Иван Георгов – учен с универсални приноси в хуманитаристиката
Проф. д-р Иван Георгов е един от най-видните български учени хуманитаристи. Той е философ, психолог, педагог, филолог и общественик. Следва философия в Йена и Женева, а през 1889 защитава докторат по философия и педагогика в Лайпциг.
Ив. Георгов е един от създателите на Софийския университет – преподава в него от 1892 до 1934 г. и е неколкократен негов ректор (от 1898–1899, 1905–1906, 1916–1917, 1918–1919). В продължение на повече от 45 години оглавява Катедрата по история на философията и е автор на два тома от осемтомната „История на философията“[1].
Многобройните му трудове, публикувани преди повече от век, съдържат неоценими приноси в няколко области на хуманитаристиката. Онези от тях, които имат отношение към историята на философията и етиката, са достъпни и за съвременните читатели чрез неколкократното им преиздаване (вж. Георгов 1987, 2009, 2012). Някои от изследванията на Иван Георгов, свързани с общата лингвистика и психолингвистиката на развитието (позната до средата на миналия век като „детска лингвистика“), предстои да бъдат актуализирани[2] с надеждата да станат част от съвременния научен дискурс в тези научни полета.
Тази статия разглежда само една от многобройните области на изследване, в които този универсален български учен е дал своя принос: овладяването на (българския) език в ранната детска възраст[3] и значението на тези проучвания за общата лингвистика. Публикациите му върху езиковата онтогенеза, които показват изключителна задълбоченост и проницателност, не са загубили своята актуалност и до днес.
Емпиричният материал за българския език, върху който Георгов базира изследванията си, е извлечен от подробните дневници, които е водил за синовете си – Владо и Женя. Въз основа на този езиков материал ученият прави цялостно проучване на езиковото развитие: той изследва овладяването на звуковата страна на българския език, на лексикалното богатство, на граматиката (морфологичните и синтактичните структури). По това време (края на XIX и първите 20 години на XX в.) изследванията на детското езиково развитие в европейски и световен мащаб са обозримо малко. Георгов познава всички публикации по тези въпроси, коментира ги критически и съпоставя данните от различни езици (немски, английски, френски, руски, полски, чешки, италиански) с българските данни. Част от трудовете на Георгов са издадени на немски и френски език и са достъпни за изследователите извън България[4].
За съжаление, в течение на няколко десетилетия проучванията на Иван Георгов върху езиковата онтогенеза не намират своето продължение у нас. Делото му задълго би останало неоценено и почти забравено, ако един от най-видните български специалисти по общо и индоевропейско езикознание, Ст. Младенов, не беше му посветил студията си „Няколко езикословни въпроси у проф. д-р Ив. А. Георгов в работите му за развоя на детския говор“ (Младенов 1934). Тази студия обсъжда доста подробно лингвистичното наследство на учения, като изтъква многостранните приноси на Георгов за българската и европейската наука. Нещо повече – Ст. Младенов използва отделни наблюдения на Георгов върху овладяването на българския език, за да ги съпостави със (съвременни или исторически) форми, структури и явления в други индоевропейски езици. Този подход обаче не е инвенция на Младенов – той има образец в редица трудове на самия Иван Георгов. Ако се обърнем към студията на Георгов „Значение на детската лингвистика“, публикувана в Годишника на Софийския университет от 1910–1911 г. (отпечатана в 1913 г.), ще попаднем на следното твърдение: „Но изследването на развоя на детския говор ни дава не само важни посочвания върху генетичната психология, ами също тъй и върху развоя на езика и неговите общи закони, прави значи важна услуга и на общото езикознание, особено ако това изследване засегне деца от разни раси и племена, както и деца, които израстват в най-разнообразни условия“ (Георгов 1913: 2). В цитираната студия Георгов не само представя насока за бъдещи изследвания с междуезиков и междуетнически характер, които се разгръщат с особена интензивност през втората половина на века. Ученият дава също така и образец на такива изследвания, като проследява названието на понятията за баща и майка в множество езици от различни езикови семейства с различна типология във връзка с произхода им от доезиковия стадий на лепета, а освен това прави паралел между процеса на постепенно овладяване на плавните съгласни /r/ с /l/ и развитието им в редица естествени езици.
След 50-те години на ХХ в. интересът към ранните стадии в овладяването на българския език постепенно се съживява и на българска почва. Излизат отделни публикации от педагози и лингвисти (вж. библиографската справка у Иванова 1989), но най-пространното проучване е предприето във връзка с необходимостта от създаване на стандарти за ранно детско развитие. Това мащабно изследване (включващо 2000 деца на възраст между 0 и 3 години), проведено между 1954–1956 г. от лекарски екип с ръководител д-р Василка Манова-Томова, е описано в монографията на Манова-Томова от 1974 г. Парадоксално е обаче, че между 108-те библиографски източника (на български, руски, английски, немски и френски), цитирани в тази монография, не е намерила място нито една от публикациите на Иван Георгов!
Междувременно през 50-те години на ХХ век в САЩ се обособява нова интердисциплинарна научна област – психолингвистиката. Един от нейните дялове, наречен психолингвистика на развитието, се занимава тъкмо с овладяването на езика от децата.
