Когато вятърът студен, жесток,
мъничко утихне
И слънцето поспре да бъде толкова лъжовно
И вместо да злорадства отдалеч
се весело усмихне
И с новите си парещи лъчи
погали бузите гальовно
Когато свъсените облаци се вдигнат
и в погледа се види смях
И напуканите стари устни
в усмивка се извият
И приказният мирис на цветята
трие спомена за всеки грях
И птиците се върнат с песни
своят дом да свият
Когато мъжете, тез‘ дървета стари,
станат от тежкия си сън
И нова кръв по-яростна и бурна
се влее в техните меса
И жените, като вейки елегантни,
втурнат се веднага вън
И любов по-искрена и чиста
изпълни нежните сърца
Тогава гарванът, проклет предвестник
на болест, страх и самота.
Последният си крясък ще направи
преди да дойде младата зора
Тогава ятото при нас ще долети,
на крилата си ще носи пролетта
И гарванът от всички първи
ще си спомни радостта.
Богдан Чиновски