятелствени пояснения, отново типична черта на разговорната реч – „иначе“ за начин, „не повече“ за количество. Обособената част „предимно на новолуние“ също е във функцията на обстоятелствено пояснение, но за време. И стигаме до „килограми“ – темата на изречението, ключовата дума, прякото допълнение, което е изведено пред сказуемото, за да се подчертае смисловата му натовареност. Подобен е случаят в едно друго изказване от същата статия – За себе си съм преценила, че най-добре ми понася като съм 24 часа само на вода (около 4–5 литра) – от началото до края на фазата. „Себе си“ е възвратно лично местоимение, дателна пълна форма, функциониращо като непряко допълнение, поставено на предна позиция, отново с цел да се акцентира върху смисъла, който се носи от него. За разлика от горния пример се вижда, че както прякото, така и непрякото допълнение, независимо от това каква част на речта са, могат да взимат позиция пред сказуемото, за да се обърне внимание на „комуникационно значимото“ в речевото общуване.
По същата причина често в разговорната реч намира израз конструкция от типа подлог-допълнение-сказуемо. Отново има за цел да се акцентира, но разликата е в отношението на говорещия. Докато в предните два примера по-скоро се дава информация на слушателите, в примери като Аз кафето го пия без захар и горчи много./ И аз торта направих! не се обръща толкова внимание на съдържанието, а на самата реплика и това, кой е агенсът и каква е темата.
Ето и един по-особен пример – Струва ми се, че нещо му се иска, но го е срам да си го каже. На пръв поглед нищо специално – сложно смесено изречение. Второто е подчинено подложно, свързано съюзно с първото. Третото изречение е свързано съчинително с първото, с противоположен съюз. Последното изречение е подчинено съюзно на третото, допълнително. Ще обърнем внимание на две неща. Нека да огледаме „…че нещо му се иска…“. Както в досегашните примери, предметът е изместен пред действието – прякото допълнение „нещо“. В „Струва ми се“ и „му се иска“ наблюдаваме безлични глаголи. Няма да се спираме подробно на кратките форми на местоименията, които заемат служба на непреки допълнения в такива конструкция, защото според Р. Ницолова „кратката форма е част на изречението, която е лишена до голяма степен от автономност поради тясната си връзка с глагола.“ (Ницолова 1986:54), затова и е по-трудно да бъдат прехвърляни като позиции в разговорната реч, но не невъзможно, което ще разгледаме след малко. Но да видим как стоят нещата с втората част от изречението. Местоимението „го“ се повтаря в две отделни изречения. Във функцията на пряко допълнение в едното изречение е част от глаголната фраза на именното сказуемо, а във второто – на простото глаголно сказуемо. В съчиненото изречение без кратката винителна форма на личното местоимение „него“ смисълът ще бъде усложнен и почти невъзможен за разбиране. В другото изречение, обстоятелствата са различни. Спокойно „го“ може да бъде изпуснато – ненужното удвояване на допълнението е типична черта на разговорната реч. Друг характерен белег е, че освен удвояване се среща и утрояване – Изпуснахме го него автобуса./ Здравейте пак пробвах го това комфортекс,но няма голяма полза от него пак ми къркорят червата от какво ще е това и какво да правя,на лекар ли да ходя,на мен лично не ми пречи това но когато трябва да ходя на лекции и почнат неприятните звуци става доста неудобно за мен и тези около мен. Прави впечатление, че може да се повтарят различни части на речта. В никакъв случай не е необходимо да се утрояват тези преки допълнения, но по този начин в разговорната реч се вкарва динамика в речта и се засилва вниманието.