Така трудовете на българския учен получават шанса за нов прочит – от перспективата на психолингвистиката. Не случайно някои от най-известните психолингвисти на нашето време – Дан Слобин (Слобин 1973), Ив Кларк (Кларк 1978) и Дейвид Инграм (2006) – се позовават в изследванията си на публикации на Иван Георгов.
В своята основополагаща за психолингвистиката студия „Когнитивни предпоставки за развитието на граматиката“ Дан Слобин цитира публикация на Георгов (Georgov 1908) във връзка с ранната поява на българския определителен член в речта на български деца, в противовес на късната му поява при деца, овладяващи езици като немски и английски[5].
Статията на Дейвид Инграм „Две бележки върху Георгов“ (1911) е специално посветена на приносите на българския изследовател за овладяването на езика. Инграм изтъква международната активност на Георгов, допринесла за провеждането на Първия международен конгрес по педология[6], проведен в Белгия през 1911 г. На този конгрес Георгов представя единствения доклад, посветен на овладяването на езика, в който авторът търси обяснение на факта, че съществува универсална тенденция първите детски думи за роднински названия да са mama и papa. Според Инграм, позицията на Георгов е „забележително подобна на онази, която обикновено се приписва на Якобсон“[7]. Инграм коментира междуезиковите паралели, представени от Георгов по този въпрос, както и данните за субституцията на фонемата /r/ с /l/ в славянските езици в отличие от субституциите ѝ в други езици – например италиански, английски и немски. Ученият оценява високо факта, че Георгов поставя акцента върху фонологичната, а не върху фонетичната характеристика на заместването, като отбелязва със съжаление, че забележителните наблюдения на Георгов за овладяването на роднинските названия, както и на фонемните субституции, остават без внимание много години след публикуването им (за повече подробности вж. Ingram 2006).
Отделни аспекти от изследванията на Георгов се коментират също така и в редица публикации на български изследователи (вж. напр. Стоянова 2007; 2009: 50–56[8]; Стаменов 1999[9]).
В по-нататъшното изложение представям основните приноси на Иван Георгов, свързани със съвременната лингвистика и психолингвистика:
- Първо, откриване, описание и тълкуване на някои индивидуални вариации при овладяването на езика. Този проблем е обсъден подробно в студиите му „Първите начала на езиковия израз за самосъзнанието у децата“ (1905) и „Принос към граматичния развой на детския говор“ (1906);
- Второ, обяснение на факта, че съществува универсална тенденция mama и papa да назовават съответно майката и бащата в езици от различни езикови семейства и с различна типология – в студията „Значение на детската лингвистика“ (1913);
- Трето, подробно обяснение на фонетичните процеси при овладяване на фонемата /р/ в славянските езици в сравнение с неславянските (немски, френски, английски, италиански) – в студията „Значение на детската лингвистика“ (1913).
По-нататък се спирам подробно на приносите на Иван Георгов във всяко едно от тези научни полета.
Откриване на индивидуалните вариации в овладяването на първия език
Описанието на основните характеристики на индивидуалните различия, проведено с изключителна задълбоченост и проницателност от българския учен, предшества с повече от половин век изследванията на индивидуалните вариации в психолингвистиката на развитието[10].
Както вече бе споменато в началото на това изложение, данните за българския език, върху които Иван Георгов базира изследванията си, са от подробните дневници, които е водил за синовете си Владо и Женя, възрастовата разлика между които е само единадесет месеца. От гледна точка на сегашните научни понятия Георгов е събрал данните си чрез лонгитуден[11] естествен експеримент, проследявайки два казуса.
Проучването само на два случая не предполага непременно проявление на индивидуални различия. Обаче това, което сега знаем за поведението на първородните деца в семейството, в отличие от останалите деца по реда на появата им (вж. дискусията у Стоянова 2009: 50) говори, че съществува висока вероятност между тях да се прояви индивидуална специфика в стратегиите на овладяване на езика.
Георгов отбелязва редица индивидуални разлики в начините, по които синовете му усвояват българския език. Тези разлики са свързани както със скоростта, така и със стила на овладяване.
Начален момент и скорост на езиковото развитие
В своето фундаменталното изследване върху ранната онтогенеза на английския език Роджър Браун (1973), въз основа на лонгитудни данни от три американски деца, описва значими индивидуални разлики в скоростта на езиковото развитие, като въвежда за тези разлики термините „ранен“ и „късен“ говорител. През следващите две десетилетия редица нови изследвания обогатяват картината, представена от Р. Браун. Така в психолингвистиката се утвърждава мнението, че ранни говорители са деца, които на възраст около 18 месеца вече произнасят първите си двусловни комбинации, докато при късните говорители този момент от развитието се отлага с половин до една година. Освен това се установява тенденция първородните деца в семейството да бъдат по-скоро ранни говорители, а вторите и следващите по ред деца – късни говорители (вж. коментарите у Стоянова 2009: 22–26; 2018).
Изследвайки развитието на синовете си Владо и Женя, Иван Георгов установява, че Владо, първородният син, е по-ранен говорител от брат си. Самият Георгов коментира този факт по следния начин: „Както вече посочих на друго място, вторият ми син позакъсня в езиковото развитие, в сравнение с първия ми син, вече поради това, че той в първо време не обича да си служи тъй самостоятелно с езика и заради това много по-късно дохожда до самостойно употребление на думите. Така и първите думи, които не притежават интерйекционно значение, се появяват у него два месеца по-късно, отколкото при първото ми дете.“ (Георгов, 1906: 74).
Обаче, уточнява авторът, „макар и да захваща малко по-късно с говора, усвоява доста бърже най-главните форми и изрази“ (Георгов 1905: 51).
Всъщност разликата във възрастта на появата на първите двусловни комбинации при Владо и Женя не е достатъчно значима: за Владо – около 19-ия месец, а за Женя – към 20-ия месец. Следователно според приетите в психолингвистиката възрастови граници и двамата може да бъдат причислени по-скоро към ранните, отколкото към късните говорители. Затова пък двете деца се различават доста съществено по критериите, които според психолингвистиката маркират различни стратегии в езиковото развитие, познати като вариации по стил на овладяване.
Разлики, отразяващи вариации в стила на овладяване
Начало на научната парадигма, позната като „индивидуални вариации в стила на овладяване“, е поставено от Катерин Нелсън в монографията ѝ от 1973. Изследователката въвежда термините „референциален“ и „експресивен стил“, за да назове откритите от нея разлики: „референциалните“ деца натрупват в ранния си речник около или над 60% съществителни имена, докато при „експресивните“ деца съществителните не доминират, за сметка на предпочитание към по-дълги речеви последователности, включително и наизустени рутинни фрази.
Приблизително по същото време Л. Блуум, П. Лайтбоун и Л. Хууд (1975) наблюдават индивидуални разлики у изследваните от тях деца в периода след преодоляване на еднословния стадий на развитие. Към особеностите на детския активен речник авторите добавят характеристики на ранните комбинации от думи, при които варира съотношението между съществителни и местоимения. Стилът, при който децата не използват местоимения, а двусловните им комбинации съдържат почти единствено пълнозначни думи, напр. съществително плюс съществително, е наречен категоризиращ или номинален. Алтернативният стил е наречен прономинален, тъй като при него местоимение или друга функционална (служебна) дума служи за устойчива опора, около която се сменят пълнозначни думи.
Студията на Иван Георгов „Първите начала на езиковия израз за самосъзнанието у децата“ (1905) разглежда тъкмо онези специфични особености при овладяването на езика, в които се проявяват най-съществените индивидуални разлики по стил между двамата му сина. Водещо различие е употребата или избягването на личните местоимения, както и на останалите средства за изразяване на граматическата категория лице – притежателните местоимения и финитните (спрегаемите) глаголни форми. Функцията на тези езикови средства е да маркират комуникативните роли: с формите на първото лице говорещият се самоназовава, второто лице служи за назоваване на адресата, а третото лице насочва към неучастник / неучастници в диалога.
Анализирайки данните от езиковото развитие на Владо и Женя, Ив. Георгов установява няколко разлики, свързани на първо място с усвояването на езиковите средства за самоназоваване, но също и с появата и развитието на формите на императива и с употребата на глаголи за волеизлияние.
Георгов описва подробно, въз основа на множество примери, всяка една от тези разлики, като ги интерпретира във връзка с разбирането за индивидуална воля – понятие, централно за научната парадигма на когнитивната и възрастовата психология на границата между XIX и XX век. Според Георгов, вторият му син, за разлика от първия, притежава силно изразена волева натура, която се проявява в езиковото му развитие по няколко начина:
а) в усвояването на езиковите средства за самоназоваване;
б) в ранната поява и развитие на императива;
в) в ранната поява на глаголи за волеизлияние.
Нека ги разгледаме по-подробно.
Усвояване на езиковите средства за самоназоваване
Най-ярко индивидуалните разлики между Владо и Женя се проявяват при овладяването на езиковите средства, които служат за самоназоваване – личните и притежателните местоимения и спрегаемите глаголни форми.
Владо започва да се самоназовава с името си и почти до 2-годишна възраст това е единственият начин, по който детето говори за себе си (Георгов 1905: 38). За първи път Владо употребява първоличното местоимение на 1;11,11[12] (пак там, с. 39), но много месеци след това той продължава да се самоназовава с трето лице на глагола плюс собственото си име, произнасяно като Ладо (например на възраст 2;6 казва: Ладо ще пише, после ще ти дам да пишеш), макар че изказванията, съдържащи местоимения и глаголи в първо лице, след 2-годишната му възраст нарастват по брой и сложност и очевидно не съставляват особена трудност за детето (пак там, с. 41).
Съвсем различно е развитието на втория син на изследователя – Женя. Личното местоимение „аз“ се появява в речта на това дете още преди началото на първите двусловни комбинации (по това време Женя е на възраст 1;7,12). Георгов допуска, че при първите случаи на употреба – в началото винаги удвоена: „аз, аз“ – синът му може би все още не е „схванал ясно значението на тая дума“, но когато я използва отново след четири дни, вече е сигурно, че с нея „означава сам себе си“.
Авторът изказва удивление от ранната поява на личното местоимение в речта на Женя, която той разглежда като преждевременна: „А действително за голямо учудване е колко скоро той си бе присвоил това мъчно означаване на своята собствена личност, когато инак изобщо бе още много назад в говоренето, защото до тоя момент бе употребил с разбиране нещо около 37 разни думи“ (Георгов 1905: 54-55). Разбира се, глаголните форми, които детето употребява, съответно също твърде рано се явяват във форма за първо лице: „Не само в употребата на местоимението „аз“ се проявява вярното схващане за собствената личност в езиковия ѝ израз, ами и в употребата на глагола, който всякога получава съответното окончание на първото лице. Само че това окончание в сегашно време отначало почти при всички глаголи е изравнено на -ам.“ (Георгов 1905: 59). Тази склонност на детето към свръхгенерализиране на маркера за трето спрежение авторът обяснява по аналогия с глагола „искам“.