Тенденция в разговорната реч е фразата да бъде фрагментарна и елиптична, предвид желанието на говорещия да се изкаже и емоцията, която вкарва в изказа си. По тази причина много често допълненията отпадат, особено в случаите, когато са изразени чрез кратки форми на местоимения. Например в изречения от типа – Мария не сме засичали вчера./ Нищо де, – утешават го другите, – не върви на карти, ще ти върви в любовта. Изпуснати са форми на кратките форми на личните местоимения за винителен падеж, тоест пряко допълнение, и за дателен – непряко. За разлика от всички предходни примери, тук има неправилна за традиционната граматика конструкция. В първото изречение прякото допълнението е задължително да бъде удвоено, защото значението се губи, а във второто е изпусната дателната клитика на безличния глагол, която в традиционната граматика е задължителна част при такива конструкции. В официален писмен или неписмен текст тези липси ще бъдат идентифицирани като грешки, но в разговорната реч това е често срещано явление заради високата емоционалност и интензивния поток от протичането на логическото мислене. Преди да продължим ще отделим малко внимание на частта „не върви на карти,..“. Предлогът „на“ може да се смята за падежен идентификатор и затова в такива структури, дори в разговорната реч, той не може да бъде изпуснат. Но не така стоят нещата, когато такава конструкция е в началото на изречението. Мен идеята ми допада. Поради изпуснатия предлог „на“ в началото на изречението не може да се твърди, че преместеният аргумент и дателната клитика „ми“ се съгласуват по падеж, защото „мен“ може да бъде употребено във винителен падеж пълна форма. Мария сме й казали за довечера в нас. Отново е изпуснат предлогът, но за разлика от горния пример, се явява категорично съгласуване на падежите. Като се движим по посока на изключения от правилата, вече изтъкнахме, че при безличните глаголи допълненията са непосредствено близо до самия глагол, но тази тенденция е обща и за личните. Например при местоименните клитики, които в обичайния случай стоят непосредствено пред сказуемото, в разговорната реч то променя своята позиция. Често се чува най-вече от по-възрастните хора да казват нещо от типа – Тя го вече не траеше. или Ти го не искаш това да го изядеш? Второто изречение е по-особено, защото първата употреба на „го“ нито е на „своето място“, нито пък въобще се налага да бъде употребено.
В последните абзаци се обърна внимание на прекомерната употреба на допълнението, а след това, че то или части от него се изпускат. Тези две твърдения не се противопоставят, а взаимно допълват пъстротата на разговорната реч.
Знаем, че има някой глаголи, които от семантична гледна точка, трябва да бъдат допълнени от дума, която да завърши тяхното значение. Това се нарича аргумент. Те биват два вида – вътрешни и външни, като спрямо традиционния функционален анализ вътрешните аргументи на предиката се наричат допълнение. Докато в официално или писмено общуване пояснението на такова сказуемо е задължително и неизпълняването му се смята за грешка, в разговорната реч се допускат някой изключения. Обосноваването на това твърдение е, че много често разговорният стил се осъществява като диалог. Предполага се, че в по-голямата част от изразите участниците са запознати с предадената информация и затова няма нужда да се поясняват такива сказуеми.
Например:
– Разбра ли, че са го затворили в пандиза?
– Вече чух.
Второто изречение няма как да бъде употребено без вътрешен аргумент и да носи някаква семантика в друга ситуация освен в разговорна реч. Това е така, защото според Й. Пенчев (Пенчев 1999:549) първият аргумент, който стои най-близо до глагола, може да се употреби самостоятелно, но не и обратното. Връзката на предиката е много по-силна с аргумента, който стои по-близо до него. В традиционните граматики това е така, но в разговорната реч няма никакъв проблем да се построяват такива изрази.
– Предаде ли домашното на учителката?/ Каза ли му на Иван за пощата?
– Предадох го/ Предадох ѝ/ Предадох./ Казах му/Казах на него/Казах за нея.
И трите варианта са напълно приемливи.
Натрупването на кратките формите на местоимения са типични за разговорния стил на общуване, като спестяват на говорещия време. Струпването на толкова аргументи биха направили официален изказ тромав и неразбираем, но този ефект е избегнат в речевия акт на разговорно общуване.