Ранна поява и развитие на императива
Георгов подчертава, че още в първите изказвания на втория му син „изпъква и се проявява неговата волева натура, защото повечето от тези негови езикови излияния винаги се отнасят към нещо, което той иска, или означават отблъскване, неискане. Съгласно с това и между първите употребявани глаголни форми у него са повелителни форми, първата от които се бе появила още на 1;6;20 и на 1;6;21 в думата де(а)й (= дай)“ (Георгов 1906: 77).
Всъщност императивните форми в изказванията на Женя зачестяват едва около два месеца по-късно (след 1;10), когато общият брой на глаголите в речника му нараства и императивът добива известна продуктивност[13]. Този факт обаче не намалява стойността на наблюдението, което Георгов прави: че в поведението на Женя преобладават речевите актове „искания“[14]. Освен с императивни форми след 1;9-месечната си възраст Женя изразява искания и посредством „да“-конструкции, наречени от автора непряка форма на повелително наклонение и несъщински повелителни изрази (според съвременната терминология – сложни или аналитични императивни форми), като в началото частицата „да“ почти винаги отсъства. Георгов не пропуска да отбележи, че цитираните форми с подбудителна семантика образуват пълна парадигма за лице и число, макар че преобладават формите за 1-во лице единствено число – т.е. онези, които изразяват пермисивна семантика (свързана с искане на позволение).
Ранна поява на глаголи за волеизлияние
На възраст около 1;9 в речта на Женя са регистрирани глаголите за волеизлияние „искам“ и „ща“, които още в самото начало се употребяват сравнително често, включително и в отрицателна форма. Според Георгов, самò по себе си ранното и категорично изразяване на отрицание („отблъскване, неискане“) също е проява на волевата натура на детето.
И така, според изнесените и анализираните от Георгов данни няма никакво съмнение, че от гледна точка на овладяването на местоименията вторият син на Георгов попада в групата на експресивните / прономиналните деца, докато Владо се развива според модела на референциалните / номиналните деца.
Индивидуалните вариации, установени от Георгов, в контекста на неговото съвремие и един век по-късно
Индивидуалните различия между синовете си Георгов коментира не самоцелно, а като част от мащабна дискусия, която се разгръща на границата между XIX и XX век относно когнитивните, личностните и междуезиковите аспекти на езиковата онтогенеза. Можем само да съжаляваме, че въпросът за индивидуалните вариации не се поставя като един от централните проблеми в тази дискусия. Не се обсъждат различия в скоростта или стила при овладяването на един и същи език, така че Георгов е принуден да изтъква общите тенденции в езиковото развитие на Владо и Женя. Благодарение на своята езиковедска прецизност и философска мащабност в мисленето ученият успява не само да регистрира и обясни тези тенденции според съществуващите в съвременната му психология теоретични постановки, но и да докаже убедително, че в овладяването на езика наред с универсалните съществуват и езиково специфични явления.
Нека отново се върнем към един от въпросите, разгледани по-горе в параграфа „Усвояване на езиковите средства за самоназоваване“. След като изнася данни, че вторият му син, Женя, не преминава през етап на самоназоваване чрез собственото си име, Георгов се противопоставя на учени като J. Sully (Съли 1903) както по въпроса за това, че съществува всеобща тенденция децата най-напред да говорят за себе си в трето лице, така и срещу обвързването на тази тенденция с по-късен възрастов период от развитието им. На твърдението, че преходът от самоназоваване в трето лице към адекватна употреба аз „в благоприятния случай става обикновено в началото на първата половина на третата година“, Георгов заявява, че „не само в благоприятния, ами и в обикновени случаи тоя преход трябва да се постави вече в края на втората година. По-късното настъпване на тоя преход у деца на културна среда трябва да се сматря като закъснение в надлежното развитие на детето“ (Георгов 2005). Освен това Георгов не приема съществуващото мнение, че при прехода от трето към първо лице за самоназоваване всички деца преминават през етап, в който заместват първото лице с второ:
„Също тъй не може да се утвърждава изобщо, както прави Е. Rzesnitzek, че детето употребявало за означаване на своята собствена личност най-първо своето собствено име, по-сетне думата „ти“, понеже с тая дума се обръщали другите към него, и повечето пъти тепърва в третата година „аз“. Както при моите два сина, така също и при повечето от другите деца, от които имаме наблюдения в тая посока, думата „ти“ почти никак не се явява за означаване на собствената личност“. (Георгов 2005).
Изследванията на овладяването на категорията лице от български деца, проведени от мене през последните десетилетия на ХХ в. (Стоянова 2009: Глава пета), потвърждават установените от Георгов факти: децата, които се самоназовават с името си и трето лице на глагола и които овладяват български език по-скоро според референциалния стил, са обикновено по-ранни говорители. Преминаването от трето към първо лице за самоназоваване се осъществява към края на втората година, както е посочил и Георгов за първия си син. Различията с Георгов, които установявам, са не толкова в емпиричния материал, колкото в интерпретациите му[15].
Универсалните mama и papa
Докато в „Първите начала на езиковия израз за самосъзнанието у децата“ (1905) и в „Принос към граматическия развой на детския говор“, издаден година по-късно, Георгов има за цел резултатите от неговите наблюдения да „дадат ценен принос за изучаването на проявленията на душевния живот у развиващия се човек“ (1906: 3), то много скоро неговият интерес към овладяването на езика се измества: от развитието на детската душа към развитието на човешкия дух изобщо, от онтогенезата към филогенезата, от философията, психологията и педагогиката към антропологията. В „Словният имот на детския говор“ (1910) ученият вече прави крачка в посока към лингвистиката, като се аргументира по следния начин:
„…изучаванията на детския говор, особено когато тия изучавания се простират върху деца от разни раси и народи и в разни условия, могат да ни дадат и един ключ за разбиране на тъмните страни от въпроса за първобитното възникване на човешкия говор, за първоначалния образ на разните говори, който досега се изучаваше чрез сравнение на езика на възрастните от различните народи. Така че не само психологията, ами и лингвистиката може да очаква голяма полза от сериозното изучаване и изследване на детския говор и на неговия постепенен поник и развой“ (Георгов 1910: 9).
Само три години по-късно това становище, почти дословно пренесено в студията „Значение на детската лингвистика“, се превръща в основна теза на тази студия. За да докаже, че проучването на детското езиково развитие е от решаващо значение за осветляване на „първото възникване на човешкия говор и на неговите първоначални форми, които досега търсеха да се разкрият само въз основа на изследване и сравняване на готовите езици на народите“ (Георгов 1913: 2), в „Значение на детската лингвистика“ Георгов, първо, проследява, названията на понятията за баща и майка (както и на други членове на семейството) в множество езици от различни езикови семейства с различна типология; второ, обсъжда съществуващите становища относно тяхната етимология, изказани от специалисти антрополози и лингвисти; и, трето, противопоставя на тези становища схващането, че тяхното звуково сходство се дължи на произхода им от доезиковия стадий на лепета.
За да докаже тезата си, Георгов привежда стотици примери[16] с названия на понятията баща и майка, като обсъжда етимологията им според разпространените тогава концепции на известни учени като М. Мюлер, Й. Бушман, Фр. Боп, А. Ваничек, А. Фик и мн. др. Според българския изследовател обаче нито една от етимологичните връзки, изтъквани чрез сравнително-историческия метод, не може да обясни звуковите сходства на описваните думи:
„От това тъй голямо съгласие, което съществува в толкова разнообразни езици в думите, които означават родителите, е явно, че старите тълкувания на думите баща, майка (pater, mater в латински), които думи се извличаха, както видяхме по-горе, от някакви специални корени с особено значение, близко до положението и работата на тия лица, не могат да се поддържат, и че трябва да се потърси друг произход на тия думи. И тука именно твърде на място идва на помощ изучаването на детския говор, който ни показва в началото голяма наклонност към ония звукове м, н, п, б, т, д, които се срещат тъй необикновено често в имената на родителите. Очевидно е ,че тия думи ще имат произхода си в първите детски срички и думи, каквито са ма, мама, на, нана, па, папа, ба, баба, та, тата, да, дада, ама, ана, апа, аба, ата, ада, които детето тъй обича да произнася като най-лесни за него. Лицата, които окръжават детето на първо време – родителите – ще да са възприели следователно от децата тези думи и ще да са ги приспособили към себе си. Така ще да са се образували първите названия на родителите – от прости Lallwörter[17], както ги наричат немците, те ще да са се превърнали в думи с определено значение, най-пригодно за детето“ (Георгов 1913: 52).
В рамките на дискусията по въпроса за названията на родителите Георгов се спира специално на етимологията на българската дума баща. Той убедително опровергава мненията на Фр. Миклошич за тюркската основа на тази дума и на Е. Бернекер за произхода ѝ от славянската дума братръ. Авторът посочва наличието на два корена за названието на баща в другите индоевропейски и новоиндийски езици от типа на лат. pater и tata, atta и предполага, че славянските езици не правят изключение:
„По същия начин твърде възможно е, дори и вероятно е да са се запазили в народния говор на славянските езици и двете форми с п (б) и т (д), от които по-популярната в тия езици форма със звука т (д): тате, ате е дала после книжовната форма отец, а другата със звука п (б) в някаква форма като пат, бат, бате, батя, където звукът т е останал и от староиндоевропейската форма *pətêr (*patêr), да се е запазила по-скоро като народна, семейна, детска дума, от която да се е образувала по-късно формата баща, която в българския език е изместила книжовната форма отец“ (Георгов 1913: 59).
Като част от дискусията за произхода на думите, назоваващи родителите и близки роднини, ученият намира за „поучително“ да се проследи и звуковото сходство при личните местоимения за първо и второ лице в идноевропейските и в много други езици, тъй като „и тука се натъкваме на факти, които ни карат да търсим и в тия именувания влиянието на детския говор“, т.е. „характеристичните детски звукове м, н, б, т, д“, от които първите три обикновено се срещат при първо лице, а следващите – при второ лице (Георгов 1913: 62).