От всичко написано дотук, може да се изведе изводът, че позицията на допълнението в разговорната реч не е категорично фиксирана. Основно взима предна позиция като средство за нова и/или непозната информация. Друга характерна черта е пресиленото му повтаряне, когато не е необходимо, както и неграматичното му изпускане, когато информацията е ясна за участниците в разговорната реч. Обект на интерес представляват и кратките местоименни форми във функция на преки и непреки допълнения, които биха били продължение на досегашната ми работа.
Истината е, че когато става въпрос за разговорна реч, синтаксисът не може да бъде изчерпан с десетина страници коментари на базата на една малка прашинка от възможните конструкции върху сравнително малко количество изследван ресурс. За да се състави една плътна рамка е необходимо дългосрочно и прецизно изследване на предварително създаден корпус от примери за разговорна реч. Това наблюдение е като една капка от морето на варианти на разговорния синтаксис и самото начало на един дълъг път на множество отклонения от традиционната граматика.
ИЗТОЧНИЦИ
https://an200.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/11/20/na-kogo-mu-puka.637578
https://www.fashion.bg/komentari.php?page=5
https://forum.stih4e.bg/index.php/topic,18036.0.html
https://spoons-on-journey.blogspot.com/p/blog-page_32.html
http://spodeli.net/1/story-153769.html
https://www.puls.bg/forum/40/topics/18259/post
https://textove.com/homelesz-gotin-pich-sam-tekst
http://www.bgspeech.net/bg/resources/archive/ed/intro-bg.html
https://digilib.phil.muni.cz/xmlui/bitstream/handle/11222.digilib/131315/Books_2010_2019_061-2014-1_8.pdf?sequence=1
БИБЛИОГРАФИЯ
Ангелова 1988: Ангелова, И. Организация на репликата в българската разговорна реч. – Български език, кн. 6, 1988, 525–529.
Ангелова 1992: Ангелова, И. Синтаксис на българската разговорна реч (в съпоставка с други славянски езици). София: Университетско издателство, 1992.
Балабанова 2017: Балабанова, Ел. Взаимодействие между прагматика, семантика и синтаксис в словоредните модели на глаголната фраза. – Надмощие и приспособяване, том 2, София: 2017, 85–93.
Георгиева 1974: Георгиева, Е. Словоред на простото изречение в българския книжовен език, София: БАН, 1974.
Джонова 2004: Джонова, М. Конструкции от типа аз ми се струва в българската разговорна реч. – Проблеми на българската разговорна реч, кн. 6, Велико Търново: 2004, 107–116.
Ликоманова 1988: Ликоманова, И. Някои наблюдения върху едно явление от устана реч (въз основа на български материал в съпоставка с полски). – Славистичен сборник, част IV, София: БАН, 1988, 44–50.
Пенчев 1999: Пенчев, Й. Синтаксис. – Съвременен български език. София: Петър Берон.
Тишева 2009: Тишева, Й. За словоредните модели на българското просто изречение. – Отговорност пред езика, кн. 3, 2009, 244–255.
Ухлиржова 2011: Ухлиржова, Л. Общност и многообразие на словореда на клитиките (Съпоставително изследване на българския и чешкия език). – Съпоставително езикознание, част III, 2011, 5–16.
Цонев 2016: Цонев, Р. Особености на синтаксиса на българската разговорна реч. Специфични особености на българския разговорен синтаксис, Благоевград: Унив. изд. Неофит Рилски 2016.
Цонев 2018: Цонев, Р. Елиптични синтактични конструкции в българската разговорна реч. – Проблеми на устната комуникация, кн. 11, Велико Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, с. 381.
Цонев 2018: Цонев, Р. За някои специфични синтактични конструкции в българската разговорна реч. – Лингвистични проблеми, кн. 1, Благоевград: Унив. изд. Неофит Рилски, 180–186.