Георгов коментира, че тезата, която застъпва и която приема за доказана чрез многобройните цитирани в студията примери, е изказана още от средата на XVIII век от прочутия учен и пътешественик Ш. М. де ла Кондамин, а по-късно от редица други изследователи[18], затова изразява удивлението си от непопулярността на това мнение: „Чудно е впрочем, че е могло дълго време, дори от сериозни учени, да се поддържа онова погрешно мнение, което дава на думи като pater и mater специално значение, както казах, близко до положението и работата на бащата и майката в семейството, когато още отдавна е било изказвано и застъпвано и другото мнение, според което думите за баща и майка трябва да се намират във връзка с говора на децата“ (Георгов 1913: 52).
Тезата за универсалните mama и papa през следващите десетилетия
Както стана ясно в предходния параграф, според Георгов все повече изследователи приемат становището, че близостта на думите за назоваване на родителите и други родственици в езици с различна генеалогия и типология се дължи на връзката на тези думи с доезиковия стадий на лепета при децата. Значимостта на тази концепция е отбелязана едва три десетилетия по-късно в цитираната вече публикация от Стефан Младенов (1934), където авторът коментира изключителните приноси на Иван Георгов за общото езикознание.
Разглежданата проблематика е изоставена в течение на повече от 40 години. Едва в края на 50-те години един от най-значимите представители на структурализма, Роман Якобсон, публикува студия със заглавие Why “Mama” and “Papa”?, където разглежда връзката между думите, назоваващи баща и майка в езици с различна генеалогия и структура, и универсалния ход на развитие на детската фонологична система.
Изследването на Якобсон е в отговор на данните, изнесени от видния американски антрополог Джордж Питър Мърдок[19], според които съществува тенденция несвързани помежду си езици да развиват сходни думи за назоваване на бащата и майката на базата на т.нар. nursery forms[20] (Якобсон 1971а). И, разбира се, между проучванията на Георгов и тези на Мърдок и Якобсон, не съществува приемственост. За съжаление, в процеса на развитието на науката някои идеи заглъхват и едва след дълъг период от време биват съживени и намират своето продължение.
В дискусията върху произхода на думите за назоваване на родителите и близките родственици (както и на местоименията за първо и второ лице) от детския лепет Ив. Георгов насочва вниманието ни към един проблем, с който психолингвистиката на развитието се занимава по-интензивно едва в края на 70-те години: за т.нар. базисни фонеми, които се появяват в речта на децата на границата между лепета и първите думи. Докато Р. Якобсон търси преди всичко теоретично обяснение на развитието на детските фонологични системи (освен посочената студия вж. също Якобсон 1971б), психолингвистите подхождат към тази проблематика емпирично. Дж. Лок например установява, че общо 12 английски съгласни обясняват 92–95% от консонантния състав на звуковите последователности, продуцирани от децата на 11–12-месечна възраст (Лок 1986). На първо място между тези съгласни са тъкмо описаните от Георгов преградни п, б, т и д и носовите м и н[21]. Така студията на българския изследовател около седем десетилетия след публикуването си се оказва все още актуална.
Дискусия върху овладяването на звука р
Много интересни и безспорно актуални са данните относно процеса на овладяването на звука р, които Георгов изнася в студията си „Значение на детската лингвистика“ (Георгов 1913). Тези данни и изводите от тях авторът привежда като аргумент в полза на тезата, която защитава в тази студия: че изследванията на детското езиково развитие са значими не само за психологията и педагогиката (от днешна перспектива трябва да добавим: и за психолингвистиката), но и за общата лингвистика.
„Нека посочим още един пример, за да покажем какви интересни факти излизат наяве от наблюдението на детския говор, факти, които са в състояние да повдигнат сериозни проблеми за изследване. Един особено чудноват факт изпъква от наблюденията над говора на деца от славянската народност, доколкото разполагаме засега с материал от такива наблюдения. Именно в говора на наблюдавани досега славянски деца, макар тия деца да принадлежат на най-различни народи, които от дълги столетия не се намират вече в твърде тесни взаимоотношения, които да допускат известно влияние и в говора, намираме, че децата в тия славянски народи не само по еднакъв начин отбягват в началото звука р, ами в повечето случаи го заместват еднообразно с л, особено когато звукът р стои между две гласни, докато тоя звук обикновено се изпуска просто, когато стои пред или след гласна“.
(Георгов 1913: 66–67)
В последното изречение на горния дълъг цитат Георгов, с присъщия си тънък лингвистичен усет, не просто изрежда фонологичните процеси, протичащи при овладяването на произношението на „р“ , но и ги систематизира в зависимост от различната дистрибуция на съгласната: заместването на р с л се наблюдава „особено когато звукът р стои между две гласни“, докато изпускането на р е свързано с позиция пред или след гласна.
Това твърде лаконично описание всъщност е резултат от обобщението, до което Георгов е стигнал след прецизен анализ на данните. Затова, когато представя процеса на овладяване на фонемата р от Владо и Женя, авторът подрежда примерите, от една страна, хронологично, от друга – според фонологичното им обкръжение. И макар да не формулира това експлицитно, обръща внимание даже върху значимостта на мястото на фонемата р в състава на клъстерите – дали р заема първа или втора позиция в клъстера. Ето как изглежда представянето на произношението на думи с р според данните за Владо през първата половина на третата му година (с. 67).
а) Примери с изпускането на р във втора позиция на клъстера, независимо от мястото му в думата:
- с начален клъстер – петика вм. престилка (26), ватата вм. Вратата (25), гѐбен вм. гребен (25), гозде вм. грозде (25), поклета вм. проклета (28);
- със средисловен клъстер: напави вм. направи (25), игай вм. играй!
б) Примери с изпускането на р в първа позиция на клъстера; откриваме ги само в средисловни клъстери: лекаства вм. лекарство (28), съши вм. свършиха (25) и свърши (28), къ’пата (25) и къпата (28) вм. кърпата, дъ’ва вм. дърва (28), па’че вм. парче (28), добъден вм. добър ден![22] (25).
в) Примери, илюстриращи замяна на р с л в позиция между две гласни: макалон (25) и макалони (28) вм. макарони, цигала вм. цигара (25, 28), бибелон вм. биберон (25), Малица вм. Марица (25).
г) Примери, илюстриращи замяна на р с л в началото на думата: лъкавици вм. ръкавици (26), либа вм. риба (27), лъцете вм. ръцете (28), локата вм. роклята, лаботи вм. работи (25), лучи вм. ручай! (25), леди вм. реди (28).
д) Примери, илюстриращи замяна на р с л в края на думата: шéкел вм. шекер (25), дотол вм. доктор (27).
Тези, както и останалите примери от езиковото развитие на Владо и Женя, доказват тезата на Георгов, че фонетичните процеси при овладяването на фонемата р са зависими от нейната дистрибуция: ако е в клъстер, р по принцип се изпуска, независимо дали заема първа или във втора позиция в съчетанието от съгласни – както в примерите в а) и б) по-горе; ако е в начална или краесловна позиция в думата, както и между две гласни, обикновено се заменя с л – както илюстрират примерите във в), г) и д).
Толкова подробен и прецизен анализ бихме очаквали от специалист фонолог, добре запознат с особеностите на българската звукова система. По времето обаче, когато Георгов публикува своята студия, българската фонетика е все още в зародиш. Ето как описва нейното начало проф. Стойко Стойков – един от най-изтъкнатите български фонетици: „Като се оставят настрана дяловете на фонетиката в излезлите през XIX в. български граматики, които нямат особено научно значение, трябва да се изтъкне, че първите системни проучвания на фонетиката на българския литературен език са […] от чужди учени, като норвежеца О. Брок, поляка Я. Розвадовски и шведа Р. Екблом“ (Стойков 1980).
Можем спокойно да приемем, че Георгов не е познавал тези трудове, тъй като по-ранните от тях, монографията на О. Брок „Очерк физиологии славянской речи“ (1910 г.) и студията на Я. Розвадовски „Przyczynek do fonetyki bulgarskiej“ (1911 г.), излизат по времето, когато самият Георгов публикува „Значение на детската лингвистика“, а трудът на Р. Екблом Zur bulgarischen Aussprache се появява след това – в 1917 г.[23]
Толкова по-впечатляващи са наблюденията и изводите на българския учен върху овладяването р, които при това не се ограничават с данните от българския език, а включват и публикувани материали за няколко славянски езика (полски, чешки, руски), както и за неславянските английски, немски, френски и италиански. Междуезиковите съпоставки насочват българския изследовател към обобщението, че фонологичните процеси при овладяването на р в славянските езици са различни от тези, отбелязани за цитираните от него неславянски езици: „Тоя чудноват факт, че в детския говор на всички славянски езици имаме винаги докъм тригодишна възраст не само избягване на звука р, ами и често заместване на тоя звук с л, посочва общи звукофизиологични закони, които и днес действат еднакво във всички славянски езици“ (Георгов 1913: 84). Обяснение на тази специфика ученият намира в артикулаторната природа на славянското р: „Този общославянски факт в детския говор може да се обясни може би предимно с особения характер на славянския звук р, който е, както казахме, алвеоларен“ (Георгов 1913: 84).
Като привежда данни от неславянските езици, Георгов не ги поставя под общ знаменател. За италианския той отбелязва „При италианските деца би трябвало по-скоро да се натъкнем на такова заместване на звука р с л, каквото намираме у славянските деца, защото в италианския звукът р е алвеолен, какъвто е в славянските езици“ (с. 84). Това предположение обаче не би могло да се докаже или отхвърли поради твърде оскъдните данни от този език.
Накрая българският учен не пропуска да защити отново тезата, заявена в началото на студията „Значение на детската лингвистика“, че установените от него особености в овладяването на р от славянските деца са част от „един проблем твърде интересен за езикознанието, проблем, който възниква именно от наблюдението на детския говор“ (с. 85).
Заключение
Както стана ясно от този кратък преглед, приносите на Иван Георгов в областта на изучаването на детското езиково развитие и на общата лингвистика са многостранни и актуални и до днес благодарение на визионерските прозрения на учения, които надхвърлят идеите на неговото съвремие от втората половина на XIX в. и първите десетилетия на XX в. Тук се спрях само на най-важните от тях: откриването на индивидуалните вариации в ранната онтогенеза на езика; произхода на думите за назоваване на родителите (mama и papa) и близките родственици от звуковете и звукосъчетанията, които децата използват в стадия на лепета; открояване на м, н, п, б, т, д като базисни звукове в най-ранните стадии от детското фонологично развитие; прецизно описание на фонологичните процеси при овладяването на фонемата /р/ в славянските езици в отличие от някои неславянски езици.
Както се случва с културното наследство на всички големи творци в областта на хуманитаристиката, научните трудове на Георгов – цял век след създаването си – не са загубили своята актуалност, затова намират място в динамичния обмен на идеи в рамките на новосъздадената наука психолингвистика, чийто предмет се оказва много по-стар от самата нея.
БИБЛИОГРАФИЯ
Блум, Лайтбоун и Хууд 1975: Bloom, L., Lightbown, P., Hood, L. Structure and variation in child language. – Monographs of the Society for Research in Child Language Development 40, 1975, Serial Nо 160.
Браун 1973: Brown, R. A First Language: The Early Stages. Cambridge, Mass.: Harvard Univ. Press, 1973.
Георгов 1905: Георгов, Ив. Първите начала на езиковия израз за самосъзнанието у децата. – Периодическо списание на българското книжовно дружество, 66 (1–2), 1905, 31–94.
Георгов 1906: Георгов, Ив. Принос към граматичния развой на детския говор. – В: Годишник на Софийския университет, София, 1905–1906, кн. 2.
Георгов 1908: Георгов, Ив. Развой на детския говор. – Периодическо списание на Българското книжовно дружество, IXIX, София, 1908, 80–126, 253–279.
Георгов 1913: Георгов, Ив. Значение на детската лингвистика. – Годишник на Софийския университет. I. Историко-филологически факултет, т. VII, 1910–1911. София, 1913: 1–88.
Георгов 1987: Георгов, Иван. Избрани философски и етически съчинения. (Съст. Бъчваров, М. Д., Л. Й. Латев). София: Наука и изкуство, 1987.
Георгов 2012: Георгов, Иван. Етически съчинения. (Съст., ред. и автор на предговора Добрин Тодоров). София: ИК „Иван Рилски“, 2012.
Георгов 2009: Георгов, Иван. Лекции по история на философията. (Съст. Стаматов, А. К., Тодоров, Д. П.). София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2009.
Иванова 1989: Иванова, Е. Състояние и проблеми на изследванията върху детската реч у нас. – Във: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 23. Млади българисти. Колоквиум. София, 1989, 153–159.
Инграм 2006: Ingram, D. Two notes on Gheorghov. – Годишник на Филологическия факултет, Т. 4, 2006. Югозападен университет “Неофит Рилски”, Благоевград, 7–14.
Кларк 1978: Clark, E. V. From gesture to word: on the natural history of deixis in language acquisition. – In: J. S. Bruner, A. Garton (eds.). Human growth and development. London: Oxford Univ. Press, 1978.
Лок 1986: Lockе, John L. Speech perception and the emergent lexicon: an ethological approach. – In: Fletcher, Paul, Garman, Michael (Eds.). Language Acquisition. 2nd edition. Cambridge: IUP, 1986, 240-250.
Манова-Томова 1974: Манова-Томова, В. Психологическа диагностика на ранното детство. София: Народна просвета, 1974.
Младенов 1934: Младенов, Ст. Няколко езикословни въпроси у проф. д-р Ив. А. Георгов в работите му за развоя на детския говор. – Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет – книга ХХХ. 15. София, 1934, 3–35.
Нелсън 1973: Nelson, K. Structure and strategy in learning to talk. – Monographs of the Society for Research in Child Language Development, 38 (1973), serial No 149.
Слобин 1973: Slobin, D. I. Cognitive prerequisits for the development of grammar. In: C. A. Ferguson, D. I. Slobin (eds.). Studies of Child Language Development. New York, 1973, 175-208.
Стаменов 1999: Stamenov, Maxim I. First Language Acquisition and the Ontogenetic Development of Self-Consciousness in the Work of Ivan Georgov”. – In: The Emergence of Modern Language Sciences: Studies on the transition from historical-comparative to structural linguistics in honor of E.F. Konrad Koerner, ed. by Sheila Embleton, John E. Joseph & Hans-Josef Niederehe. Amsterdam & Philadelphia: John Benjamins, 1999, 91–106.
Стойков 1980: Стойков, Ст. Днешно състояние на фонетичните и фонологичните проучвания на българския литературен език. – В: Помагало по българска фонетика. (Съст. Хр. Първев, В. Радева). София: Наука и изкуство, 1990, 7–21.
Стоянова 2007: Стоянова, Ю. Ранeн български принос към изследване на индивидуалните вариации в онтогенеза. – Българска реч, 2007, кн. 1, 113–121.
Стоянова 2009: Стоянова, Ю. Индивидуални вариации във вербалното развитие. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2009.
Стоянова 2018: Стоянова, Ю. Индивидуални вариации в езиковото развитие: България, XXI век. – Език и литература, 2018, бр. 1–2, 27–52. http://www.ezik-i-literatura.eu/2018/1-2/3-J.Stojanova.pdf.
Стоянова 2021: Стоянова, Ю. Проблеми на психолингвистиката. Уводен курс по обща психолингвистика и психолингвистика на развитието. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2021.
Съли 1903: Sully, J. Studies of childhood. London, 1903.
Якобсон 1971а: Jakobson, R. Why “Mama” and “Papa”? – In: Jakobson, R. Selected Writings. I. Phonological Studies. 2nd expanded edition. The Hague-Paris: Mouton, 1971, 21–30.
Якобсон 1971б: Jakobson, R. Kindersprache, Aphasie und allgemeine Lautgesetze. – In: Jakobson, R. Selected Writings. I. Phonological Studies. 2nd expanded edition. The Hague-Paris: Mouton, 1971, 328–401.